№ 8124
гр. С., 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20211110172087 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу ЕМ. МЛ.
Ф., с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на
ответника за процесния период топлинна енергия до процесния имот с адрес гр. С., ул.
„Д. Б.“, бл. 1, ет. 2, ап. 8, за която не е заплатена дължимата цена. Иска се от съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи
следните суми: 1809,74 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава
от 06.07.2021 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 203,55 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2019 г. до 23.06.2021 г., сума в размер
на 48,69 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.06.2018
г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 06.07.2021 г. до изплащане на
вземането, както и сумата в размер на 9,67 лв., представляваща мораторна лихва за
забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода
от 31.07.2018 г. до 23.06.2021 г ., за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
1
чл. 410 ГПК от 16.07.2021 г. по ч.гр.д. № 39647/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва исковете по основание. Оспорва наличието на облигационно правоотношение
с ответника въз основа на качеството собственик или ползвател на процесния имот.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че исковете следва да
бъдат отхвърлени.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т. С.“ ЕООД не изразява
становище.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период. С оглед възражението за
погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да установи и наличието на
обтоятелства, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на давността по
см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
частично основателни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
2
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
В случая по делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот №
166, том XXXI, дело № 5315 от 20.10.1989 г., от който се установява, че Eмилия
Младенова Ф. е дарила на своя баща М. С. Ф. собствената си ¼ идеална част от
процесния недвижим имот, а именно апартамент № 8, находящ се в гр. С., ж.к. „К. С.“,
ул. „Д. Б.“, бл. № 1, на 2 етаж, като си е запазила правото да живее в имота до края на
живота си, което следва да се квалифицира като запазено пожизнено право на ползване
върху същия. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 2, том 239, дело №
46980 от 19.12.1997 г., М. С. Ф. е дарил целия имот на Камелия Иванова Колева.
Към момента на второто дарение процесният имот вече е бил обременен с
ограничено вещно право на ползване, което ответницата ЕМ. МЛ. Ф. си е запазила
пожизнено. Правото на ползване като ограничено вещно право може да се учредява
както върху целия имот, така и върху част от него, включително идеална част.
Съсобственикът на недвижимия имот поначало може да учредява в полза на трети лица
3
ограничено вещно право на ползване само в рамките на притежаваната от него идеална
част, доколкото същото представлява акт на разпореждане. Въпросът, обуславящ
изхода на делото, е възможно ли е съсобственик при отчуждаване на собствената си
идеална част да си запази правото на ползване върху целия имот, или това право се
запазва и упражнява само в рамките на притежаваната от него преди прехвърлянето
идеална част. Правото на собственост представлява абсолютно и неограничено вещно
право, което включва правомощията владение, ползване, разпореждане. Когато
правото на собственост върху една вещ принадлежи на няколко лица, всеки
съсобственик може да ползва цялата вещ по аргумент от правилото на чл. 31, ал. 1 ЗС,
съгласно която всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея
според правата им. Правомощието разпореждане се упражнява в рамките на
притежаваната от съответния съсобственик идеална част и при ограниченията на чл. 33
ЗС. При прехвърляне в полза на трето лице за съсобствеността идеална част от имота,
съсобственикът прехвърлител може да запази в своя полза правото на ползване, но
доколкото с това създава ограничения за другите съсобственици и за третите лица,
запазването може да се извърши само в рамките на притежаваната от него идеална
част. Ето защо настоящият състав намира, че по силата на нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 166, том XXXI, дело № 5315 от 20.10.1989 г., Eмилия Младенова Ф.
е запазила в своя полза пожизнено правото на ползване само върху притежаваната от
нея преди отчуждаването ¼ идеална част от имота. Това определя и обема на
отговорността за задължения, произтичащи от упражняваното право на ползване,
каквито са претендираните в настоящото производство вземания.
Идентичността на описания в нотариалните актове недвижим имот с процесния
такъв се установява от приложеното по делото удостоверение изх. № 68-00-
1142/8//24.09.2012 г. за идентичност на адрес, издадено от ГИС С..
Установено е по делото също така, че по отношение на процесния недвижим
имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост, е налице и решение на
етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. В
случая обстоятелството е доказано от приложения по делото договор № 814/27.09.2001
г., сключен между етажната собственост с адрес гр. С., ул. „Д. Б.“, бл. 1 и „Т. С.“
ЕООД, както и от протокол от проведено Общо събрание на собствениците на
етажната собственост, с което етажните собственици са взели решение да се сключи
договор с дружество, извършващо услугата дялово разпределение на топлинна
енергия в сградата в режим на етажна собственост.
В доклада по делото на основание чл. 155 като служебно известно и ненуждаещо
се от доказване е отделено обстоятелството, че общите условия на ищеца за продажба
на топлинна енергия за битови клиенти са влезли в сила.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото, като въз
основа на доказаното право на ползване върху ¼ от процесния недвижим имот в полза
на ответника, последният се явява презумиран ползвател на топлинна енергия.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, е изслушано заключение на съдебно-
техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и обосновано,
изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания, и отговарящо пълно на
поставените въпроси, без да се пораждат съмнения за неговата правилност. Съгласно
4
същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се
измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се
отчитат ежемесечно. Вещото лице е установило по данни от дружеството, извършващо
дялово разпределение, че през процесния период в имота на ответника е имало
монтирани 3 отоплителни тела и съответно 3 топлоразпределители. В имота има също
щтранг лира за отопление в банята, за която се изчислява служебна топлинна енергия.
В процесния апартамент има и водомер за топла вода, по който се отчита разхода на
същата. За периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. поради липса на отчет на водомера
след 31.08.2019 г., разходът за топла вода се изчислява на база 2 потребители при
норма 150 литра на потребител за денонощие, съгласно Наредбата за
топлоснабдяването. Отопляемият обем на жилището е 154 м3, на базата на който се
разпределя топлинната енергия, отдадена от сградна инсталация. За процесния период
е изчислена и топлинна енергия за сградна инсталация, като количеството на същата се
изчислява пропорционално на отопляемия обем на имотите в сградата. Топлинна
енергия за общи части не се начислява. Разпределението на топлинната енергия се
извършва от ищеца при спазване на реда по чл. 61, ал. 1 от Наредбата за
топлоснабдяването. Начислената сума за доставена топлинна енергия за процесния
период е в размер на 1767,48 лв. след отчитане на разликата между прогнозно
начислената стойност и действителната такава, начислена по изравнителни сметки.
По делото не се твърди и не се установява, включително предвид заключението
по съдебно-счетоводната експертиза, плащане на дължимата сума. Доколкото по
делото се констатира разминаване в стойността на главницата за доставена топлинна
енергия според заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и
това по съдебно-счетоводната експертиза (където се сочи общ размер на дълга от
1809,74 лв.), следва да се ползва стойността, определена в съдебно-техничеката
експертиза, тъй като тя изчислява действителната стойност на база отчетените
показания, а съдебно-счетоводната е изготвена само въз основа на данни в
счетоводството на ищеца. Предвид гореизложените изводи искът с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за заплащане на цената за доставена
топлинна енергия за подгряване на топла вода се явява доказан по основание за ¼ (до
какъвто обем е ограничена отговорността на ответника) от начислената за релевирания
период сума от 1767,48 лв., т.е. за сумата от 441,87 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.
На следващо място, при така установената основателност на иска по основание,
следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване по давност на част от дълга за главница.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на задължението за заплащане на
стойността на доставена топлинна енергия е поставена в зависимост от настъпване на
падежа, определен в общите условия. В случая за процесния период са приложими
общите условия в сила в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия в сила от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат дължимите суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Следователно задълженията за заплащане на месечните начислени суми са установени
като срочни, като същите са изпълними от издаване на фактурата за периода на
съответното задължение, и изискуеми след изтичане на определен срок след това (45
дни след това).
Предвид характера на задължението като такова за периодично плащане,
5
съобразно обобщените в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
белези, приложим е специалният тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск,
а съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД – спира да тече докато трае съдебното
производство относно вземането. Следователно в конкретния случай давността е
прекъсната и спряна, считано от датата на предявяване на иска – 06.07.2021 г. – датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от която дата според фикцията по чл. 422,
ал. 1 ГПК искът се счита предявен. Спиране и прекъсване на давността е възможно
само преди тя да е изтекла. Предвид приложимост на специалната 3-годишна давност в
случая се обуславя изводът, че погасени по давност са всички задължения, чиято
изискуемост е настъпила преди 06.07.2018 г., а непогасени по давност са тези, чиято
изискуемост е настъпила след тази дата. В случая искът е предявен преди изтичане на
давността, поради което възражението е неоснователно.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение в размер на 48,69 лв. за периода от 01.06.2018 г. до 30.04.2020 г.,
ведно със законна лихва от 06.07.2021 г. до изплащане на вземането.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период ФДР е извършила услугата дялово разпределение в процесния имот, поради
което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
частично основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.
61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС, като
съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. Ето защо,
ищецът е материалноправно легитимиран да получи претендираното възнаграждение
за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че през
процесния период е бил сключен договор за дялово разпределение с лице,
регистрирано по реда на чл. 139а от ЗЕ, и че тази услуга е извършвана от него.
На следващо място, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза
(таблица 3) се установява, че за извършените услуги за дялово разпределение за
периода от 01.06.2018 г. – 30.04.2020 г. са издадени описаните в таблица 4 от
заключението фактури на обща стойност – 48,69 лв. Същите не са погасени по давност.
По делото не се твърди и не се установява посочената сума да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по-горе, искът за заплащане на възнаграждение за дялово
разпределение следва да се уважи за ¼ от сумата от 48,69 лв., а именно за сумата от
12,17 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.06.2018 г. –
30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 06.07.2021 г. до окончателното
плащане. За разликата над сумата от 12,17 лв. до пълния предявен размер от 48,69 лв.
искът следва да се отхвърли като неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
6
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
По отношение на релевирания период приложими са Общите условия за
продажба на топлинна енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо, купувачът дължи
лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй
като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи
условия от 2016 г. /чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат поставени
ответниците в забава /арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
Според заключението по съдебно-счетоводната експертиза (таблица № 4),
мораторната лихва, начислена върху задълженията по обща фактура, възлиза на сумата
от 203,55 лв.
По делото не се твърди от ответниците, а и от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза не се установява дължимата от ответника мораторна лихва,
начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, да е погасена чрез
плащане.
Предвид изложеното по-горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да се уважи частично за ¼ от сумата от 203,55 лв., или за сумата от 50,89 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2019 г. до 23.06.2021 г., като
за разликата над сумата от 50,89 лв. до пълния предявен размер от 203,55 лв. да се
отхвърли като неоснователен.
Искът за мораторна лихва за периода от 31.07.2018 г. до 23.06.2021 г., начислена
върху възнаграждението за дялово разпределение, също следва да се отхвърли като
неоснователен по следните съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така, тъй като по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установява какъв е бил
уговореният срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се
определи от кой момент ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната
сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са
ангажирани от ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника (арг.
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
9,67 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално
доставена топлинна енергия, начислена за периода от 31.07.2018 г. до 23.06.2021 г .,
следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
7
ответната страна.
Ищецът претендира разноски, от които 545,43 лв. в исковото производство
(41,43 лв. държавна такса, 5 лв. за съдебно удостоверение и 400 лв. депозити за
експертизи, като следва на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да бъде признато и правото на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.), и 91,43 лв. в заповедното
производство (41,43 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение).
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 143,52 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство и 10,90 лв. разноски по заповедното производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Ответната страна е претендирала разноски, но не е представила доказателства за
извършване на такива, поради което не следва да се присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Ерика ЕМ. МЛ. Ф.,
ЕГН ********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 441,87 лв.,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г.
до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 06.07.2021 г. до окончателното
плащане;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 12,17 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.06.2018 г. –
30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 06.07.2021 г. до окончателното
плащане;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 50,89 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода от 15.09.2019 г. до 23.06.2021 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 16.07.2021 г. по ч.гр.д. № 39647/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу ЕМ. МЛ. Ф., ЕГН ********** искове както следва:
- иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над
сумата от 441,87 лв. до пълния предявен размер от 1809,74 лв. като неоснователен;
- иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над
сумата от 12,17 лв. до пълния предявен размер от 48,69 лв., като неоснователен;
- иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 50,89 лв. до
пълния предявен размер от 203,55 лв., като неоснователен;
- иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9,67 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия,
начислена за периода от 31.07.2018 г. до 23.06.2021 г., като неоснователен,
8
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 16.07.2021 г. по ч.гр.д. № 39647/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ЕМ. МЛ. Ф., ЕГН ********** да
заплати на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата от 143,52 лв. представляваща
дължими разноски по настоящото исково производство и 10,90 лв. разноски по
заповедното производство.
Решението е постановено при участието на „Т. С.“ ЕООД като трето лице –
помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9