Решение по дело №1639/2023 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5210
Дата: 16 октомври 2023 г. (в сила от 13 октомври 2023 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20231100501639
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 февруари 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 5210
гр. София, 13.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян

Георги Кацаров
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20231100501639 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.06.2022 год., постановено по гр.дело №9342/2021 год. по описа на СРС,
ГО, 59 с-в, поправено с решение от 10.12.2022 год., са отхвърлени предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу М. Л. Н. искове с правно
основание чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 402.57 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2016 год. до
м.април 2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2020 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 270.99 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 24.02.2020 год., сумата от 5.12
лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от
м.януари 2019 год. до м.април 2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 10.03.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 0.50 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.03.2019 год. до
24.02.2020 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №12981/2020
год. по описа на СРС, ГО, 59 св.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Нелбо“ АД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
1
жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че ответницата не е титуляр на вещни права върху
процесния имот – чл. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. По делото били събрани доказателства, от които
било видно, че ответницата е собственик на имота – тя притежавала 5/6 ид.ч. от него по
силата на договор за дарение, сключен в нотариална форма. Имотът бил придобит от С.П.Д.
и М.Ц.Д.. Последната била баба на ответницата. За доказване на обстоятелството, че
правото на ползване е погасено било направено искане за установяване на родствените
връзки на М. Д., което било уважено от СРС. Следователно ответницата се явявала
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата М. Л. Н. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че в тежест на ищеца било да установи правото на собственост,
респ. вещното право на ползване върху процесния недвижим имот – чл. 153 ЗЕ. По делото
обаче не било доказано, че ответницата е собственик или вещен ползвател на имота, поради
което и при правилно приложение на правилото на чл. 154 ГПК първоинстанционният съд
бил отхвърлил предявените искове. Отделно от това сочи, че част от претендираните
вземания били погасени по давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Основният спорният между страните по същество във въззивното производство въпрос е
свързан с това дали през исковия период между страните е съществувало твърдяното
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови
нужди.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по
2
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба
на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на
относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират
страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът
на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според
легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е
клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора
за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за
битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в
редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се
извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба № 16-
334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди
ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия
за битови нужди.
В разглеждания случай по делото е доказано, че процесният имот е бил топлофициран,
както и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният имот/ е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
Въззивният съд приема, че въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото се установява единствено, че процесният апартамент е бил
придобит през 1991 год. от С.П.Д. и М.Ц.Д.. Липсват обаче каквито и да било данни, че
3
ответницата е универсален или частен правоприемник на горепосочените лица, респ., че е
титуляр на права върху процесния недвижим имот, в т.ч. какъв е обемът на тези права
/обстоятелства, които същата изрично оспорва/.
В този смисъл при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че
ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Това обстоятелство е
правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало
да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираните главници.
А щом няма главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава.
Релевираните претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.

По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на ответницата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 250 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът


РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.06.2022 год., постановено по гр.дело №9342/2021
год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в, поправено с решение от 10.12.2022 год.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.******* да заплати на М. Л. Н. с ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ж.к.“*******, *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 250 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Нелбо“ АД.
Решението не подлежи на обжалване.
4


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5