Решение по дело №17341/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4044
Дата: 5 юни 2019 г. (в сила от 5 юни 2019 г.)
Съдия: Павел Георгиев Панов
Дело: 20181100517341
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 декември 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………….

гр. София, 05.06.2019

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                         ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                Мл. с-я     ПАВЕЛ ПАНОВ  

       

при секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 17341 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С Решение № 43305 от 06.09.2018 г. по гр.д.№ 50504/2012г. по описа на СРС, 50 с-в, е признато за установено по предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление-***, срещу А.Х.Б., ЕГН **********, адрес- гр.София, район *******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че ответницата А.Х.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 320.61 лв. със законната лихва от 25.07.2012 г. до окончателното й изплащане-стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот-апартамент №89 в гр.София, район *******, по абонатен №158567, за периода м.06.2009 г.-м.04.2011 г., за която сума е издадена Заповед от 30.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№16115/2012 г. на Софийски районен съд, III г.о.-125 с-в, като е отхвърлен предявеният иск за сумата 543,13 лв. (над дължимите 320,61 лв. до пълния размер на иска от 863,74 лв.). Първоинстанционният съд е признал за установено по предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление-***, срещу А.Х.Б., ЕГН **********, адрес-гр.София, район *******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответницата А.Х.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 63.93 лв.- мораторна лихва за периода 31.07.2009 г.-13.07.2012 г., за която сума е издадена Заповед от 30.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№16115/2012 г. на Софийски районен съд, III г.о.-125 с-в, като е отхвърлен предявеният иск за сумата 109,03 лв. (над уважената част от иска-63,93 лв. до пълния му размер от 172,96 лв.).

С решението са изцяло отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление-***, срещу М.Д.Б., ЕГН **********, адрес-гр.София, район *******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, за сумата 863,74 лв. със законната лихва от 25.07.2012 г. до окончателното й изплащане-стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот- апартамент №89 в гр.София, район *******, по абонатен №158567, за периода м.01.2009 г.-м.04.2011 г., за която сума е издадена Заповед от 30.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№16115/2012 г. на Софийски районен съд, III г.о.-125 с-в, както и предявеният от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление-***, срещу М.Д.Б., ЕГН **********, адрес-гр.София, район *******, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86 ЗЗД, за сумата 172,96 лв.-мораторна лихва за периода 03.03.2009 г.-13.07.2012 г., за която сума е издадена Заповед от 30.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№16115/2012 г. на Софийски районен съд, III г.о.-125 с-в.

 

Решението се обжалва от ищеца в частта, в която исковете срещу втория ищец – М.Б. са отхвърлени. В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Т.с. " ЕООД.

 

Срещу решението в частта, в която исковете срещу втория ищец – М.Б. са отхвърлени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца. Въззивната жалба е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението е неправилно. Излага аргументи за неправилност, доколкото М.Д. е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Сочи, че не е необходимо да се доказва кое лице държи имота, съответно кой е потребявал топлинната енергия в съответния имот. Счита, че е ирелевантно на чие име се води партидата. Счита исковете си за доказани. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи исковете.

Въззиваемата страна е получила препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок отговор не е постъпил.

 

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

 

 

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

 

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. На основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като излага и следните свои аргументи:

 

 

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Начинът на извършване на дялово разпределение е уреден в чл.139-148 от ЗЕ и подзаконови нормативни актове. Не се спори по делото, а и се установява от приложения нотариален акт от 2002г., че А.Б. и М.Б. са собственици на процесния имот.

Налично е обаче и заявление-декларация от А.Б., на базата на което да бъде открита партида на нейно име за процесния имот, като правилно е прието, че с това доказателство може да се установи налично правоотношение между ответницата и ищеца за продажба на топлинна енергия.

По конкретното дело се установява, че в процесния период собственици на топлоснабдения имот действително са  ответниците, на които през 2002г. е прехвърлено правото на собственост. В тежест на ищеца, както и правилно е разпределил първоинстанционният съд в доклада си, е да докаже качеството на „потребител“ на топлинна енергия на ответниците. Настоящият състав счита, че тази тежест не е понесена и не е установено в условията на пълно и главно доказване, че вторият ответник е в облигационни отношения с ищцовото дружество.

До тези изводи СГС достигна като съобрази факта, че макар и съсобственик на процесния имот, същият не дължи заплащане на потребената топлинна енергия и за него чл.153 от ЗЕ е неприложим, доколкото от материалите по делото е видно, че е налично облигационно отношение между единия съсобственик, открил партида на свое име за целия имот. В този смисъл при наличие на договор между едно физическо лице и топлопреносното дружество разпоредбата на чл.153 от ЗЕ не намира приложение.

В ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 на ОСГК на ВКС е прието, че правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150,ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си (т. 42 пар. 1 ДР ЗЕ (отменена), в редакции от ДВ, бр. 107 от 09. 12. 2003г. и ДВ, бр. 74 от 08. 09. 2006г.).

Върховните съдии са приели, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат лица, които са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

В този смисъл ако е налице сключен договор между лицето, което ползва процесния имот за собствени битови нужди и доставчика на топлинна енергия, то тогава заплащането на доставената до имота топлинна енергия следва да се извършва от страната по договора, а не да се прилага разпоредбата на чл.153 от ЗЕ. Доказателство за този договор е и откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. В случая наличието на такъв договор е установено с наличието на непротиворечиви данни по делото, че единствено А.Б. е поискала откриването на партида за целия имот на нейно име. Нещо повече, представените от третото лице помагач документи и в частност фактури за дялово разпределение за периода 2008-2001 година, както и документи за главен отчет и приемо-предавателен протокол (лист 77 и следващи от делото) носят единствено името на първата ответница по делото, което кореспондира и с представените от ищеца доказателства, видно от които тя е поискала откриване на нейно име на партида за целия имот.  Ето защо единствено ответницата Б. е в облигационна връзка с доставчика на топлинна енергия, а не и вторият ответник.

Друга би била хипотезата и такава облигационна връзка би могла да възникне с двамата ответници само ако ищецът твърди и докаже, че същите са съпрузи, като тогава би била приложима разпоредбата на чл. 32. от СК, според която разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи. Съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Напротив, по делото такива твърдения и доказателства от страна на ищеца не са ангажирани, като в исковата молба, съответно в заявлението за издаване на заповед за изпълнение се претендира не солидарна, а разделна отговорност при квоти по ½ за всеки ответник.

 

Поради това не е налице първата материалноправна предпоставка за уважаване на иска, съответно за основателност на въззивната жалба. С оглед тези констатации на въззивния съд решението на СРС следва да се потвърди в обжалваната част.

 

 По отношение на разноските:

 

Право на разноски има въззиваемата страна, която не претендира присъждане на такива и съответно не ѝ се следват.

 

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 43305 от 06.09.2018 г. по гр.д.№ 50504/2012г. по описа на СРС, 50 с-в, В ЧАСТТА, в която предявените от ищеца искове срещу М.Д. Б. ЕГН ********** са отхвърлени.

 

В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.

 

Решението е постановено с участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.              2.