№ 13
гр. Свиленград, 26.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Живка Д. Петрова
при участието на секретаря Ренета Н. Иванова
като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело №
20235620100632 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Йеттел България“ ЕАД (с
предходно наименование „Теленор България“ ЕАД), против Г. М. А., с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, чл.86, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД, и чл.342 от ТЗ.
Ищецът иска от съда да признае за установено съществуването на вземанията, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 509/2023г. по описа на Районен съд – Свиленград. Претендира разноски, направени в
настоящото исково и в заповедното производство.
В исковата си молба ищецът посочва, че претендираните вземания в общ размер на
749,27 лева са формирани, както следва: сумата 221,11 лв. - неплатени месечни абонаментни
такси и използвани мобилни услуги за отчетен период 15.05.2021г. – 14.09.2021г., дължими
по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 07.05.2021г.; сумата
118,32 лв. - неустойка, представляваща стойността на 3 месечни абонаментни такси,
дължима по т.9 от договора; сумата 229,77 лв. – неплатени лизингови вноски, дължими по
Договор за лизинг за мобилно устройство марка XIAOMI Redmi 9T 64GB Dual Orange от
07.05.2021г., за отчетен период 15.05.2021г. – 14.09.2021г., сумата 48,76 лв. - неплатени
лизингови вноски, дължими по Договор за лизинг за базови аксесоари от 07.05.2021г., за
отчетен период 15.05.2021г. – 14.09.2021г., сумата 131,75 лв. – неустойка, представляваща
разликата между цената на предоставеното устройство без абонамент и преференциалната
лизингова цена по договора за лизинг на мобилното устройство.
Ищецът твърди, че на 07.05.2021г сключил с ответника Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +************, Договор за лизинг на устройство марка XIAOMI Redmi
9T 64GB Dual Orange и Договор за лизинг за базови аксесоари. Ответникът не изпълнил
задълженията си по сключените договори и дължал на ищеца процесните суми, за които
били издадени съответни фактури. Поради неизпълнение на договорните задължения от
страна на ответника, договорите били прекратени и била начислена неустойка за
предсрочно прекратяване в размер на 118,32 лева, представляваща стойността на 3 месечни
1
абонаментни такси, както и неустойка в размер на 48,76 лева, представляваща разликата
между цената на предоставеното устройство без абонамент и преференциалната лизингова
цена по договора за лизинг на мобилното устройство.
За събиране на вземанията си ищецът подал в Районен съд — Свиленград заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Въз основа на заявлението
било образувано ч. гр. дело № 509/2023 година по описа на съда и издадена Заповед за
изпълнение срещу ответника, връчена му по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това, ищецът
имал правен интерес да сезира съда с настоящите установителни искове.
Ответникът, в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, не е подал отговор на исковата молба. В
съдебно заседание признава, че е сключил с ищеца договор за мобилни услуги и договор за
мобилно устройство, и че има задължения по тях, но не и размера на задълженията.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните, и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 590/2023 г. по описа на РС-Свиленград се установява, че в
полза на ищеца е издадена Заповед № 188/24.07.2023 г. за изпълнение на парично вземане
по чл.410 от ГПК, за заплащане от ответника на сумата 221,11 лв. - неплатени месечни
абонаментни такси и използвани услуги за периода от 15.05.2021 г. до 14.09.2021 г. по
договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 07.05.2021 г.; сумата
229,77 лв. – неплатени лизингови вноски за периода от 15.05.2021 г. до 14.09.2021 г. по
договор за лизинг от 07.05.2023 г. за предоставяне за временно и възмездно ползване на
устройство марка Xiaomi Redmi 9T 64GB Dual Orange; сумата 131,75 лв. – разликата между
цената на устройството по договор за лизинг от 07.05.2023 г. и преференциалната обща
лизингова цена; сумата 48,76 лв. – неплатени лизингови вноски за периода от 15.05.2021 г.
до 14.10.2021 г. по договор за лизинг за предоставяне за временно и възмездно ползване на
базови аксесоари от 07.05.2021 г.; сумата от 118,32 лв. – неустойка по чл.9 от договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 07.05.2021 г.; законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 21.07.2023г. до пълното й
погасяване; съдебни разноски, включващи сумата 25,00 лв. - за държавна такса и сумата
480,00 лв. – за адвокатско възнаграждение
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което
и на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл.422, ал.1 от
ГПК за установяване на вземането си, в срока по чл.415, ал.4 от ГПК.
С оглед естеството на защитата, която се получава по реда на чл.422 от ГПК, съдът,
който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл.410 от
ГПК правопораждащи факти, а допустимостта на установителния иск по чл.422, вр. с чл. 415
от ГПК, се определя от идентичността между страните, предмета и страните, и вземането,
относно което вече е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. В случая е
налице посочената идентичност от субективна страна, тъй като исковете са депозирани в
срок от лице - заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на присъдено
нещо съществуването и дължимостта на вземанията си по издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК, срещу ответник – длъжник по заповедта. От обективна страна също е
налице идентичност – предмет на предявените установителни искове са вземанията, за които
е издадена заповедта по чл.410 от ГПК.
Със заявлението по чл.410 от ГПИ ищецът е представил Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ************, сключен на 07.05.2021 година между „Теленор България”
ЕАД, като „оператор“, и Г. М. А., като „потребител“. Видно от договора операторът се е
задължил да предоставя на потребителя мобилни услуги за посочения телефонен номер, при
абонаментен план „Тотал+“ и месечен абонамент в размер на 23,99 лв., за срок от 24 месеца
– до 07.05.2023г., респ. потребителят е поел задължение да заплаща месечната абонаментна
такса. В договора страните са се договорили, че при подписването му потребителят получава
мобилен апарат/устройство марка Xiaomi, модел Redmi 9T 64GB Dual Orange, срещу
2
лизингова цена с абонаментния план – 239,76 лв., при стандартна цена на устройството (без
абонамент) - 429,90 лв., т.е. с отстъпка от стандартната цена – 190,14 лв. Договорът съдържа
клауза, съгласно която, „В случай на прекратяване на настоящия договор преди изтичане на
срока, посочен в настоящия раздел по вина или инициатива на потребителя или при
нарушение на задълженията му по този договор или други документи, свързани с него, в
това число приложимите Общи условия, последният дължи за всяка СИМ карта, по
отношение на която е налице прекратяване: а) неустойка при предсрочно прекратяване за
периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок в размер на всички най-високи
според условията на плана месечни абонаменти, но за не повече от три месеца. … б) … част
от разликата между стандартната цена на устройствата (в брой, без абонамент), съгласно
ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от него при
предоставянето му (в брой или съответно обща лизингова цена по договора за лизинг),
каквато съответства на оставащия срок на договора.“.
Ищецът е представил и Договор за лизинг от същата дата - 07.05.2021 година, по
силата на който на ответника, като „лизингополучател“ е било предоставено мобилно
устройство марка Xiaomi, модел Redmi 9T 64GB Dual на промоционална цена в размер на
229,77 лв. с ДДС, платима на 23 броя месечни лизингови вноски, всяка в размер на 9,99 лв.,
съгласно обективиран в договора погасителен план. Съгласно чл.4 от договора за лизинг, с
подписването му лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал
устройството във вид, годен за употреба.
Представен е и Договор за лизинг за базови аксесоари от 07.05.2021г., сключен
между страните по делото, видно от който ищецът, като „лизингодател“, се е задължил да
предостави на ответника, като „лизингополучател“, пакет аксесоари на обща цена от 50,97
лв., за период от 23 месеца, срещу месечна вноска в размер на 2,12 лв., съгласно уговорения
погасителен план по лизинговия договор, както и с правото на абоната след изтичане на 23-
месечния срок на договора срещу заплащане на допълнителна сума в размер на 2,12 лв. да
придобие собствеността върху лизинговата вещ /чл. 1, ал. 2 от договора за лизинг/.
Представена е със заявлението по чл.410 ГПК и Декларация от 07.05.2021г. (л.21),
видно от която потребителят – ответник е получил екземпляр от Общите условия на
„Теленор България” ЕАД, подписан от представител на дружеството, приема и е съгласен с
Общите условия.
По делото е приложен препис от Общите условия, които по съгласие на страните са
част от поетите задължения по възникналото между тях договорно правоотношение. Общите
условия не носят подписа на потребителя, но тяхното приемане е обективирано в отделно
подписаната декларация – съгласие, приложена в заповедното производство. Изявлението
на потребителя представлява писменото приемане на условията към договора, които стават
неразделна част от неговото съдържание.
Към доказателствения материал по делото са приобщени следните фактури: 1/.
Фактура № **********/15.06.2021г., издадена за отчетен период 15/05/2021-14/06/2021г.,
включваща задължения за месечна абонаментна такса, разговори, данни, съобщения и други
таксувани услуги, и вноска лизинг, които са в общ размер на 74,31 лв. с вкл. ДДС. Във
фактурата е посочено, че дължимата сума е платима в срок 30.06.2021 г., като в
детайлизираната справка към фактурата е видно и всяка една от начислените във фактурата
суми; 2/. Фактура № **********/15.07.2021г., издадена за отчетен период 15/06/2021-
14/07/2021г., включваща идентични като от предходния период задължения, както и
задълженията от предходния период (74,31 лв.), които са в общ размер на 213,55 лв. с вкл.
ДДС. Във фактурата е посочено, че дължимата сума е платима в срок 30.07.2021 г., като в
детайлизираната справка към фактурата е видно и всяка една от начислените във фактурата
суми; 3/. Фактура № **********/15.08.2021г., издадена за отчетен период 15/07/2021-
14/08/2021г., включваща задължения за месечна абонаментна такса и вноска лизинг (без
суми за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги), както и задълженията от
предходния период (213,55 лв.), които са в общ размер на 256,64 лв. с вкл. ДДС. Във
фактурата е посочено, че дължимата сума е платима в срок 30.08.2021 г., като в
3
детайлизираната справка към фактурата е видно и всяка една от начислените във фактурата
суми. 4/. Фактура № **********/15.09.2021г., издадена за отчетен период 15/08/2021-
14/09/2021г., включваща задължения за месечна абонаментна такса и вноска лизинг (без
суми за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги), както и задълженията от
предходния период (256,64 лв.), които са в общ размер на 269,55 лв. с вкл. ДДС. Във
фактурата е посочено, че дължимата сума е платима в срок 30.09.2021 г., като в
детайлизираната справка към фактурата е видно и всяка една от начислените във фактурата
суми. Начислените във фактурите суми за месечни такси и услуги са обобщени, заедно с
начислени неустойки, в крайна фактура № **********/15.10.2021г., в която е отразена обща
сума за плащане 749,71 лв. (съответна на общия размер на исковите претенции) и срок за
плащането й – 30.10.2021г.
По иска с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от
ЗЗД, ищецът следваше да установи наличие на процесуалните предпоставки за предявяване
на иска по чл.422 от ГПК, наличието на валидно облигационно правоотношение, породено
от процесния договор за мобилни услуги, по силата на който ищецът има качеството на
доставчик на мобилни услуги, а ответникът - на потребител на мобилни услуги; реалното
предоставяне от ищеца на ответника на мобилни услуги за посочения период, настъпване на
падежа на задължението на потребителя на мобилни услуги, касаещо заплащане на цената за
ползване на мобилните услуги, размера на цената на мобилните услуги, едностранно
прекратяване на договора от ищеца поради неплащане на дължимите суми от страна на
ответника, размера на цената на мобилните услуги.
Събраните в хода на производството доказателства водят до извода, че страните са
обвързани по силата на валидно сключен договори за мобилни услуги, а именно Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ************ от 07.05.2021г. Вследствие сключването
на този договор, възникналото облигационно правоотношение между страните следва да се
уреди с оглед разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗЗД, съгласно която, ако длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение заедно с
обезщетение за забавата.
Съгласно чл.71 от част XIII от Общите условия (л.93 – л.106), приложими към
процесните договори, потребителят е длъжен да заплаща на оператора определените цени
по начин и срокове заплащане, посочени в чл.27 от същите ОУ. Съгласно чл.27 от ОУ,
„Плащането на посочената във фактурата сума се извършва в срока, указан във фактурата,
но не по-късно от 18 дни след датата на издаването“. Съгласно чл.75 от част XIV от ОУ, при
неспазване на което и да е задължение по част XIII от тези Общи условия или в случай, че е
налице неизпълнение на някое от другите задължения на потребителя, операторът има право
незабавно да ограничи предоставянето на услугите или при условията на чл.19б и чл.19в да
прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя или да откаже сключването на
нов договор с него.
В процесния случай основание за едностранно прекратяване от страна на оператора
на договорите за мобилни услуги е неплащане от страна на потребителя на дължимите суми
след изтичане на сроковете за плащане, което основание е визирано в разпоредбата на
чл.19б, б.„в“ от ОУ. За едностранното прекратяване на договорите на основанията,
предвидени в чл.19б от ОУ, не се изисква писмено предизвестие, видно от приложените ОУ.
Съдът намира, че предвид наличието на валидно договорно правоотношение между
страните през исковия период за доставка на мобилни услуги по процесния договор за
мобилни услуги, ответникът дължи заплащане на договорения месечен абонамент и такси
по договора, независимо от потреблението на услуги през съответния период, тъй като
породилия действие договор, вменява в задължение на абоната да заплаща ежемесечни
такси, съобразно избрания от него абонаментен план по договора. Дължимостта на тези
суми не е обвързана от доставката на услуги. Също така ищецът претендира за процесния
период и суми за използвани услуги, които са извън месечните абонаментни такси. За да
бъде присъдена и тази част от претендираната сума, ищецът следваше да докаже, че
абонатът е използвал услугите, описани в издадените фактури. Фактурите и приложенията
4
към тях изхождат от ищеца и установяват изгодни за него факти /възникване на вземания за
доставени услуги под формата на разговори, съобщения и др. на посочените стойности/,
като същите не са подписани от получателя на доставката - ответника. Фактурите са частни
свидетелстващи документи и в това си качество имат формална доказателствена сила, като
удостоверяват извършване на изявлението и неговото авторство /чл.180 от ГПК/, без да
доказват верността на вписаните в него други обстоятелства. Именно поради това фактурите
не се ползват с доказателствена сила относно доставката на услугите по сключения договор
между страните и тяхната стойност. От друга страна, представените по делото заверени
преписи на фактури са писмени доказателства по смисъла на ГПК и възпроизвеждат
дължимите по сключения договор суми, като не е необходимо тези фактури да са
подписани, доколкото чрез същите не се установява основанието на вземането. Също така,
във всяка фактура е посочено името на съставителя, същата отговаря на всички изисквания
на Закона за счетоводството и няма пречка да бъде приета и ценена като доказателствено
средство. Неполучаването на фактура не освобождава абонатите от задължението им за
плащане на дължимите суми, съгласно чл.26, изр. посл. от ОУ.
С оглед горното, съдът намира, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си
като е издало процесните фактури със съответните приложения към тях, които отразяват
ползването на мобилни услуги от конкретен номер, предоставени на ответника по
подписания от него договор за мобилни услуги. Ответникът не ангажира доказателства за
изпълнение на задълженията си за заплащане на сумите по фактурите – за претендираните
по делото абонаментни месечни такси и потребени услуги.
Предвид изложеното искът за установяване дължимостта на сумата 221,11 лв. лв. - за
абонаментни месечни такси и потребени услуги е основателен и ще се уважи. Върху тази
главница се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението -
21.07.2023г. до окончателното й изплащане.
По исковете с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.345,
ал.1 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД, ищецът следваше да установи наличие на процесуалните
предпоставки за предявяване на иск по чл.422 от ГПК, наличието на действително
правоотношение по договор за лизинг, по силата на което лизингодателят се е задължил да
предостави на лизингополучателя лизинговата вещ за временно ползване, срещу
уговореното лизингово възнаграждение, както и лизингодателят да е предоставил държането
на мобилното устройство в състояние, годно за обичайното или уговореното потребление,
настъпилият падеж на дължимите лизингови вноски и техния размер.
В случая, от събраните по делото доказателствата се установява, че между страните
са сключени на 07.05.2021г. Договор за лизинг на устройство марка XIAOMI Redmi 9T
64GB Dual Orange и Договор за лизинг за базови аксесоари. По всеки от тях ищецът, в
качеството му на лизингодател, е предоставил на ответника, в качеството му на
лизингополучател, за временно и възмездно ползване съответно описаните в договорите
лизингови вещи, срещу заплащане от страна лизингополучателя на съответна лизингова
цена. Договорите са със срок 23 месеца, като съобразно погасителния план по тях,
лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща съответно договорените
лизингови вноски. Съгласно договорите, с подписването му лизингополучателят е
потвърдил, че лизингодателят му е предал съответното устройството във вид, годен за
употреба. Т.е. следва да се приеме, че с подписването на договорите за лизинг
лизингополучателят е получил лизинговите вещи.
В случая се претендират неплатени 23 бр. лизингови вноски по договора за лизинг на
мобилното устройство и 22 бр. лизингови вноски по договора за базови аксесоари, като и по
двата договора е настъпил падежа по последната лизингова вноска. Доколкото се
установява, че ищецът е предоставил за ползване на ответника вещите във вид, годен за
употреба, и е изтекъл срокът на лизинговия договор, то съдът намира, че ответникът е
следвало да заплати цената/ остатъка от дължимите лизингови вноски. По тези
съображения, съдът намира, че предявените установителни искове за сумите 229,77 лв. –
неплатени лизингови вноски по договор за лизинг на устройство марка Xiaomi Redmi 9T
5
64GB Dual Orange и 48,76 лв. лв. – неплатени лизингови вноски по договор за лизинг на
базови аксесоари, са основателни и следва да бъдат уважени.
По исковете с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.92 от
ЗЗД съдът достигна до извода, че същите са неоснователни по следните съображения:
Договорените клаузи за неустойки в процесните договори са неравноправни и
нищожни.
Безспорно, в настоящия случай ответникът има качеството на „потребител“ по
смисъла на параграф 13, т. 1 от ДР към Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и с оглед на
това приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл. 24 от ЗПК, във вр. чл.143 - чл.148
от ЗЗП, както и чл.146, ал.1 от ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни,
поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба
в икономическо отношение страна.
Предпоставките за определяне на една клауза като неравноправна са следните:
клаузата да не е индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца,
като потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието ; същата да не отговаря
на изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации на
страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност.
Видно е, че процесните договори са сключени при предварително определени
условия от едната страна по правоотношението – доставчикът на мобилни услуги.
Представените договори са бланкови, поради което не са били предмет на предварително
договаряне между страните, респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, като не се установява клаузите за неустойка да са индивидуално
договорени, а и липсват такива твърдения. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал.2 от
същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В случая, с оглед
начина на попълване на договорите и обстоятелството, че полетата се попълват от
представител на мобилния оператор, се налага изводът, че потребителят не е имал
възможност да изрази воля и съгласие по отношение на неустоечните клаузи.
Освен това, в договорите е предвидено единствено, че когато се стигне до
прекратяването му по вина на потребителя, последният е длъжен да заплати на търговеца
неустойка, съдържаща няколко компонента. Подобна уговорка в полза на потребителя,
респективно – в тежест на търговеца, липсва. В случай, че потребителят се възползва от
възможността да прекрати едностранно договора поради вина на оператора, не е
регламентирано дружеството да заплати неустойка.
Предвид изложеното, съдът намира, че клаузите за неустойки в процесните договори
създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и правата и
задълженията на потребителя, поради което имат неравноправен характер.
Отделно от това, клаузата за неустойки е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, тъй като не отговаря на присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно ТР № 1/15.06.2010 г., т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
съдът следи служебно за спазването на добрите нрави при искане за присъждане на
неустойка. Когато е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга,
в размер на всички или дори само няколко /в случая три/ неплатени абонаментни вноски,
всъщност мобилният оператор по прекратения договор цели да получи имуществена облага
от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но
без да се предоставя ползването на услугата по договора. Уговорена по този начин,
неустойката дава право на мобилния оператор да получи цялото си вземане по договора,
6
като той самият е освободен от задължението си да предоставя мобилни услуги поради
едностранното прекратяване на правоотношението. Това създава условия за
неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост, залегнал в чл.9 от
ЗЗД. В тази насока е трайната съдебна практика, която приема за нищожни клаузи за
неустойки при прекратяване на срочни договори /наем, лизинг, за мобилни услуги/, при
които размерът на неустойката при предсрочно прекратяване на договора по вина на
клиента е равен на дължимата от същия престация до края на договора.
Относно неустойката, представляваща разликата между стандарната цена без
отстъпка на устройството и преференциалната цена, съдът намира, че тази сума,
представляваща разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена е втора неустойка, дължима кумулативно с
първата, тъй като цели именно обезщетяване вредите от неизпълнение на
задълженията по договора от страна на потребителя. Тази неустоечна клауза не съдържа
трикратното ограничение като предходната хипотеза за дължимост на трикратния размер на
абонаментните месечни вноски и не е ясно, при неизпълнението на кои точно договорни
задължения възниква - само при неплащане на абонаментните такси или при неплащането на
погасителните вноски за устройството, или и в двата случая. Погледнато през призмата на
принципа за ненакърняване на добрите нрави и доколкото съдът е длъжен служебно да
съблюдава за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, за да се
гарантира потребителската защита на по-слабата в правоотношението страна, настоящият
съдебен състав счита, че и тази клауза за неустойка категорично се накърняват добрите
нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД и безспорно се явява
нищожна. Предвиждайки в договорите за едно и също неизпълнение две различни и
едновременно дължими санкции се надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна
функция на неустойката и същата се явява необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от
ЗЗП. Самата клауза също не е индивидуално уговорена, изхождайки от цялото съдържание
на договорите /чл. 146, ал. 2 от ЗЗП/, поради което същата е нищожна на основание чл.146,
ал.1 от ЗЗП и не следва да се прилага.
Освен това, посредством уговорената неустойка ищецът се стреми да извърши
промяна на съществен елемент от договора, а именно - цената на устройството, респ.
абонаментен план, едностранно, без съгласието на потребителя. Подобна уговорка
противоречи на добрите нрави, като води до явна нееквивалентност на престациите, а не
такава е целта на закона. Така определеният размер на неустойката противоречи на
обезщетителната й функция, като не само че не обезпечава вреди, а „увеличава“ цената на
предоставеното устройство, без съгласието и на насрещната страна.
Нарушението на принципа за добросъвестност и принципа на справедливост при
въпросната клауза за неустойки изхожда и от обстоятелството, че лизинговата вещ не е
станала собственост на лизингополучателя, за да се дължи обезщетение, съизмеримо с
действителната цена на устройството - предоставено е само неговото ползване - в този
смисъл е Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о. По този начин отново се достига до
неоснователно обогатяване на мобилния оператор. И тук размерът на неустойката е
формиран на база "стандартна" цена на устройството, а не договорената такава, което
нарушава изискването неустойката да обезпечава и обезщетява вреди от неизпълнението на
конкретния договор, а не произволни такива, както и това неустойката да обезпечава и
санкционира неизпълнение на задължения по конкретния договор /в случая договора за
лизинг/, а не неизпълнение на задължения по друго облигационно правоотношение /в случая
договора за мобилни услуги/ и да се дължи независимо от изпълнението на задълженията по
конкретния договор за лизинг.
По изложените съображения, съдът намира, че клаузата за неустойки в процесните
договори е неравноправна и нищожна, поради което исковете за установяване на
дължимостта сумата 131,75 лв. – неустойка, представляваща разликата между цената на
устройството по договор за лизинг и преференциалната обща лизингова цена, и сумата
7
118,32 лв. – неустойка, представляваща три месечни абонаментни такси по договора за
мобилни услуги, са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Относно разноските:
Съобразно т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на
ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода от делото разпредели отговорността за разноските
както в исковото, така и в заповедното производство. В случая в заявлението по чл.410 от
ГПК от „Йеттел България“ ЕАД изрично е поискано присъждане на разноските в
заповедното производство и такива са присъдени, а именно: сумата 25,00 лева – за държавна
такса и сумата 480,00 лева – за адвокатско възнаграждение. Съобразно уважената част от
исковете ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 336,55 лв.,
представляваща направени разноски в заповедното производство.
В исковото производство ищецът е направил разноски в размер общо на 705,00 лв., от
които 225,00 лв. - внесена държавна такса и 480,00 лв. - заплатено адвокатско
възнаграждение, за които е представил списък по чл.80 от ГПК и доказателства за
извършването им. Съдът намира, че с оглед изхода от делото и съобразно уважената част от
исковете ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 469,84 лв.,
представляващи направени по делото разноски.
Мотивиран от изложеното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията на страните, че към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес съществуват вземания на ищеца
„Йеттел България“ ЕАД (с предходно наименование „Теленор България“ ЕАД), с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, от ответника Г. М. А., с ЕГН **********, с адрес: гр.
************, и именно: сумата 221,11 лв. - неплатени месечни абонаментни такси и
използвани мобилни услуги за отчетен период 15.05.2021г. – 14.09.2021г., дължими по
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 07.05.2021г., сумата
229,77 лв. – неплатени лизингови вноски, дължими по Договор за лизинг за мобилно
устройство марка XIAOMI Redmi 9T 64GB Dual Orange от 07.05.2021г., за отчетен период
15.05.2021г. – 14.09.2021г., сумата 48,76 лв. - неплатени лизингови вноски, дължими по
Договор за лизинг за базови аксесоари от 07.05.2021г., за отчетен период 15.05.2021г. –
14.09.2021г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 21.07.2023 г. до
изплащането им, за които суми е издадена Заповед № 188/24.07.2023г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по частно гражданско дело № 509/2023г. по описа на
РС-Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Йеттел България“ ЕАД (с предходно наименование
„Теленор България“ ЕАД), с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Г. М. А., с ЕГН
**********, с адрес: гр. ************, искове за установяване съществуването на следните
вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по частно гражданско дело № 509/2023г. по описа на РС-Свиленград, а именно: сумата
118,32 лв. - неустойка, представляваща стойността на 3 месечни абонаментни такси,
дължима по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от
07.05.2021г., сумата 131,75 лв. – неустойка, представляваща разликата между цената на
предоставеното устройство без абонамент и преференциалната лизингова цена по договора
за лизинг на мобилното устройство.
ОСЪЖДА Г. М. А., с ЕГН **********, с адрес: гр. ************, да заплати на
„Йеттел България“ ЕАД (с предходно наименование „Теленор България“ ЕАД), с ЕИК
8
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, сумата 469,84 лв. – разноски по делото и сумата 336,55 лв. –
разноски по частно гражданско дело № 509/2023г. по описа на РС-Свиленград, по което е
издадена Заповед № 188/24.07.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
9