РЕШЕНИЕ
№86
гр. Перник 04.04.2013г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в
публичното заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година в състав :
Председател:
Милена Даскалова
при секретаря Мария Стоянова като разгледа
докладваното от съдията т. дело № 464 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Искът е
с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК .
Предявен
е иск от „Ю. Б.” АД, гр. С. против Ц.С.Н.
и З.М.Н. за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат
сумата от общо 106 534,01 евро, от които главница в размер на
100 039,07 евро; 6 321,97 евро договорна лихва и 172,97 евро такси,
които суми се дължат по договор за кредит от 19.01.2009г.
Ответниците Ц.С.Н. и З.М.Н. оспорват иска.
Пернишкият
окръжен съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното:
От приложените
доказателства, се установява, че по гр.дело
№37/2012г. по описа на БРС по реда на чл.417 ГПК в полза на ищеца е била издадена заповед за незабавно
изпълнение
за сумите, за които е предявен настоящия иск.
Срещу заповедта за изпълнение са постъпили
възражения от Ц.С.Н. и З.М.Н.. Ищцовата страна
е уведомена от съда за постъпилите възражения на 02.05.2012г., а исковата
молба е подадена на 31.05.2012г., т.е. в предвидения от закона едномесечен срок.
Предвид горното,
съдът намира, че искът е допустим и като такъв следва да се разгледа по
същество.
Предявен е
установителен иск за съществуване на вземане, произтичащо от договор
за кредит за
рефинансиране на жилищен кредит № ***, предсрочно обявен за изискуем. В тежест на
ищеца е да установи наличието на договор с ответниците, както и че са били
налице условията за предсрочна изискуемост на кредита и размера на задължението
по същия.
Видно от договор
№ *** ищцовата страна е предоставила на ответниците кредит в размер
на 96 600 евро за рефинансиране на жилищен кредит , произтичащ от договор
№ ***.
Ответниците са се задължили като солидарни длъжници по така сключения договор, като
крайният срок за погасяване на кредита е 247 месеца от датата на откриване на
заемната сметка по кредита. На 16.07.2010г. е сключено допълнително
споразумение към договора, с което страните са предоговорили съществуващи
задължения към датата на сключването му.
В хода
на производството по делото ответницата З.Н. е оспорила иска с твърдения, че не
е подписала договора и допълнителното споразумение. От заключението на вещото
лице – графолог, се установява, че подписите върху договора и допълнителното
споразумение от 16.07.2010г. не са положени от З.Н.. Имайки предвид, че с
отговора по чл. 131 от ГПК ответницата Н., не е оспорила автентичността на
договорите и в частност липсата на положен от нея подпис върху тях, то следва, че не може да се приеме, че
договорът е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД – поради липса на съгласие и
на това основание искът против нея да бъде отхвърлен. Дори и оспорването да бе
направено в срок, то отново биха били налице предпоставките на закона за
ангажиране отговорността на ответницата на основание чл. 293, ал.3 ТЗ. Това е
така, защото като доказателство по делото е представен нотариален акт № 9, н.д.
№ 7/2009г. за учредяване на договорна ипотека, с който за обезпечаване на
вземанията на банката по договора за кредит ответниците са учредили в полза на
банката ипотека върху свой недвижим имот. В т.1 от нотариалния акт е описан
договорът, който се обезпечава,както и основните клаузи на същия – предмет,
срок за погасяване, условия за предсрочна изискуемост и др. Ипотеката е
учредена на 27.01.2009г.- след сключване на договор № ***. Следователно
ответницата при учредяване на ипотеката е знаела за договора за кредит и
условията по същия, не е оспорила действителността на изявлението си по него и
не може да се позовава на нищожност на същия.
Ответниците
твърдят, че договорът и допълнителното споразумение са нищожни, тъй като не са
подписани от легитимни и правоимащи представители на ищеца.
Горният
довод е неоснователен. Видно от договора, същият е подписан от търговските
пълномощници на банката Б.С. и Б.М.. Допълнителното споразумение от
16.07.2010г. е подписано от търговските пълномощници на банката Е.Д. и Б.М. .
Като
доказателство по делото е представено пълномощно, с което търговските
пълномощници на банката Б.С. и Б.М. са надлежно упълномощени да представляват
банката.
Доказателства
за упълномощаването на Е.Д. не са представени, но с оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ следва да се приеме, че е налице потвърждаване на действията, извършени без
представителна власт. Такова потвърждаване съставляват искането за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, както и предявяването на настоящия иск. По
същите съображения не може да се приеме за основателен и доводът, че
пълномощниците са действали без представителна власт, подписвайки договори на
цена, надвишаваща посочения в пълномощните лимит.
Ответниците
навеждат доводи за нищожност на договора за кредит поради противоречие със
Закона за потребителския кредит във вр. с Директива 93/13 на СЕ.
Съдът
намира, че по отношение на процесния договор не намират приложение разпоредбите
на Закона за потребителския кредит на основание чл.4, ал.1, т.1 от същия, тъй
като кредитът, предмет на договор № *** е над 147 000 лв., а наред с това към датата на
сключване на договора 19.01.2009г. ЗПК
не е бил действащ, предвид на което и съответствието на договора с разпоредбите
на този закон не следва да бъде разглеждано. Действалият към момента на
сключване на договора Закон за потребителския кредит,
изключва от приложението си договори за кредит под 400 лева или над 40000 лева
(чл. 3, ал. 3, т. 5), а процесният е на стойност 96 600 евро.
Неоснователно
е и твърдението за нищожност на разпоредби от договора поради противоречие с Директива
93/1 З/ЕИО на Съвета.По правило директивите нямат пряко приложение,
а тяхната цел е да установят правила, които държавите-членки да транспонират
във вътрешното си законодателство. Директивата е транспонирана в Закона за
защита на потребителите относно неравноправните клаузи и вече създадените
вътрешни нормативни актове имат задължителна сила спрямо физическите и
юридическите лица и на тях същите могат да се позовават.
Твърди се, че договорът е нищожен поради използване на монополно
положение. Доводът за нищожност на посоченото основание е неоснователен, тъй
като на първо място не е установено съществуването на монополно положение на ищцовата банка, а и
действителността на договора с оглед
нарушаване на нормите на ЗЗК не може да се преценява в настоящето производство,
тъй като съгласно чл.8, т.1 ЗЗК, то само КЗК е компетентна да се произнесе и
установи нарушения по този закон, в това число за наличие на господстващо
положение и злоупотреба с такова.
Неоснователно е и възражението на ответниците за заблуждаваща реклама от
страна на ищеца на условията по предлаганите банкови жилищни и ипотечни
кредити. По делото е установено, че кредитите, отпускани от банката са били
рекламирани, но липсват доказателства за съдържанието на рекламата, както и съответно за възприемането й като
заблуждаваща и подвеждаща от страна на ответниците.
Ответниците
поддържат, че договорът заобикаля закона. Същите не излагат конкретни доводи и
съответно няма ясни твърдения, които съдът следва да обсъди. Също така не се
твърди и установява сключената сделка да цели резултат, който не е характерен
за нея и е недопустим от закона. Не е установено както обективно правонарушение,
така и намерение да се постигне забранена цел, за да се приеме наличие на
нищожност на посоченото основание.
На следващо
място се твърди, че договорът накърнява добрите нрави и морала, като и
тези твърденият на ответниците са общи и
неконкретизирани. За да се приеме, че
една сделка противоречи на добрите нрави, то следва да се установи, че с
нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели
недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи
на другата страна неизгодно условие. По делото не са ангажирани доказателства,
въз основа на които да се направи извод за наличие хипотезата на чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Ответниците
поддържат, че всяка една от клаузите на договора и същият като цяло са нищожни
поради противоречие с разпоредбите на чл. 146 от Закона за защита на
потребителите, вр. чл. 145, чл.147, чл.143, т.9, 10,12,15 и 18. Уточняват, че
нищожни са клаузите на чл.3, ал.3 и 5, чл.9,чл.18, чл.10, т.2, вр. чл.12,
чл.14, ал.3 и 4 , чл.15, чл.19, чл.28, чл.29,, ал.2 и 4 и чл.30 от договора.
Неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в чл.143 ЗЗП, включително и : т. 9 - при
налагане на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора; т. 10 - при предвидена възможност
на търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание; т. 12 - при предвиждане цената да се определя
при получаването на стоката или услугата или при предоставено право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора, т.15 – при предвидена възможност на търговеца или доставчика без
съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора,
когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя и т.18 – при поставени други подобни
условия
Доводите
за нищожност на договора се основават на твърденията, че същият е сключен при
неравноправни клаузи, защото е изготвен самостоятелно и едностранно от банката,
представен е на ответниците непосредствено преди подписването му, като кредитополучателите
до момента на подписването са били в неизвестност относно съдържанието на
договора, коментар и разискване на клаузите не е правен, а банката е била
недобросъвестна.
Съдът намира, че
горните доводи са неоснователни. Не се спори по делото, а и от приетата, като доказателство справка за
кредитополучател, издадена от ЦКР при БНБ, по текущото състояние на кредитите
на Ц.С.Н., се установява, че между страните са сключени пет договора за кредит,
от което и следва, че ответниците са били
запознати с условията на договора. Наред с това липсват доказателства, че
ответниците са предложили различни условия от тези по договора, които условия
ищцовата страна да е отказала да обсъди и приеме. Извод за противното не може
да се направи и от събраните по делото гласни доказателства, тъй като
свидетелите установяват факти относно договори, по които самите те са
страна, но не и фактите във връзка със сключването на процесния договор.
Предвид
горното не може да се направи извод за нищожност на договора на основание
цитираните разпоредби от ЗЗП.
Както се посочи ищците твърдят, че разпоредбите на чл.3, ал.3 и 5,
чл.9,чл.18, чл.10, т.2, вр. чл.12, чл.14, ал.3 и 4 , чл.15, чл.19, чл.28,
чл.29,, ал.2 и 4 и чл.30 от договора са нищожни.
Съгласно чл.3, ал.5 от договора действащият базов лихвен процент на
банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер
на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в
банковите салони. Договорените надбавки не се променят.
По
силата на чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи –
чл.145, ал.1 ЗЗП. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално – чл.146, ал.1 ЗЗП, а не са уговорени
индивидуално онези клаузи, които са
изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им - чл.146, ал.2
ЗЗП.
Нормата
на чл.144
ЗЗП регламентира случаите, при които някои от разпоредбите на чл.143 са неприложими. На
основание чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП, нормата на чл.143,
т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си
запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие
лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на
всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът
на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата
страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора
има правото незабавно да прекрати договора.
Имайки
предвид, че процесният договор за банков кредит, е сделка, сключена с потребител,
попадаща в приложното поле на изключението, визирано в чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП, следва, че клаузата на
чл. 3, ал.5 не е неравноправна и съответно не е нищожна . Наред с това следва да се
има предвид, че подписвайки договора
потребителят се е съгласил банката да си запази правото едностранно да промени
лихвения процент. Това съгласие на длъжника за промяната на лихвения
процент при изменение на пазарните условия се счита предварително дадено, като не е необходимо то отново да бъде
потвърждавано. Същевременно длъжникът разполага с възможността да погаси предсрочно кредита и да прекрати
договора.
Поддържа се, че разпоредбата на чл.
чл.3, ал.3 от договора е нищожна. Съгласно тази клауза от
договора при просрочие на дължимите
погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, то
кредитополучателят дължи лихва, в размер от сбора на лихвата за редовна
главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, съгласно
ал.1 плюс наказателна надбавка от 10 пункта.Нищожността се обосновава с
твърденията, че е уговорено заплащане на необосновано високо обезщетение. Твърденията за нищожност на тази
клауза не попадат в приложното поле на нито една от хипотезите на чл.143, т.9,
10,12,15 и 18 ЗЗП, на които се позовават ответниците, предвид на което и следва
изводът, че доводите за нищожност на чл.3,
ал.3 са неоснователни.
Ответниците твърдят, че разпоредбата на
чл.10, т.2, вр. чл.12 е нищожна, тъй като по силата на същата е въведено
задължение за кредитополучателя да
заплаща такси, съгласно Тарифата на банката, която тарифа се сформира
едностранно от банката, без намесата, знанието и съгласието на кредитополучателите.
Банката - кредитор има задължение съгласно
чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредит
да предостави на клиента своите условия по кредита, сред които и данни за
таксите по същия. Употребеният в закона израз е „своите условия”,от което и следва, че таксите
се определят едностранно от банката. Липсва законово задължение таксите да
бъдат определяни след обсъждане и със съгласието на кредитополучателите и в този смисъл
твърденията за нищожност на посочената клауза от договора, са неоснователни.
Чл.18 от договора регламентира хипотезите, при които кредитът става
предсрочно изискуем.Твърденията за нищожност се обосновават с доводи, че е
предвидена възможност на банката едностранно да прекрати договора, а такова
право не е дадено на кредитополучателя. Последният, независимо от изрично
уговореното в договора, винаги разполага с възможността да прекрати същия на
някое от предвидените в закона основания, за предприемането на каквито действия
липсват твърдения.
Ответниците поддържат, че разпоредбите на чл. 9, чл. 14, ал.3 и 4,
чл.15,чл.19, чл. 28,чл. 29 и чл. 30 от договора са нищожни. С тези клаузи са
регламентирани възможностите при предсрочно погасяване на дълга / чл.9/ ,
застраховането на предоставения като обезпечение недвижим имот / чл.14/, предсрочна
изискуемост при намаляване стойността на даденото обезпечение /чл.15/, правото
на банката да се снабди с изпълнителен лист / чл19/, прехвърляне на вземането /
чл.28/ , обработване и използване на лични данни от банката / чл.29/, правила
за връчване на уведомления / чл.30/.. В случая предмет на изследване е
наличието на договор, по който банката да е предоставила на ответниците сумата,
описана в исковата молба, дали ответниците са изплащали в срок дължимите се
суми за погасяване на кредита, настъпила ли е и кога предсрочната изискуемост
на кредита и съответно какъв е размерът на задължението, от което и следва, че
евентуалната нищожност на посочените разпоредби от договора не е от значение за
правилното решаване на настоящия правен спор. Дори и хипотетично да се приеме,
че тези клаузи са нищожни, то на основание чл. 26, ал.4 ЗЗД това не води до
нищожност на договора.
Предвид изложеното, съдът намира, че между страните е сключен валиден
договор за кредит, като от заключението на вещото лице се установява, че
ответниците не са изпълнили задължението си за плащане на главница и лихва.
Ответниците поддържат, че договорът не е станал предсрочно изискуем на посочената от ищеца дата.
По силата на чл.18, ал.1 от договора, при непогасяване на която и да е
вноска по кредита, банката може да направи кредита предсрочно изискуем. В ал.2
е предвидено, че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни
вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно
изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта
настъпва без да е необходимо каквото и да е било волеизявление на страните.
В исковата молба се твърди, че кредитът е станал предсрочно изискуем на
основание чл.18, ал.2 от договора, предвид на което и възражението на
ответниците, че договорът не е обявен за предсрочно изискуем по реда на чл.18,
ал.1 е неотносимо към спора. Ищецът не въвежда твърдения за настъпила
предсрочна изискуемост в хипотезата на чл.18, ал.1.
Ответниците твърдят също, че датата, посочена в исковата молба не е
датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост в хипотезата на чл.18,
ал.2 от договора.
По силата на чл.6 от договора кредитополучателят погасява кредита на
равни месечни вноски , които се плащат ежемесечно след датата на откриване на
заемната сметка. Доколкото в чл. 2 от договора е описан номерът на сметката, по
която се усвоява кредитът , като видно от заключението на вещото лице това е и
сметката, по която са извършвани плащанията по кредита, то следва изводът, че
към момента на сключване на договора – 19.01.2009. тази сметка е била открита и
съответно падежът за плащане на месечните вноски е 19-то число на съответния
месец. Установено от заключението на вещото лице е, че размерът на дължимата се
вноска по кредита съгласно допълнителното споразумение от 16.07.2010г. е бил
455 евро на месец , като последно внесената сума за погасяване на главница е в размер на
113,49 евро и плащането е извършено на 21.06.2010г., а за лихва – 15,83 евро на
19.08.2011г. Следователно предсрочната
изискуемост, съгласно чл.18, ал.2 е настъпила не- по късно от датата, посочена
в исковата молба – 20.11.2011г.
За
установяване размера на задължението по делото е приета съдебно- икономическа
експертиза. Съдът намира, че следва да възприеме първия вариант от
допълнителното заключение на вещото лице, в който е определен размерът на
задължението без допълнителното споразумение без дата, което е изключено от
доказателствата по делото. Съгласно този вариант на заключението общият размер
на задължението е 98 506, 27 евро, от които главница – 94 812,16
евро, лихва – 3 518,14 евро и такси – 172,97 евро за които и суми искът
следва да се уважи, като за разликата до пълния предявен размер следва да се
отхвърли като неоснователен.
С оглед изхода на делото в полза на ищеца следва да се присъдят
направените по делото разноски в размер на
4 596,23 лв., изчислени по компенсация. При определяне размера на
разноските, съдът взема предвид дължимите се такива на ищеца, съобразно
уважената цена на иска и съответно дължимите се на ответника разноски ,
съобразно отхвърлената част от иска. При определяне размера на разноските,
съдът взема предвид и обстоятелството, че липсват доказателства за заплатено от
ответниците на пълномощника им адвокатско възнаграждение.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Ц.С.Н., ЕГН **********,*** и З.М.Н., ЕГН **********,***,
че
дължат солидарно на „Ю. Б.” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, сумата от общо 98 506,
27 / деветдесет и осем хиляди петстотин и шест евро и 27 евроцента/ евро, произтичащи от договор за а рефинансиране на жилищен кредит *** и
допълнително споразумение от 16.07.2010 г., съгласно издадени
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр.
дело № 37/2012
г. на БрРС, от която сума: главница в размер на 94 812,16 евро ;
договорна лихва в размер на 3 518,14 евро., за периода 19.08.2011 г.-12.03.2012 г. и такси в размер на 172,97евро за периода 21.01.2011 г.-12.03.2012,, както и законната лихва
върху главницата, считано от 13.03.2012 г. до окончателното й погасяване, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълните
предявени размери от 100 039,07 евро главница и 6 321,97 евро договорна лихва, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Ц.С.Н. и З.М.Н. да заплатят на „Ю. Б.” АД, направените по делото
разноски в размер на 4 596,23 лв .
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: