№ 12411
гр. София, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20231110138639 по описа за 2023 година
Предявени са от „ФИРМА“ АД срещу М. И. Д. установителни искове с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит за признаване за
установено на вземането, предмет на заповед № 10026/05.04.23г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр.д. №
14083/23г. по описа на СРС, 69 състав за сумата от 1 500,00 лева (хиляда и
петстотин лева), представляваща главница по договор за потребителски
кредит №461766 от 19.02.2022 г. , ведно със законна лихва за период от
17.03.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 349,44 лева (триста
четиридесет и девет лева и 44 стотинки), представляваща договорна лихва за
период от 20.02.2022 г. до 19.02.2023 г.
Ищецът „ФИРМА“ АД твърди, че в качеството си на кредитодател е
предоставил на ответника М. И. Д.-В. по силата на сключен между тях
договор за потребителски кредит № 461766/19.02.22г. сума в размер на
1500лева, която ответникът е поел задължение да връща на дванадесет вноски
през 30 дни , включващи главница и възнаградителна лихва. Поддържа, че
ответникът е не е изпълнил в цялост задължението за връщане на заетата
сума, поради което счита, че му се дължи и обезщетение за забава.
1
Ответницата чрез процесуалния си представител – адв. В. Д. от САК е
депозирала отговор на исковата молба, с който взема становище за
неоснователност на предявените искове. Счита исковата претенция за
недоказана, като на следващо място се твърди договорът за кредит да е
нищожен на осн. чл. 26, ал.1, т.1 ЗЗД поради липса на изискуеми реквизити по
ЗПК. Счита, че главницата не е дължима в търсения размер поради
извършени плащания, които ищецът не признава; за недължима счита и
възнаградителната лихва в размер на 40,54% годишен лихвен процент, който
противоречи на добрите нрави и се явява неравноправна клауза. Оспорва и
акцесорния иск. Поддържа, че от ответницата е извършено заплащане в
размер на 310 лв. от дата 05.04.22г., поради което главницата е била частично
погасена към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240,
ал. 1 и 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между ищеца като
кредитодател и и ответницата е сключен договор за заем /чрез предаване на
заетата сума/, по силата на който за ответника е възникнало задължение да
върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва, че е настъпил падежът на
задължението за връщане на сумата.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга на падежа.
От приетите по делото писмени доказателства следва, че с Договор за
потребителски кредит № 461766/19.02.22г., сключен между ищеца "ФИРМА"
АД, в качеството му на заемодател, и ответника М. И. Д., в качеството му на
заемател, на последния е отпуснат паричен заем за финансиране на лични
нужди в размер на сумата от 1500 лв. Изяснява се /Приложение № 1/, че
същата следвало да бъде върната при надлежно и правилно изпълнение на
задълженията по кредита в размер на 1849,44 лева, като размерът на
погасителната вноска с одобрено обезпечение ще възлиза на 156,62 лева, а
размерът без одобрено обезпечение – на 289,17 лева, при 12 броя на
погасителните вноски. В договора е посочено, че сумата по кредита се
предоставяла на ответника по банков път по посочена от него банкова сметка
2
или чрез системата на „ФИРМА“ АД, като срокът на кредита започвал да тече
от датата на изпращане на сумата. Видно от чл. 4.1 от договора била
уговорена годишна фиксирана лихва, съгласно Приложение № 1, а именно
такава възлизаща на 40,54%. Крайният срок на договора е 19.02.2023г. В
договора са посочени данни за заемополучателя М. И. Д. – три имена, ЕГН,
номер на лична карта и дата на издаването й, постоянен адрес, мобилен
телефонен номер, както и електронна поща.
От приложено по делото извлечение от „ФИРМА“ АД, ведно с писмо
изх. № 2024042617007228/26.04.2024г., се установява, че на М. И. Д. е
предоставена сумата от 1500 лв., наредени от ищеца по договор за кредит №
461766. Преводът е изплатен в брой с платежен документ-разписка № *****.
Настоящият състав намира, че вземането на ищеца, произтича от
сключен на 19.02.2022 г. с ответника договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 461766. В случая доколкото се касае за предоставяне на кредит
от разстояние, по отношение на който наред с правилата на общия закон –
Закона за задълженията и договорите – намират приложение и тези,
съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за платежните услуги и платежните системи, Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за
потребителския кредит. В чл. 6, ал. 1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на
този вид договори, съгласно която всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средствата за комуникация от разстояние – едно или повече, е
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние. За да се сключи
процесният договор, следва да са направи искане за кредит, което обективира
желанието на ответника за неговото сключване, което се подава от сайта на
кредитора / www. smilekredit. bg /. На първо място съдът намира, че
представения и приет като доказателство по делото /на хартиен носител като
заверен препис/ договор за кредит с кредитополучател ответника, чието
авторство не е спорно, има доказателствена стойност. Електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ /чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ/.
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление,
3
което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ/.
Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. За
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Електронен подпис означава данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с
тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва –
чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014. Доказателствената сила на
подписания електронен документ е такава, каквато законът признава на
подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва
с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/. Ако
изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора
обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на документа, но
не му придава материална доказателствена сила – Решение № 70 от
19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС на IV г. о. Наред с това съдебната
практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т. дело № 672/2017
г., І т. о. на ВКС/ приема, че електронното съобщение, несъдържащо
квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална
доказателствена сила, не е "правно нищо", не е тъждествено на пълна липса
на волеизявление.
Ищецът е представил договор за кредит на хартиен носител, което е
прието като писмено доказателство по делото. Съдът намира, че електронното
изявление е направено от ответника, като обстоятелството, че същото е
изпратено от платформата www. smilekredit. bg не променя този извод.
Налице е електронна информация, електронно изявление за установяване на
авторството на документа, следователно налице е електронен подпис
/обикновен електронен подпис, подписан при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ/. По отношение така генерираният електронен документ,
възпроизведен върху хартиен носител и представен в заверен препис по
делото, не е искано представянето му на електронен носител. Поради това
преписът има значението на носител, обективиращ частен документ,
подписан при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Доколкото обективираните
в документите изявления са с неблагоприятно за ответника съдържание, те
имат достатъчна доказателствена стойност за установяване на фактите, за
които електронните документи са създадени. Електронното изявление
4
представлява извънсъдебно признание за неизгодни за страната
обстоятелства, а именно – сключването на договора за предоставяне на кредит
от разстояние между страните със съдържанието и уговорките в представения
договор за потребителски кредит от ищеца.
Съобразявайки се с горните правни изводи, легалната дефиниция на
понятието "електронен документ", дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. /съгласно
която такъв документ е съдържание, съхранявано в електронна форма, т. е. не
е необходимо да е възпроизведено на хартиен носител/, както и с оглед
представените и приети по делото Договор за потребителски кредит №
461766/19.02.22г., Приложение № 1 към него и ОУ на ищеца, съдържащи
подробна информация относно личните данни на М. И. Д., в т.ч. три имена,
ЕГН, адреси, номер на лична карта, електронен адрес, телефон, месторабота,
съдът приема, че процесният договор е бил сключен от ответника, който се е
съгласил на отправеното му предложение от ищеца, предоставяйки му своите
лични данни. Предвид това, съдът намира за доказано по делото, че
"ФИРМА" АД, в качеството си на заемодател и доставчик на финансови
услуги, е получил съгласието на заемополучателя М. И. Д. за сключването на
договора от 19.02.2022 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Касае се за
информация, предоставена в електронна форма, логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство – арг. чл. 13,
ал. 1 ЗЕДЕП. В случая договорите се считат за сключени не в момента на
подписването им на хартиен носител, а в момента на изразяване на съгласието
на ответника чрез потвърждение в съответния линк.
С оглед изложеното, съдът намира, че между "ФИРМА" АД и М. И. Д. е
възникнало облигационно правоотношение, попадащо в приложното поле на
чл. 9 от Закона за потребителския кредит /доколкото ответникът е физическо
лице с качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПК, а
ищецът - на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗПК/, и сключено по
реда на ЗПФУР, по което ищецът, в качеството си на заемодател, е изпълнил
основното си задължение към ответника, в качеството му на заемополучател,
като му е предоставил заемната сума, предмет на процесния Договор за
потребителски кредит № 461766/19.02.22г. в размер от 1500 лв.
Ето защо, за ответника е възникнало насрещното задължение да върне
5
заетата сума в претендирания размер, заедно с договорна /възнаградителна
лихва/. Следва да се отбележи, че към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е настъпил крайният срок на договора и
всички вноски са падежирали.
По отношение на възнаградителната лихва, от страна на ответника са
наведени възражения за противоречие на уговореният годишен лихвен
процент с добрите нрави. Съдът намира възражението за неоснователно.
Преценката дали дадена клауза за уговаряне на възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави следва да се извърши с оглед
момента на сключване на договора и да е комплексна – като се съобразят
всички параметри на договора, вкл. срокът за връщане на заетата сума,
наличието на обезпечение, степента на поетия риск, размера на
добросъвестно очакваната печалба и разходите, които всяка страна се налага
да извърши. Именно по тази причина и с действащата нормативна уредба /чл.
19, ал. 4 ЗПК/ е предвидено ограничение в годишния процент на разходите по
потребителски кредити, но липсва нарочна норма за определяне в абсолютен
размер на максималния размер само на възнаградителната лихва. Съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на МС на РБ . Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Именно общите разходи,
цялата финансова тежест, която потребителят понася за целия срок на
договора на годишна база, преценена при съобразяване общите положения,
приети за релевантни с Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, следва да е в
рамките на приетия от законодателя максимален размер. По този начин и
възнаградителната лихва, макар и неограничена в абсолютен размер сама по
себе си, бидейки част от компонентите на ГПР, следва да е в размер, който да
не води до ГПР над петкратния размер на законната лихва. В случая в
договора е посочен ГПР – 49 %. Следователно възнаградителната лихва с
годишен лихвен процент 40 % в случая като разход за потребителя по
конкретния потребителски кредит не води до надвишаване на ГПР над
6
петкратния размер на законната лихва. Следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че се касае за необезпечен заем с невисока стойност,
отпуснат в рамките на ден /т.нар. бърз кредит/, но за сравнително дълъг
период от време, отпуснат е от небанкова финансова институция и поради
това е високорисков за кредитора. В този смисъл рискът следва да бъде
отчетен чрез заплащане на по – високо възнаграждение /лихва/ по кредита,
съобразена с годишния процент на разходите.
От страна на ответника са ангажирани доказателства за извършено
плащане в размер на 310 лв. /л. 62 от делото/, като сумата е преведена в една
от банковите сметки, посочени от ищеца в условията на договора за
погасяване на кредита /л. 13 от делото/. От страна на ищеца не е взето
отношение във връзка с така направеното плащане и какъв компонент от
задължението погасява. Видно от Приложение № 2, договорът е сключен при
промоционални условия, т.е. не се начислява неустойка при липса на
предоставено обезпечение /л. 16 от делото/. От това следва, че ответникът е
бил задължен единствено за главница и договорна лихва. Съблюдавайки
правилото на чл. 76, ал.2 ЗЗД, съдът намира, че сумата от 310 лв. следва да се
приспадне от задължението за възнаградителна лихва. Претенцията за
последната следва да се уважи за сумата от 39,44 лв. за процесния период. За
разликата над 39,44 лв. до пълния предявен размер от 349,44 лв. искът следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се
произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и в
исковото производство. Предвид изхода на спора право на разноски имат и
двете страни по съразмерност.
За заповедното производство ищецът е сторил разноски в размер на 37
лв. държавна такса и 800 лв. адвокатско възнаграждение. Направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът намира за
основателно с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, като
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 400 лв. За
заповедното производство по съразмерност на ищеца се дължат разноски от
363,75 лв.
7
За исковото производство ищецът е сторил разноски в размер на 73 лв. за
платена държавна такса и 800 лв. адвокатско възнаграждение. По отношение
на адвокатското възнаграждение съдът намира, че интересът върху който
следва да се определи минималният му размер, е сборът от цената на всички
искове – в този смисъл определение № 29 от 20.01.2020 г., по ч. т. д. №
2982/2019 г. по описа на ВКС. Още повече, че с определение № 603 от
11.10.2021 г. постановено по ч.гр.д. № 3103/2021г. по описа на ВКС и
определение № 10 от 08.01.2020 г. постановено по ч.гр.д. № 4908/2019г. по
описа на ВКС се възприема становище, че адвокатското възнаграждение
принципно следва да се определя върху общия материален интерес по делото,
а не за всеки иск поотделно. Съдът следва да определи възнаграждението на
процесуалния представител на основание чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, което възлиза в размер
на 485 лв. Още повече, че и съгласно разрешението дадено с решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази националната правна уредба / Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения/ във връзка с определяне на
минималните размери на адвокатските възнаграждения. По съразмерност на
ищеца се дължи сумата от 464,47.
От страна на ответника са направени разноски в размер на 500 лв.
адвокатско възнаграждение. Предвид горните мотиви по отношение
възражението за прекомерност /такова е направено и от ищеца/, същото
следва да бъде намалено на 485 лв. или по съразмерност се дължи сумата от
81,29 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд, 69 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит от "ФИРМА" АД, ЕИК: *****,
със седалище и адрес на управление: гр. АДРЕС срещу М. И. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. АДРЕС, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
сумата от 1 500,00 лева, представляваща главница по договор за
8
потребителски кредит №461766 от 19.02.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 17.03.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 39,44 лева,
представляваща договорна лихва за период от 20.02.2022 г. до 19.02.2023 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 05.04.2023г. по ч. гр. д. № 14083/2023г. по описа на СРС, 69с-
в., като ОТХВЪРЛЯ иска за възнаградителна лихва за разликата над 39,44 лв.
до пълния предявен размер от 349,44 лв.
ОСЪЖДА М. И. Д., ЕГН: **********, а адрес: гр. АДРЕС, да заплати
на "ФИРМА" АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр.
АДРЕС, сумата от 363,75 лв. – разноски в заповедното производство и сумата
от 464,47 лв. – разноски в исковото производството.
ОСЪЖДА "ФИРМА" АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: гр. АДРЕС да заплати на М. И. Д., ЕГН: **********, а адрес: гр.
АДРЕС сумата от 81,29лв. – разноски в исковото производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9