№ 13727
гр. София, 09.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20221110149827 по описа за 2022 година
Образувано е по предявен от (ФИРМА) срещу З. Р. Д. иск с правно
основание чл. 143 ЗЗД, с който се иска заплащане на сумата в размер на 329
лв., представляваща платена от ищеца задължение на ответницата по договор
за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 12.08.2022 г.
Ищцовото дружество основава претенцията си с твърденията, че между
него и ответницата е сключен Договор за предоставяне на гаранция №
**********/28.10.2021г. Релевират се доводи, че ответницата е страна по
Договор за потребителски кредит № 202110281222100005/28.10.2021г.,
сключен с (ФИРМА) /трето лице за настоящия спор/, по силата на който
получила сумата от 500.00 лева и следвало да върне сума в общ размер от 558
лева, при ГПР 46.42 %, като в договора не бил посочен годишният лихвен
процент. Във връзка с този договор за кредит, ищцата сключила с ответното
дружество процесния договор за предоставяне на гаранция №
**********/28.10.2021г., като договорът за предоставяне на гаранция
обезпечавал сключения договор за кредит. По силата на този договор
ответницата следвало да заплати на ищеца сумата от 402 лева. Обосновава се,
че с искане от 29.04.2022 г. (ФИРМА) е претендирало от ищеца сумата в
размер на 329 лв. Сочи се, че на 11.08.2022 . ищецът е платил на (ФИРМА)
сумата в размер на 329 лв., с което е погасил всички задължения на
ответницата по Договор за потребителски кредит №
1
202110281222100005/28.10.2021г.
Ответникът в законоустановения срок за отговор оспорва иска като
неоснователен. Възразява, че не е уведомен от ищеца за изпълнението,
каквото е изискването на чл. 143 ГПК. Оспорва да е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането по договора за кредит. Оспорва доказателствената
стойност на представеното от ищеца платежно нареждане и извлечение.
Прави възражение за нищожност на договора за кредит.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
С оглед становището на ответника съдът е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и т. 4 ГПК следните обстоятелства, включени във фактическия състав на
спорното право: между страните по делото е сключен договор за
предоставяне на гаранция № **********/28.10.2021г., както и че ответницата
е страна по Договор за потребителски кредит №
202110281222100005/28.10.2021г., сключен с (ФИРМА) /трето лице за
настоящия спор/, по силата на който получила сумата от 500.00 лева и
следвало да върне сума в общ размер от 558 лева, при ГПР 46.42 %, като в
договора не бил посочен годишният лихвен процент. Във връзка с този
договор за кредит, ищцата сключила с ищцовото дружество процесния
договор за предоставяне на гаранция № **********/28.10.2021г., като
договорът за предоставяне на гаранция обезпечавал сключения договор за
кредит.
Представени са писмени доказателства, от които се установява, че
ищецът е заплатил на (ФИРМА) /трето лице за настоящия спор/ сумата в
размер на 329 лв. с основание: „плащане по гаранция З. Р. Д.” на 11.08.2022 г.
По делото не се твърди и не се представят доказателства ищецът да е
уведомил ответницата преди да изпълни задължението по договора за кредит.
При така установената фактическа обстановка съдът прави
следните изводи от правна страна:
По иска с правно основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже, че между ответника и (ФИРМА) е бил сключен договор за
потребителски кредит, задълженията по който са били обезпечени с
2
поръчителството на ищеца, както и че ищецът е заплатил задължението на
ответника към третото лице, за което ответникът е бил надлежно уведомен.
Въпреки че всеки един от двата договора – за кредит и за гаранция
формално да представляват самостоятелен договор, двата договора следва да
се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката
за необходимост от предоставяне на кредитора на гаранция по кредита /без
всякаква друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия ден от
сключване на процесния договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията, ведно с основното
задължение по кредита. По изложените съображения съдебният състав
намира, че по отношение преценката относно действителността на процесния
договор за предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите
правила на ЗЗД, както и ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо лице е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 4 от процесния договор за предоставяне
нагаранция е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от
ищцата в месечен размер от по 67.00 лева не постъпва в патримониума на
(ФИРМА), а е уговорено като част от погасителната вноска, която
кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя (ФИРМА) по
банкови сметки, които са идентични с посочените в договора за
потребителски кредит. Съдът счита, че уговореното в чл. 1, ал. 2 от договора
за предоставяне на гаранция задължение за заплащане на възнаграждение не
поражда права и задължения за страните, тъй като накърнява добрите нрави и
води до неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва
да обоснове извода, че чрез сключването на този договор за предоставяне на
гаранция се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в
договора за предоставяне на гаранция се уговаря възнаграждение, което
впоследствие ще бъде изплатено като печалба на (ФИРМА). По този начин се
цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за кредитодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с ПМС.
3
В самия договор за потребителски кредит е посочено, че размерът на
ГПР възлиза на 46.42%, но в същия не е включено възнаграждението за
предоставената банкова гаранция, възлизащо на месечната сума от по 67.00
лева, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Във връзка с
гореизложеното заслужава внимание и обстоятелството, че при направена
служебно справка в Търговския регистър се установява, че съдружници и в
двете юридически лица са Б. Ц. Н. и И. А. А.. По този начин печалбата на
(ФИРМА) за извършената от него търговска дейност като гарант се
разпределя и в (ФИРМА). Така икономически по - слабата страна
/наредителят/ се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение, което се
дължи от момента на издаване на гаранцията, съвпадаща с датата на
сключване на договора за кредит – 28.10.2021г., без значение дали е изправна
страна по същия.
Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване
на добрите нрави, доколкото сумата, която се претендира по него е
определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е
включена в ГПР, посочен в договора за кредит като при включване на
възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция, действителният
ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното вчл. 19, ал. 4 от ЗПК
ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на
заема и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва по договора за заем.
Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството,
че процесният договор противоречи и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Така сключеният договор за предоставяне на гаранция противоречи на закона.
От договора за потребителски кредит е видно, че предоставянето на гаранция
е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на
задължението по сключения договор за гаранция е видно, че то се заплаща
заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения
в договора за потребителски кредит погасителен план. Нещо повече -
уговорено е, че дължимото месечно възнаграждение за издаване на
4
гаранцията в размер на 67.00 лева следва да се заплати на падежа, посочен в
погасителния план по договора з а кредит и по посочените от (ФИРМА)
банкови сметки на кредитодателя (ФИРМА).
Заслужава внимание и обстоятелството, че дължимите по договора за
предоставяне на гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя
(ФИРМА) за сметка на гаранта (ФИРМА), както и че плащането на дължими
по този договор суми на (ФИРМА), ще се считат за валидно плащане към
(ФИРМА).
Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на
500.00 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставена гаранция е в общ
размер от 67.00 лв. /съобразно представения погасителен план към процесния
договор за кредит е предвидено задължение за кредитополучателя да заплати
6 месечни вноски по договора за кредит, което означава и 6 месечни вноски
по договора за предоставяне на гаранция, тоест 6 месеца по 67.00 лева,
представляващи размера на дължимото възнаграждение за предоставено
поръчителство/, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост. Изложеното води до извод, че са
накърнени добрите нрави, което води до неговата нищожност. Поради
изложеното съдът намира договорът за гаранция за нищожен и като такъв не
може да обуслови поето от ищеца задължение за поръчителство, по силата на
което да е заплатено задължението за кредит и да е възникнало задължение за
длъжника по чл. 143 ЗЗД към поръчителя. По изложените съображение, искът
е неоснователен и следва да се отхвърли изцяло.
По разноските:
Предвид исхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК шраво на
разноски има ответника, който не твърди и не доказва да е сторил такива. На
основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв. ищецът следва да заплати на адв. Д. В. М. сумата
в размер на 400 лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ и съдействие по делото с оглед
липсата на фактическа и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ предявения от (ФИРМА), ЕИК ********* срещу З. Р. Д.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл. 143 ЗЗД за сумата в размер на
329 лв., представляваща платено задължение на ответника към (ФИРМА),
което задължение е платено въз основа на сключен договор за гаранция №
**********/28.10.2021г., ведно със законната лихва от 12.08.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38а, ал. 1 ЗАдв.
(ФИРМА), ЕИК ********* да заплати на адв. Д. В. М. сумата в размер на 400
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ и съдействие по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6