РЕШЕНИЕ

гр. София, 30.12.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 СТОЙЧО ПОПОВ

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 10920 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 21.10.2019 г., постановено по ГД № 75483 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 47 с-в (с Решение № 161029 от 27.07.2020 г., постановено по същото дело, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на обжалваното решение), са отхвърлени изцяло предявените от „Е.М.“ ЕООД срещу Е.И. М.по реда на чл. 422 от ГПК кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, вр. с чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено, че Е.И. М.дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 1319,00 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № FL628477/02.03.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното ѝ плащане, сумата от 107,19 лв. – договорна лихва, дължима по Договор за потребителски кредит № FL628477/02.03.2012 г., начислена за периода от 02.08.2015 г. до 02.06.2017 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 51257 по описа за 2018 г. на СРС, 47 с-в. Съобразно изхода на делото ищецът на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е осъден да заплати и разноски в размер на 300,00 лв.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на „Е.М.“ ЕООД, депозирана чрез адв. Г.Х., в която се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и на задължителната съдебна практика. По-конкретно жалбоподателят намира за неправилен извода на съда, че процесното вземане е изцяло погасено по давност, поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост. В подкрепа на това твърдение в жалбата са релевирани подробни съображения. Във връзка с изложеното въззивникът моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен, респективно исковата му претенция да бъде уважена за сумата от 1319,00 лв. – главница, и сумата от 107,19 лв. – договорна лихва.

В съдебно заседание въззивникът не изпраща процесуален представител. На 06.10.2021 г. същият е депозирал писмени бележки чрез адв. Г.Х., с които заявява, че поддържа депозираната въззивна жалба, моли същата да бъде уважена, като излага подробни съображения в тази насока, претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Е.И. М.. В съдебно заседание същата се представлява от адв. Й.М., чрез която оспорва въззивната жалба, като изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е относима към случая, а СРС правилно е приел, че целият кредит е станал автоматично предсрочно изискуем, респективно че вземането е погасено по давност. По тези съображения моли въззивния съд да потвърди като правилно първоинстанционното решение. Претендират се сторените в производството разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения:

Между страните по делото в рамките на въззивното производство, с оглед заявените доводи няма спор по фактите, а те се установяват и от събраните по делото писмени доказателства, а именно: процесните вземания за главница и договорна лихва произтичат от сключен между ответницата и „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД) договор за потребителски кредит от 02.03.2012 г. с погасителен план към него и установен краен падеж за връщане на кредита с дължимите лихви – 02.06.2017 г., както и извлечение от банковата сметка на ответницата, по която е наредена сумата по кредита. Вземанията по този договор са прехвърлени от банката на ищеца с договор за цесия от 18.01.2016 г.

За станалата цесия ответницата е уведомена най-късно с връчването на препис от исковата молба, към която е приложено и уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД – 01.02.2019 г. Уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3  от ГПК (в този смисъл Решение № 126 от 30.10.2020 г. по ТД № 2042/2019 г. на ВКС, II ТО; Решение № 3 от 16.04.2014 г. по ТД № 1711/2013 г. на ВКС; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по ТД № 12/2008 г. на ВКС).

Спорен между страните в производството е единствено въпросът погасено ли е по давност вземането на ищеца и по-конкретно кой е началният момент, от който е започнал да тече давностният срок.

С отговора на исковата молба ответникът своевременно е въвел за разглеждане в производството възражение за изтекла по отношение на процесното вземане погасителна давност. В тази връзка съдът дължи изследване на юридическите факти, поставящи началото на давностния срок, респективно на тези, които имат за последица неговото спиране или прекъсване. Вземането за главницата по договор за потребителски кредит, което е придобито от ищеца по силата на извършената цесия, е неделимо и се погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Макар да е уговорено разсрочено погасяване на кредита чрез месечни вноски, вземането остава неделимо и съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части не го превръщат в „периодично плащане“. Давността за неделимата главница (ако кредиторът не е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем) започва да тече от деня, следващ този, в който е настъпил падежът за връщане на предоставената в заем сума по договора за кредит – в случая това е 03.06.2017 г. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 103/16.09.2013 г. по ТД № 1200/2011 г. на ВКС, I ТО и Решение № 38/26.03.2019 г. по ТД № 1157/2018 г. на ВКС, ІІ ТО.

Вярно е, че според чл. 15 от Договора за потребителски кредит при непогасяване изцяло или отчасти на вноска за главница или лихва по кредита, както и при неизпълнение на каквото и да било друго задължение от договора, вземането на банката за възстановяване на отпуснатата в заем сума става изцяло предсрочно изискуемо, без да е необходимо волеизявление на страните. Но съгласно задължителните указания, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при такава хипотеза за настъпване на тези последици е необходимо кредиторът изрично да е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и да е обявил на длъжника предсрочната изискуемост. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и че кредиторът може да събере вземането си и без да уведомява длъжника, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление следва да е достигнало до длъжника – кредитополучател. В производството пред СРС никоя от страните не твърди и не ангажира доказателства относно наличието на тези обстоятелства. Извод, че банката се е възползвала от потестативното си право да обяви кредита за предсрочно не може да се изведе и от наличния по делото доказателствен материал. На следващо място следва да се има предвид, че цесионерът също разполага с възможност да обяви предсрочната изискуемост на вземането (в този смисъл Решение № 147 от 10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, 2 ТО). Но такава хипотеза също не е налице в случая.

При това положение, след като не сме изправени пред хипотеза на надлежно упражнено от кредитора право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, не може да се приеме за правилен извода на първата инстанция, че давностният срок е започнал да тече от 03.07.2012 г. и че същият е изтекъл на 03.07.2017 г. Съгласно цитираната по-горе практика на върховната съдебна инстанция за начало на погасителната давност в случая следва да се приеме 03.06.2017 г. – денят, следващ крайния момент на издължаване (02.06.2017 г.). От изложеното следва изводът, че заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК е депозирано преди да изтече 5-годишния давностен срок за вземането за главница. С подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 02.08.2018 г. давността за процесното вземане е прекъсната, което обуславя неоснователността на релевираното в тази насока с отговора на исковата молба възражение.

Аналогично е положението и касателно вземането за договорна лихва. За него е приложима кратката 3-годишна давност по аргумент от разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, според която с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. По своята правна природа, договорната лихва представлява предварително определена по размер цена за ползването на кредита (главницата). Подобно на главницата по договора за кредит, вземането за договорна лихва, макар да е уговорено разсроченото му погасяване чрез месечни вноски, то остава неделимо и съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части не го превръщат в „периодично плащане“. Тригодишната погасителна давност за вземането за договорна лихва също започва да тече от деня, следващ този на крайния срок за издължаване.

Посоченото обуславя основателността на исковете, с които е сезиран първоинстанционният съд, респективно неправилност на обжалваното решение, поради което същото следва да бъде отменено изцяло.

По отношение на разноските:

Съгласно задължителните разяснения в т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Ответникът в първоинстанционното производство е релевирал своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца както в заповедното, така и в исковото производство.

В заповедното производство ищецът претендира разноски в размер на 49,97 лв. за държавна такса и 485,86 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение. Сборът от претендираните в заповедното производство суми възлиза на 2498,31 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от НМРАВ в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на същия член на базата на половината от стойностите на претендираните суми или същото в случая възлиза на 317,44 лв. или на 380,93 лв. с вкл. ДДС (по арг. от чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2, т. 2 НМРАВ). При това положение на ищеца се дължат разноски за заповедното производство съразмерно с уважената част от вземането в общ размер на 245,98 лв., от които 28,53 лв. за държавна такса и 217,46 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение. Ответникът не претендира разноски за заповедното производство.

В исковото производство ищецът претендира разноски в размер на 56,66 лв. за държавна такса и 417,98 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение. С исковата молба се претендират суми в общ размер на 1690,19 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ в този случай минималния размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 348,31 лв. или 417,97 лв. с вкл. ДДС. При това положение на ищеца се дължат разноски за исковото производство съразмерно с уважената част от вземането в общ размер на 400,50 лв., от които 47,81 лв. за държавна такса и 352,69 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение. Ответникът претендира разноски, сторени в исковото производство в размер на 300,00 лв., като на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК има право на 46,86 лв.

Право на разноски за въззивното производство има единствено въззивникът ищец. Последният претендира общо 296,66 лв., от които 240,00 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение и 56,66 лв. за държавна такса.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 249118 от 21.10.2019 г., постановено по ГД № 75483 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, р-н „Витоша“
ж. к. „Малинова долина“, ул. „********срещу Е.И. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*********, по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, вр. с чл. 99 от ЗЗД, че Е.И. М., ЕГН ********** дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 1319,00 лв. (хиляда триста и деветнадесет лева) – главница за периода от 02.08.2013 г. до 02.06.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 02.08.2018 г., до окончателното изплащане, и сумата от 107,19 лв. (сто и седем лева и деветнадесет стотинки) – договорна лихва за периода от 02.08.2015 г. до 02.06.2017 г., дължими по Договор за потребителски кредит № FL628477/02.03.2012 г., сключен между Е.И. М.и „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД), прехвърлени от последното дружество на ищеца „Е.М.“ ЕООД с Договор за цесия от 18.01.2016 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 51257 по описа за 2018 г. на СРС, 47 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Е.И. М., ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 245,98 лв. (двеста четиридесет и пет лева и деветдесет и осем стотинки) – разноски, сторени в заповедното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Е.И. М., ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 400,50 лв. (четиристотин лева и петдесет стотинки) – разноски, сторени в исковото производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на Е.И. М., ЕГН ********** сумата от 46,86 лв. (четиридесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки) – разноски, сторени в исковото производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Е.И. М., ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 296,66 лв. (двеста деветдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки) – разноски, сторени във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото решение.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:                          1.                         2.