Решение по дело №220/2025 на Окръжен съд - Враца

Номер на акта: 147
Дата: 2 юли 2025 г.
Съдия: Евгения Георгиева Симеонова
Дело: 20251400500220
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 май 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 147
гр. Враца, 02.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев
при участието на секретаря Цветелина Сл. Григорова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20251400500220 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
С Решение № 6/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 734/2024 г. по
описа на Районен съд-Бяла Слатина, на основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр.
чл.26, ал.1, предл.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ е прогласена
нищожността на Договор за потребителски кредит № ***/17.05.2019 г,
сключен между П. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и „ТИ БИ АЙ Банк“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** (***). Със същия
съдебен акт на основание чл.78, ал.1 от ГПК е осъдено „ТИ БИ АЙ Банк“
ЕАД да заплати на П. Г. Н. сума в размер от 1266,81 лв., представляваща
сторени разноски в производството, както и на основание чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата да заплати на адв.В. В. М. от АК-Перник, сума в размер от
2350,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено
безплатно представителство на П. Г. Н..
С Определение № 182/02.03.2025 г., постановено по същото делото на
РС-Бяла Слатина, съдът е оставил без уважение като неоснователно искането
на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ***, за изменение на Решение №
6/06.01.2025г. в частта за разноските.
По делото е постъпила въззивна жалба вх.№ 869/05.02.2025 г. от „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт К. З., против Решение №
6/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на РС-Бяла
Слатина.
1
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно. Изразява се
несъгласие с изводите на районния съд за недействителност на договора за
кредит и изложените в съдебния акт мотиви, че застрахователните премии
следва да се отчитат при изчисление на ГПР. Навеждат се доводи, че
сключването на застраховка не е задължително условие за получаването на
кредита и кредитополучателят сам е пожелал ползването на тази
допълнителна услуга, както и че отказът от застраховката след сключването на
договора за кредит не би променил условията на договора (лихва, размер на
вноска или друг параметър). Извършва се позоваване на § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
според които застрахователната премия е разход по кредита, само когато
сключването на договора за услуга (застраховка) е задължително условие за
получаването на кредита.
Излагат се аргументи относно правната характеристика на
застраховката като допълнителна услуга, като се акцентира, че това е услуга,
предоставена при сключване на отделно договорно отношение, както и
относно финансовата характеристика на застрахователната премия.
В жалбата се посочва, че районният съд не е обсъдил изложените в
отговора на исковата молба доводи в подкрепа на тезата, че застрахователната
премия не е част от общите разходи по кредита. В тази връзка се излагат
съображения, че съгласно чл.19 от договора за кредит, сключването на
застраховка не е условие, което следва да бъде изпълнено от потребителя, за
да получи желания кредит. Акцентира се, че преди да сключи договора за
кредит, което е станало с подписването му на 17.05.2019 г., ищецът е подписал
заявление-декларация за установяване на договорни отношения, с което е бил
запознат с възможността да избере или не сключването на застраховка и в т.7
от това заявление ищецът е декларирал изрично съгласието си за сключване на
застраховка. Според изложеното в жалбата, така изразеното съгласие за
сключване на застраховка дава възможност на банката да включи този
параметър в договора за кредит, като размерът на застрахователната премия се
определя като процент от заемната сума и срока на договора за кредит, което
е посочено и в представената на кредитополучателя преддоговорна
информация. Изтъква се също и това, че в застрахователната полица се
съдържа клауза, според която е предвидена възможност застрахованото лице с
писмено заявление за предсрочно прекратяване на застрахователния договор
да прекрати последния без правни последици по отношение на договора за
потребителски кредит.
Най-сетне в жалбата се изразява несъгласие и с изводите на
първоинстанционния съд, че реалният размер на ГПР възлиза на 82.32%
Посочва се, че вещото лице е достигнало до извод за такъв размер на ГПР при
включване в него на застрахователната премия и на таксата за оценка на риск.
Въззивникът не оспорва факта, че застрахователната премия не е взета
предвид при изчисляването на ГПР, но поддържа, че разходите по
застрахователния договор не следва да бъдат причислявани към ГПР, с оглед
на което счита, че районният съд неправилно е приел, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл.22 ЗПК.
Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на
предявените искове изцяло. Претендира се присъждане на деловодните
разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
2
страна.
Постъпил е отговор вх.№ 3227/14.05.2025 г. от П. Г. Н., чрез
пълномощника й адв.В. М., преупълномощен от Еднолично адвокатско
дружество "Д. М.", в който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на въззивната жалба.
В отговора се поддържа, че атакуваното решение е правилно,
законосъобразно и обосновано. Изразява се несъгласие с изложените в
жалбата оплаквания, че съдът е обсъдил само част от доказателствата по
делото. Навеждат се доводи, че именно след изследване на всички
обстоятелства по делото, първоинстационният съд е направил извода, че
независимо от факта, че в договора за кредит застраховката е определена като
незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на
договора, този факт е лишен от правно значение, тъй като от останалите
установени по делото обстоятелства се установява противното.
На следващо място се сочи, че клаузите са част от предварително
изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е
имал възможност да влияе и същите имат изцяло декларативен характер. В
подкрепа на становището, че сключването на договора за застраховка
представлява условие за отпускане на кредита, се излагат аргументи, че
размерът на застрахователната премия е предварително определен в договора
за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на
главницата по погасителния план. Посочва се, че договорът за кредит и
застраховката са от една и съща дата, както и че ответникът е действал като
застрахователен агент, което също води до извод, че застраховката е
представлявала условие за отпускане на кредита и съгласно чл.19, ал.1 ЗПК,
вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е следвало да
бъде включен в ГПР. Сочи се също, че за да се сключи договора за застраховка
ищецът вече следва да е имал качеството на кредитополучател, за да има
какво да се застрахова, но ако към момента на сключването на договора за
застраховка вече е бил сключен договора за кредит, то възниква въпросът как
в погасителния план фигурират и вноските по договора за застраховка, ако той
още не е бил сключен. Въззивникът счита, че със сключването на
застрахователния договор се цели прикриването на реални доходи и
прикриването на действителния размер на ГПР.
Според изложеното в отговора, кредитополучателят е бил въведен в
заблуждение, тъй като не е логично да сключи толкова неизгоден договор за
застраховка в случай, че същият не е задължителен. Изразява се и несъгласие с
изложените в жалбата твърдения, че кредитополучателят може да се откаже от
застраховката, както и че цената на застрахователната стойност се определя от
застрахователя.
В отговора се извършва позоваване на практика на съдилища в РБ по
сходни казуси, според която в общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК се включват и разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии и такса ангажимент в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаването на кредита, като
невключването дори и на един от тези разходи в калкулацията на ГПР е
достатъчно основание да бъде обявен договора за недействителен.
Прави се искане да бъде оставена без уважение подадената въззивна
3
жалба и да бъде потвърдено атакуваното решение. Претендира се присъждане
на деловодни разноски.
По делото е постъпила и частна жалба вх.№ 2189/31.03.2025 г. от „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт К. З., против Определение №
182/02.03.2025 г. по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на РС-Бяла Слатина.
На първо място в частната жалба се поддържа, че неправилно
районният съд е приел, че следва да бъде присъждано адвокатско
възнаграждение в полза на ищеца както за уважения главен иск, така и за
отрицателния установителен иск. Навеждат се доводи, че тези искове се
основават на един и същ правопораждащ факт – недействителност на клаузите
на договора за потребителски кредит.
На следващо място се посочва, че въпреки незадължителния характер
на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., жалбоподателят се позовава на определения в
чл.7, ал.2, т.2 от същата размер на адвокатското възнаграждение и поддържа,
че в случая възнаграждение следва да се определи съобразно цената на
главния иск от 8 000 лв., при което дължимото адвокатско възнаграждение е 1
100 лв. Намира, че съдът има основание да присъди и адвокатско
възнаграждение в по-нисък размер от определения в Наредбата, тъй като
реални разноски не са направени, а се присъждат на основание чл.38, ал.2 ЗА
и с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В частната жалба се извършва позоваване на практика на СЕС и на
ВКС, като в заключение се посочва, че следва да бъдат присъдени разумни,
пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение, без
да се стига до прекомерност и неоснователно обогатяване, а единствено при
съобразяване на наличните обективни фактори, включващи реално
извършените действия от процесуалния представител и липсата на фактическа
и правна сложност на делото.
Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и уважаване на
депозираната от банката молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските, като се редуцират присъдените на ищеца разноски в
първоинстанционното производство до справедливия минимум.
Постъпил е отговор вх.№ 3228/14.05.2025 г. от адв.В. М., като
пълномощник на ищеца П. Г. Н., в който се изразява становище за
допустимост, но неоснователност на подадената частна жалба.
Посочва се, че съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното
адвокатско възнаграждение, което е обективно, обосновано и съобразено с
всички факти по делото. Изразява се несъгласие с оплакванията в частната
жалба, че делото не се характеризира с фактически и правна сложност, като се
посочва, че хонорарът е съобразен с факта, че са проведени няколко съдебни
заседание, изслушана е ССЕ и са извършени много други процесуални
действия от страна на адвоката.
Развиват се съображения, че адвокатът няма как да бъде възнаграден за
по-високата си квалификация, освен с по-високо възнаграждение, както и че е
абсурдно да се твърди, че водейки еднотипни дела адвокатът не влага много
ресурс, тъй като логиката е точно обратната, а именно – щом едно лице е
тесен специалист в определена област, то и възнаграждението му следва да е
по-високо.
На следващо място се сочи, че от съществено значение е и какъв е
материалният интерес по делото, тъй като адвокатът носи отговорност именно
4
за този интерес.
Излагат се и аргументи, че решението на СЕС не казва, че не следва да
се прилагат предвидените в Наредбата размери на адвокатските
възнаграждения, а че следва да се подхожда индивидуално при определяне на
възнаграждението като се вземе предвид извършената по делото дейност на
адвоката и в случая съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното
възнаграждение.
Изразява се несъгласие и със становището на ответника, че
възнаграждението следва да се изчисли съобразно цена на главния иск от
8000 лв.. Посочва се, че съобразно чл.2, ал.7 от Наредбата възнаграждението
следва да се изчисли върху размер на сумата от 13 670,15 лв., макар и искът да
е предявен като частичен.
Въззиваемият счита, че районният съд много точно е аргументирал
защо и как е определил адвокатското възнаграждение, като е съобразил
решението на СЕС и е ползвал Наредбата само като ориентир, което е в
синхрон с начина, по който ответникът твърди, че следва да се определя
възнаграждението.
Прави се искане да бъде потвърдено атакуваното определение.
Жалбите са процесуално допустими, като подадени от лица с правен
интерес, в рамките на законоустановените срокове и срещу обжалваеми
съдебни актове.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл.269
ГПК се свеждат до служебно произнасяне по валидността на обжалваното
решение и по допустимостта на същото в обжалваната му част, а по
останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение
на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност и
при ясно формирана воля, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка с упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
За да се произнесе по правилността на съдебния акт, настоящият
съдебен състав взе предвид следното:
Районният съд е сезиран с искова молба на П. Г. Н., подадена чрез
пълномощника й адв.В. М., преупълномощен от Еднолично адвокатско
дружество "Д. М.", с която срещу "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД са предявени
следните обективно съединени искове:
- иск за признаване за установено, че сключеният между П. Г. Н. и „ТИ
И АЙ Банк" ЕАД Договор за потребителски кредит № *** от 17.05.2019 г. е
нищожен;
- в условията на евентуалност, в случай, че договорът бъде приет за
валиден, иск за прогласяване за нищожна клаузата на чл.7 от Договор за
потребителски кредит № *** от 17.05.2019 г. LUS, с която П. Г. Н. се
задължава да заплаща застрахователна премия, както и такса за оценка на
риска;
- иск за признаване за установено, че П. Г. Н. не дължи претендираните
по Договор за потребителски кредит № *** от 17.05.2019 г. суми в размер на
50,00 лв. (като частичен иск от общия размер от 13 670,15 лв.), поради
5
нищожността на договора.
С писмено становище от 05.06.2024 г. ищцата е конкретизирала, че
поддържа иска за обявяването на нищожност на целия договор, но не и
предявения частичен установителен иск.
В исковата молба се твърди, че между П. Г. Н., в качеството на
кредитополучател, и "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, в качеството на кредитор, е бил
сключен Договор за потребителски паричен кредит № *** от 17.05.2019 г., по
силата на който на ищцата е бил отпуснат кредит за потребителски цели в
размер на 8 000 лв., при следните параметри: 48 броя погасителни вноски,
срок на договора до 25.05.2023 г., ГПР в размер на 48.82 % и ГЛП в размер на
33.67 %. Към задълженията по договора е включена и сумата 2 559,74 лв., в
т.ч. застрахователен пакет "БАНК КОМБО ЖИВОТ" – 1 267,20 лв. и
застрахователен пакет "БАНК КОМБО БЕЗРАБОТИЦА" – 1 292,54 лв.
Уговорена е и еднократна такса за оценка на риска в размер на 1 267,17 лв.
Така общата дължима сума възлиза на 21 670,15 лв.
В исковата молба се поддържа, че този договор е нищожен, поради
противоречие със закона. Релевират се доводи за нарушение на нормативното
изискване договорът да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички
негови елементи да се представят в еднакъв формат и размер на шрифта не
по-малък от 12. Развиват се съображения, че застрахователната премия
представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
поради което е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР и с
включването на тези разходи под формата на пакет от допълнителни услуги се
заобикаля императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, което е самостоятелно
основание за нищожност по чл.21, ал.1 ЗПК. Навеждат се и доводи за
нищожност на уговорката за заплащане такса за оценка на риска, като се
акцентира, че съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащането на такси за действия, свързани с управлението на кредита, както
и че налице неравноправна клауза по смисъла на чл.24 ЗПК, вр. чл.143 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Предвид изложеното ищцът моли
исковете да бъдат уважени, като претендира и присъждане на разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в
който оспорва основателността на предявените искове, като излага подробни
съображения във връзка с твърдението на ищцата за недействителност на
договора. Претендира присъждане на разноски.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза.
След като обсъди тези доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа
страна следното:
От представения по делото Договор за потребителски кредит № *** от
17.05.2019 г., сключен между "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД и П. Г. Н. се установява,
че кредиторът е отпуснал на ищцата кредит в размер на 8 000,00 лв.
Договорено е заплащането на застрахователна премия в общ размер на 2
559,74 лв., в т.ч. "БАНК КОМБО ЖИВОТ" – 1 267,20 лв. и застрахователен
пакет "БАНК КОМБО БЕЗРАБОТИЦА" – 1 292,54 лв., както и на еднократна
такса за оценка на риска в размер на 1267,17 лв. В договора са посочени
годишен процент на разходите /ГПР/ от 48.82 %, годишен лихвен процент
/ГЛП/ от 33.67 %, както и размерът на общо дължимата сума от потребителя в
6
размер на 21 670,15 лв. Ищцата се е задължила да възстанови заетата сума на
48 броя месечни вноски, от които 47 бр. в размер на 451,46 лв. и последната
48-ма вноска – в размер на 451,53 лв. В договора е обективиран и погасителен
план, в който са посочени падежните дати на всяка от вноските и нейният
размер. Крайният срок за издължаване на кредита е 25.05.2023 г.
Приложена е и преддоговорната информация от застрахователя, както
и заявление-декларация за установяване на договорни отношения от
17.05.2019 г.
От заключението на допуснатата и изслушана пред районния съд
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по силата на процесния
договор ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 8 000,00лв.
Посочено е, че договорените застраховки в общ размер на 2 559,74 лв., в т.ч.
"БАНК КОМБО ЖИВОТ" – 1 267,20 лв. и застрахователен пакет "БАНК
КОМБО БЕЗРАБОТИЦА" – 1 292,54 лв., са преведени от банката на
застрахователя. При договорената еднократна такса за оценнка на риска,
възлизаща на 1 267,67 лв., общият размер на кредита възлиза на 11 826,91 лв.
Вещото лице сочи, че ищцата Н. е върнала сума в общ размер от 20 922,01 лв.,
като направените вноски са конкретизирани по дата и размер. Експертът е
констатирал, че в посочения в договора ГПР не са включени всички
съпътстващи такси и разходи, касаещи дълга. В заключението са дадени 4
варианта за изчисляване на ГПР, както следва: Вариант 1 – ГПР от 39.38%,
включващ само главницата и възнаградителната лихва; Вариант 2 – ГПР от
53.21 %, включващ главницата, възнаградителната лихва и еднократната
такса за оценка на риска; Вариант 3 – ГПР от 67.67%, включващ главницата,
възнаградителната лихва и застрахователната премия и Вариант 4 – ГПР ог
83.32%, включващ главницата, възнаградителната лихва, еднократната такса
за оценка на риска и застрахователната премия.
При така възприетата фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените в условията на евентуалност
установителни искове за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит или негови отделни клаузи е чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22
ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11
ЗПК.Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Пред въззивната инстанция основният спор между страните се свежда
до това дали договорът отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по-
конкретно дали е отразен правилно ГПР по кредита.
Както бе посочено, формално в клаузите е включено изискуемото по
чл.11, т.10 ЗПК оповестяване на ГПР и общата дължима от кредитополучателя
сума като сбор от всички очаквани от банката плащания. От заключението на
изслушаната ССЕ обаче се установи, че посоченият размер на ГПР от 48.82%
7
не е адекватен на действителната стойност на престацията на потребителя.
Въззивникът не спори, че този размер не включва оскъпяването, породено от
застраховането на клиента в полза на кредитора. От експертното заключение,
изслушано пред първата инстанция се установява, че при добавяне и на
застрахователната премия и на таксата за оценка на риска, ГПР ще надвиши
оповестения в договора размер и ще достигне 82.32%. Освен че този размер
надвишава почти двукратно оповестения в договора ГПР, същият е и в
нарушение разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България.
Според правилото на чл.19, ал.1, пояснено и с § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
оповестяването на ГПР следва да изразява всички общи разходи (вкл.
допълнителните преки или косвени задължения, поети за сметка на
потребителя) като дължима от потребителя насрещна престация за
добросъвестно ползван кредит (без разходи, възникващи при неизпълнение на
задълженията и без дължимите необходими и също оповестени в отделен
договор допълнителни разходи за поддържане на сметка във връзка с договора
за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на
плащанията). Поради широко разпространената практика на предлагане на
услугите по ниско рисково кредитиране (гарантирано със специално
допълнително обезпечение (поръчителство, залог или ипотека) като по-евтина
алтернатива на необезпеченото рисково кредитиране (налагащо повишена
грижа на кредитора за собствения му интерес при проверка на
платежоспособност и по-висок риск от несъбираемост), законодателят е
предвидил защита срещу риска от въвличане на потребителя в скрито
оскъпяване на търсен необезпечен кредит с изискване на специално
застраховане на риска на насрещната страна, произтичащ от липсата на друго
обезпечение. Когато една принципно лична застраховка не е била търсена от
кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна
сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното му състояние и
загуба на живота му, а напротив – била е сключена в хода на преддоговорни
отношения при избор на подходящ кредит по повод на предложени параметри
на "необезпечен" кредит, волята на кандидата за застраховане не е била
свободна. Не може да се възприеме доводът на въззивника за липса на
обусловеност и независимост на двете сделки. Напротив, самото съдържание
на стандартизираната застрахователната услуга сочи, че тя се уговаря от
клиент – кандидат за финансиране в полза на "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, която
действа като застрахователен посредник. Фактът, че се извършва
едновременно довършване на обвързването на кандидата с условия на
кредитната сделка и решението на застрахователя (търговец, несъмнено
свързан с банката), дадено чрез агента му - същата банка, се потвърждава от
съдържанието на самия договор за потребителски кредит, в който е отразен
размера на застрахователната премия и се конкретизират параметрите на
дължими плащания. Такава застраховка е типично заместващо обезпечение на
финансов риск в полза на самия агент на застрахователя, който е и кредитор
на застраховащия се длъжник, а това обстоятелство само по себе си налага
8
категоричен извод, че т.нар. доброволна застраховка е била избрана от
потребителя като част от пакетно предложение на кредитора.
При това положение, съдът намира, че обезпечението чрез
застраховка е допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на
преговорите за предоставяне на кредита и затова и застрахователните премии
са част от общите разходи по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗЗП. В нарушение на
изискването на чл.19, ал.1 ЗПК премиите не са оповестени като разход по
кредита и в посочения ГПР. По този начин търговецът е позволил на
потребителя да се обвърже със съгласие, което пряко нарушава законово
ограничение за съдържанието на съществен реквизит на сделката. В
установената съдебна практика (Решение № 50013/05.08.2024 г. на ВКС по тд
№ 1646/2022 на ВКС, ІІ т. о.; Определение № 1369/27.05.2024 на ВКС по тд №
333/2024 на ВКС, ІІ т. о. ) се приема, че именно ГПР е онази най-съществена
част от предмета на възмездното кредитиране, която служи за ориентирането
на потребителя в предлаганите продукти на пазара и му дава възможност да
направи обективно обоснован извод за съответствието на предлаганата от
доставчика услуга със собствения му личен интерес. Затова съответно на
изискването на закона е само договаряне, при което структурата на ГПР
трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на
кредитни услуги, вкл. и чрез точно отчитане на лихвените и нелихвените
(застрахователни) разноски.
Поради тези правни съображения и при констатираното отклонение от
чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК при формиране на стойността на ГПР валидността на
сделката следва да се отрече с аргумент от правната норма на чл.22, вр. чл.11,
т.10, вр.21, ал.1 ЗПК.
При така установеното основание за недействителност, поради
несъответствие на договора с императивни законови разпоредби, предявеният
иск за прогласяване на тази нищожност е основателен и следва да бъде
уважен, без да е необходимо да бъдат обсъждани всички останали доводи за
други закононарушения, които биха довели до същия резултат.
Като е достигнал до същите изводи и е уважил предявения иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, районният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По разноските:
Както бе посочено, с обжалваното решение ответникът е осъден на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищцата направените деловодни
разноски в размер на 1 266,81 лв., както и на основание чл.38, ал.2 ЗА да
заплати на пълномощника й адв.В. М. адвокатско възнаграждение в размер на
2 350,00 лв. за осъщественото безплатно представителство в
първоинстанционното производство. По молба на "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД се е
развило производство по реда на чл.248 ГПК за изменение на решението в
частта, в която е присъден адвокатския хонорар, но с Определение №
182/02.03.2025 г. тази молба е оставена без уважение. Правилността на този
съдебен акт също е предмет на въззивна проверка, инициирана по частна
жалба на банката.
По повод изложените в частната жалба съображения за прекомерност
на така определеното адвокатско възнаграждение, настоящият съдебен състав
взема предвид следното:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
9
C438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на
основание чл.633 ГПК, е прието, че чл.101, пар.1 от ДФЕС във връзка с чл.4,
пар.3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже
да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед
на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че
при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
След постановяване на посоченото решение на СЕС са постановени
множество съдебни актове на ВКС на РБ, в които се приема, че
регламентираните от Наредба № 1/2004 г. не представляват обвързващи съда
правила, а могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения. Тези размери подлежат на преценка от съда с
оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът
на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото.
В конкретния случай първоинстанционният съд при определяне
размера на възнаграждението е отчел фактическата и правна сложност на
делото – предявяването на обективно съединени искове, цената на същите,
провеждането на две съдебни заседания, както и обемът на извършената
адвокатска работа от процесуалния представител на ищцата, а именно -
изготвяне на искова молба, в която е направено обстойно изложение на
обстоятелствата, на които се основава претенцията, както и изготвяне на
писмени молби със становища по събирането на доказателства и изложение на
подробни съображения по същество на спора. Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че при използването като ориентир на Наредба № 1/2004 г.
правилно районният съд е присъдил адвокатско възнаграждение към
минималния размер по чл.7, ал.2, т.3 от същата наредба и същото не се явява
прекомерно. Не могат да бъдат споделени наведените от въззивника доводи,
че цената на иска е в размер на 8 000,00 лв., какъвто е размера на отпуснатия
кредит, и на тази база следва да бъде определено дължимото адвокатско
възнаграждение. С предявения главен иск се претендира прогласяване
нищожността на целия договор за кредит, т.е. и на клаузите, предвиждащи
заплащане на възнаградителна лихва, такса оценка на риска и застрахователни
премии, при което цената на иска се равнява на общата дължима сума по
договора, която според посоченото в него възлиза на 21 670,15 лв.
При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да
бъде потвърдено обжалваното Определение № 183/02.03.2025 г., с което е
оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК.
10
С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивната инстанция
има въззиваемата П. Н.. По делото няма данни тя да е направила разноски,
поради което такива не следва да й бъдат присъждани.
Заявено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска помощ
от пълномощника й адв.М. пред въззивната инстанция. Съдът намира
искането за основателно. При определяне размера на възнаграждението съдът
взема предвид като ориентировъчен посочения размер по чл.7, ал.2, т.3 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, но като
отчита по-малкия обем на извършената адвокатска работа пред настоящата
инстанция, намира, че следва да бъде определено възнаграждение под
минимума в размер на 1 000,00 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№
734/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла Слатина.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 182/02.03.2025 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла
Слатина.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: *** (***), на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. В. М., с личен номер **********,
със служебен адрес: ***, сумата 1 000,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11