Р Е Ш Е Н И Е
№ 1037/18.12.2020г.
гр. Пазарджик
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, XII състав, в открито съдебно заседание
на втори декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана Шотева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Христина Юрукова
2.
Красимир Лесенски
при секретаря Антоанета Метанова и с участието на прокурора Станка Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Лесенски касационно административно дело № 1076 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.285 от ЗИНЗС и е образувано по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София срещу решение № 263 от 14.04.2020 г. по адм. дело № 1169/2019 г. по описа на Административен съд Пазарджик, V състав, изменено с Определение № 1115/28.07.2020 г. в частта за разноските. По делото е постъпила и частна жалба от процесуалния представител на ответника по касационната жалба срещу Определение № 1115/28.07.2020 г.
В жалбата на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София се сочи, че се обжалва решението на АС Пазарджик в частта, в която е уважен искът на И.З.З. в размер на 600 лв. Сочи се, че съдът не се е съобразил с действителната фактическа обстановка и събраните доказателства, от които не се установили действително претърпените вреди, поради което се иска отмяната му в осъдителната част, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск изцяло в претендирания размер.
Ответната страна - И.З.З., не взема становище по жалбата на ГДИН. По делото е постъпила частна жалба от процесуалния представител на И.З.З. срещу Определение № 1115/28.07.2020 г., с което е изменено атакуваното решение в частта за разноските. Иска се да бъде отмненено определението в частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 30,35 лв. и се осъди ГДИН да заплати сумата от 300 лв.
Представителят на Окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на подадената касационна жалба. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли да се остави в сила.
Съдът намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част, поради което е процесуално допустима. Частната жалба също е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част, в срок и е процесуално допустима.
Производството пред Административен съд Пазарджик се е развило по исковата молба на И.З.З., с която е предявен против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., отнасящ се за четирите периода, през които е пребивавал в Затвор Пазарджик: 02.07.2012 г. – 26.02.2013 г., 03.01.2014 г. – 02.05.2015 г., 04.08.2015 г. – 15.12.2016 г. и 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г., като твърденията са, че вредите са му причинени от администрацията на Затвор Пазарджик, която го е поставила в нечовешки битови условия.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи.
С решението си по делото административният съд е уважил частично предявения иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София за сума в размер на 600 лева за периода 02.07.2012 г. – 26.02.2013 г. и в периода от 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в размер на 600 лв. /шестстотин лева/, причинени му от бездействията и действията на администрацията на Затвор – Пазарджик и Затвор – Пловдив, която го е поставила в нечовешки битови условия в периода 02.07.2012 г. – 26.02.2013 г. и в периода от 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г., като е отхвърлил до размера 40 000 лв. над уважения размер 600 лв., предявения от И.З.З. иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., отнасящ се за двата периода, през които е пребивавал в Затвор Пазарджик (и Затвор Пловдив), а именно 02.07.2012 г. – 26.02.2013 г., и 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г. и е оставил без разглеждане исковата молба на И.З.З. , в частта ѝ, с която е предявен против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., отнасящ се за периода 03.01.2014 г. – 02.05.2015 г. и за периода 04.08.2015 г. – 15.12.2016 г., през които твърди, че е пребивавал в Затвор Пазарджик. Осъдена е Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да заплати на И.З.З. разноски по делото в размер на 5 лв. /пет лева/. С Определение № 1115/28.07.2020 г. е изменено атакуваното решение в частта за разноските, като е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да заплати на И.З.З. разноски по делото в размер на 10 лв. и е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” да заплати на адвокат Г.Г.М. разноски по делото в размер на 30,45 лв.
За да постанови гореизложеното, съдът е приел, че предявеният иск е допустим само
за два от процесните периоди: Според представената справка ищецът е
постъпил в Затвор Пловдив на 02.07.2012 г., като
е преведен в Затвор Пазарджик на 30.07.2012 г. и е пребивавал
в там до края на първия исков период – 26.02.2013 г. Също така З.
действително е пребивавал в Затвор Пазарджик в последния
от исковите периоди 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г. През втория и
третия периодите на исковата претенция: 03.01.2014 г. – 02.05.2015 г. и
04.08.2015 г. – 15.12.2016 г. ищецът не е пребивавал в Затвор Пазарджик,
нито в друго пенитенциарно заведение, затова искът в тези му части бил
недопустим, а в допустимата му част (досежно периодите от 02.07.2012
г. – 26.02.2013 г., и 08.02.2018 г. – 08.06.2018 г.,) бил частично
основателен. Съдът е приел, че видно от представената справка от началника на
затвора по отношение на периода 08.02.2018 г. – 08.06.2018
г. е, че след извеждането му от приемно отделение на 02.03.2018 г. (за
престоя му в приемно отделение от 08.02.2018 г. –01.03.2018 г. не са
предоставени данни) и до края на периода е бил настанен в 9-то отделение, 903
спално помещение, което има санитарен възел, а площта му (без възела) е 21.86
кв.м. В помещението е имало 4 броя двойни легла (едно над друго) с площ 1,33 кв.м. всяко.
Следователно, като се изключи площта от 5,32 кв.м., т.е. площта, заемащи
четирите двойни легла (която очевидно не може да се използва за друго освен за
сън или почивка в легнало положение), то останалата площ на килията (дори без
изключване на масата и останалите мебели) е била 16,54 кв.м. През 2 месеца и 5 дни от този
период в килията са били настанени общо 6 човека, тоест жизнената площ на
жалбоподателя е била 2,76 кв.м., което е значително под минималния
стандарт от 4 кв.м. През 1 месец от този период в килията са били настанени
общо 5 човека, тоест жизнената площ на жалбоподателя е била 3,31
кв.м., което също е под минималния стандарт от 4 кв.м. Тъй като ответникът,
въпреки че носил тежестта на доказване, не представил данни за периода от 21
дни, през които ищецът е пребивавал в приемното помещение, съдът приел, че
ищецът е разполагал с жизнена площ под 3,00 кв.м., която е значително под
минималния стандарт от 4 кв.м. По отношение на първия исков период 02.07.2012
г. – 26.02.2013 г. ответникът също не представил никакви доказателства. Третото
неучастващо по делото лице началник на Затвор Пазарджик посочил, че данните
относно килиите, в които е пребивавал ищеца, с колко лица е живеел и т.н. не се
съхранявали поради отдалечеността във времето. Затова за този период от 7
месеца и 24 дни следвало също да се приеме, че ищецът е разполагал жизнена площ
под 3,00 кв.м. Освен за пренаселеността, не се събрали други доказателства
относно твърдените нечовешки битови условия. Началникът на затвора в справката
си за периода 02.03.2018 г. – 08.06.2018 г. посочвал, че условията в 9
отделение са били сравнително нормални: Ищецът заедно с останалите лишени от
свобода, с които е съжителствал е имал достъп до санитарен възел с течаща
студена и топла вода, които е можел да ползва през дневните часове на
денонощието. Два пъти в седмицата по график е имал право на достъп до банята.
Имал е право на собствена кофа и бързовар с възможност да се затопля вода за
поддържане на лична хигиена извън графика за банята. При постъпването си в
затвора е получил собствени чаршафи, калъфки и одеало. Спалните помещения са
имали достъп до чист въздух и естествена дневна светлина през светлата част на
денонощието, а в тъмната – изкуствено осветление. Периодично, по договор с
външна фирма се извършва дезинсекция и дератизация на помещенията. Храната
отговаря на изискванията за грамаж и калориен състав. Ищецът не бил подавал
устни или писмени молби или жалби против битовите условия, при които е бил
поставен. Не се установи също ищецът да има сериозни заболявания и да не е
лекуван адекватно от медицинските служители към затвора. Предвид всичко
гореизложено, от твърденията на ищеца по делото се установило единствено, че в
допустимите искови периоди той е пребивавал в пренаселени килии, а именно: В
продължение на 10 месеца и 15 дни ищецът
е имал жизнено пространство по 3 кв.м., което е значително под минималния
стандарт от 4 кв.м., като в рамките на 2 месеца и 5 дни това пространство е
било дори 2,76 кв.м. В продължение на 1 месец жизненото му пространство е било
над 3 кв.м., а именно 3,31 кв.м., което отново е под минималния стандарт. Следователно,
изключително тежкото и нечовешко отношение на ищеца, причинено му от престоя в
пренаселени килии в Затвор – Пазарджик е продължило 11 месеца и 15 дни. Съобразно
практиката на ЕСПЧ не било необходимо да се установява настъпването на някакви
конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода,
а е достатъчно да се установи самия факт на нечовешко и унизително отношение,
от което следвало, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. По отношение
на размера на обезщетението следвало отново да се има предвид продължителността
на периода (малко под една година), прекаран от ищеца в посочените по-горе
изключително неблагоприятни за човешкото достойнство условия. Следвало да се
отчете и обстоятелството, че по делото не се установили други изключително
неблагоприятни условия, при които да е бил поставен ищеца и които кумулативно с
пренаселеността да са влошили чувството му за накърнено човешко достойнство. При
това положение съдът е приел, че обезщетение в размер на 600 лв. представлява
адекватно овъзмездяване за претърпените от ищеца неимуществени вреди, което при
това е съобразено и с реалната икономическата ситуация в страната.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Правилен е изводът на административния съд, въз основа от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при лишаването от свобода на ищеца в посочените периоди.
Законът забранява лишените от свобода да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание лишаване от свобода или задържане под стража, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието или задържането да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законови задължения, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жизненото пространство, в които ищецът е търпял лишаването то свобода, в следствие на което са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението.
Въз основа на събраните по делото доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в обжалваното решение е изведен обоснован и логичен извод за характера и степента на въздействието върху ищеца на условията в Затвора - Пазарджик, където е изтърпявал лишаването от свобода. Тези условия са несъответни на минимални критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Липсата на установени по делото конкретни умишлени действия и бездействия на служители на ответника не водят до неоснователност на предявения иск, при установените условия на живот, които не покриват минималните изисквания, позволяващи съхранение на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимално жизнено пространство несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е определен размерът на дължимото се обезщетение за причинени неимуществени вреди. От установеното по делото неизпълнение следва обезщетяване на причинените неимуществени вреди в парично изражение. Естеството и характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. В случая изводите на съда за размера на дължимото се обезщетение съответстват на посочените критерии. Правилно са преценени конкретните, обективно съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца. Несъмнено е негативното въздействие върху ищеца на условията, при които е пребивавал в Затвора Пазарджик. Преценката на кумулативното въздействие на тези условия в част от исковия период, съобразено с установената по делото обща продължителност и в съответствие с изведената от закона и дължима се справедливост правилно с обжалваното решение е определена сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените вреди. Правилно и законосъобразно съдът е уважил частично предявения иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София за сума в размер на 600 лева и го е отхвърлил в останалата му част до претендирания размер от 40 000 като неоснователен.
С оглед крайния изход на спора, правилно се явява и атакуваното определението, с което е изменено решението в частта за разноските. В него съдът е приел, че предявения иск е на стойност 40 000 лв., като същият е уважен само до размер 600 лв., а в останалата му част е отхвърлен. Тоест само 0,015 част от иска е уважена. Следователно, минималното адвокатско възнаграждение е това, предвидено в чл. 8, ал. 1, т. 4 от посочената наредба и съобразно материалния интерес е в размер 2 030 лв. но доколкото уважената част от иска е 0,015, то съразмерната му част от минималното адвокатско възнаграждение е 30,45 лв., които именно следва да бъдат присъдени на адвоката. В случая действително приложение намира чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, съгласно която разпоредба: „Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска“. Ето защо частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му. Решението на Административен съд Пазарджик следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - без уважение.
От страна на ответника не е направено искане за присъждане на разноски, няма и данни за такива.
Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Административен съд Пазарджик, XII – състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 263 от 14.04.2020 г. по адм. дело № 1169/2019 г. по описа на Административен съд Пазарджик, V състав, изменено с Определение № 1115/28.07.2020 г. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/П/
ЧЛЕНОВЕ: 1./П/
2./П/