П Р О Т О К О Л № 260540
09.12.2020
година град Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯ
РАЙОНЕН СЪД І наказателен състав
На девети
декември две хиляди и двадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ: 1. ЕЛКА ГЕОРГИЕВА
2. ВАЛЯ
ГОЛЕВА
Секретар:
Станка Деведжиева
Прокурор:
Миглена Кирова
Сложи за
разглеждане докладвано от съдията
НОХД № 6271 по описа за 2020 година
На именно
повикване в 09:30 часа се явиха:
РП – Пловдив - редовно призована, изпраща представител.
ПОДС. З.М.А. – нередовно призован, не се явява.
Призовките по делото са върнати в цялост с отбелязване, че
лицето не живее на адреса и не пребивава на него повече от 20 години.
Изискана е справка за адресна регистрация на подсъдимия,
видно от която последният регистриран постоянен и настоящ адрес съвпада с
адреса, посочен с обвинителния акт, на който е бил призоваван подсъдимия, а
именно гр. Пловдив, ул. „Филип
Македонска“ № 39.
Докладва се справка от ГДИН, видно от която към момента
подсъдимият не е задържан в някой от
затворите или следствените арести в страната.
Докладва се справка за задгранични пътувания, видно от която подсъдимият е напуснал България на 11.01.2019 г. в 15:46 ч. през ГКПП
Видин – Дунав мост, като няма данни същият да се е завръщал в страната.
Докладва се деловодна справка от съдебния секретар, видно от която същата е направила опит да се
свърже с подсъдимия на известните по делото телефони *************** и **************.
Опитите са правени на дата 10.11.2020г., 01.12.2020 г. и 08.12.2020г. И на
двата телефонни номера след
позвъняването дава сигнал „свободно“.
ПОСТР. М.В.С. - редовно призован, не се явява. От
върнатите по делото призовки се установява, че същият е получил лично разпореждането за насрочване на делото на дата
12.11.2020г. След отсрочване на разпоредителното заседание поради заболяване
на съдията докладчик от 18.11.2020 за 09.12.2020г., С. е уведомен по телефона с
негово съгласие от съдебния призовкар за новата дата на съдебното
заседание. Връзката е осъществена на
известния по делото телефонен номер **********.
ПОСТР. Г.А.Ч. - редовно призован, явява се лично.
ПОСТР. Т.Д.И. – редовно призован по реда на чл. 180, ал.2
от НПК чрез неговия баща, живущ на адреса, не се явява.
ПОСТР. Д.Т.И. – редовно призован лично, не
се явява.
ПОСТР. И.А.И. – редовно призована по реда на чл. 180, ал.2 от НПК, чрез нейния
съпруг, живущ на адреса, не се явява.
Докладва се постъпила молба от адв. Д.З., защитник на
подсъдимия от досъдебното производство, който уведомява съда, че от години не
поддържа връзка с подсъдимия, поради което и няма как да съгласува линията на
защита с него. Моли да бъде освободен от по-нататъшно участие по делото.
С разпореждане на съдията докладчик, в отговор на молбата
на адв. З. е предоставена правна помощ на подсъдимия, като е изискано от АК -
Пловдив да определи нов служебен защитник на З.А..
Докладва се постъпило уведомително писмо от АК – Пловдив,
с което за нов служебен защитник на подсъдимия З.М.А. е определена адв. Б.С.Г..
Адв. Б.С.Г. се явява в залата.
АДВ. Г.: Запозната съм с материалите по делото. Съгласна съм
да поема защитата.
С оглед изявлението на адв. Г. съдът намира, че следва адв.
Б.С.Г. да бъде назначена за служебен защитник на подсъдимия З.М.А..
Така мотивиран, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
НАЗНАЧАВА адв. Б.С.Г. за служебен защитник на подсъдимия З.М.А..
Запитаха се страните дали са получили препис от
разпореждането за насрочване на делото, а обвиняемият и обвинителния акт преди
повече от седем дни.
ПРОКУРОР: Получил съм разпореждането за насрочване преди
повече от седем дни.
АДВ. Г.: Получила съм разпореждането за насрочване на делото преди
повече от седем дни.
ПОСТР. Ч.: Получил
съм разпореждането за насрочване на делото преди повече от седем дни.
Запитаха се страните за даване ход на
разпоредителното заседание.
ПРОКУРОР: Да се даде ход.
АДВ. Г.: Да се даде ход.
ПОСТР. Ч.: Да се даде ход.
Съдът намира, че с оглед данните по делото,
че подсъдимият се намира в чужбина, като към момента местоживеенето му не е известно
и предвид редовното призоваване на всички пострадали лица, не са налице пречки да
даване ход на делото.
Мотивиран от горното, Съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА разпоредително заседание по реда на чл. 269, ал.3, т.4, б „А“ от НПК.
Сне
се самоличността на явилото се пострадало лице.
Г.А.Ч.
- **** г., *****, б.г., с висше
образование, работещ, неосъждан, без родство с подсъдимия.
СЪДЪТ РАЗЯСНИ на
страните правото им на отвод срещу състава на съда, прокурора, защитниците и съдебния
секретар, както и правата в процеса. На подсъдимия
чрез неговия защитник по чл.55 от НПК, а на пострадалото лице, което се явява в
днешно съдебно заседание, по чл. 75 от НПК.
ПОСТР.
Ч.: Разбрах правата си. Нямам отводи. Аз мисля, че е безпредметно да участвам
по делото. Разбрах, че подсъдимия е в чужбина. Не виждам как мога реално да си получа
парите при това положение. Не желая да участвам в разпоредително заседание, не
желая да предявявам граждански иск, няма как да си събера парите. Не желая да
участвам като частен обвинител. Моля да бъда освободен от по-нататъшно участие
по делото.
С
оглед изявеното желание на пострадалия Ч., Съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСВОБОЖДАВА
пострадалия Ч. от по-нататъшно участие в разпоредително заседание.
Пострадалия
Ч. напусна залата.
ПРОКУРОР:
Разбрах правата си. Нямам отводи. Да се пристъпи към обсъждане на въпросите по
чл.248 от НПК.
АДВ.
Г.: Разбрах правата си. Нямам отводи. Да се пристъпи към обсъждане на въпросите
по чл.248 от НПК.
ПРИСТЪПИ се към
снемане становището на страните по въпросите по чл.248 от НПК.
ПРОКУРОР:
Считам,че делото е подсъдно на съда.
АДВ.
Г.: Считам, че делото е подсъдно на съда.
ПРОКУРОР:
Считам, че не са налице основания за прекратяване и спиране на наказателното
производство.
АДВ.
Г.: Считам, че не са налице основания за прекратяване и спиране на
наказателното производство.
ПРОКУРОР:
Считам, че на досъдебно производство не са допуснати отстраними съществени
нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване процесуалните права на
подсъдимия и на пострадалите.
АДВ.
Г.: Считам, че на досъдебно производство не са допуснати отстраними съществени
нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване процесуалните права на
подсъдимия и на пострадалите.
Съдът
се оттегли на съвещание.
Съдът
след съвещание и след извършена служебна преценка намира, че на досъдебно
производство са допуснати процесуални пороци, които не позволяват
продължаването на съдебната фаза на производство към настоящия момент.
Това
е така на първо място, доколкото на досъдебно производство е било повдигнато
обвинение и спрямо лицето В.А.С., като по отношение на това лице е издадено постановление за частично прекратяване
на наказателното производство от 30.06.2020г. Към настоящия момент
обаче не са налице доказателства за
влизане в сила на прокурорското постановление, което обуславя извод, че
в тази част обвинението спрямо
посоченото лице е останало висящо- по него нито е внесен обвинителен
акт, нито са отделени материали в отделно производство, нито се е стабилизирал
акта за частично прекратяване на наказателното производство.
Мотивите
за подобен извод са следните:
Съгласно
чл. 243, ал.4 от НПК „Препис от постановлението за прекратяване на
наказателното производство се изпраща на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното
юридическо лице, които могат да обжалват постановлението пред съответния
първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа.“
Налага
се извод, че за да се стабилизира частичното прекратяване на наказателното
производство прокурорското постановление следва да е надлежно връчено на всички легитимирани да го обжалват лица
(включително и всички пострадали лица) и за
тях да е изтекъл срока за подаване на жалба. В процесния случай това не
е сторено, доколкото постановлението за частично прекратяване не е връчено на всички пострадали лица, според фактите
приети за установени от самия прокурор в обвинителния акт.
Престъплението,
за което е повдигнато обвинение в конкретния случай, а именно по чл. 195 от НК
се намира в Глава Пета от НК „Престъпления
против собствеността“.
Съгласно
чл. 74 от НПК пострадал е лицето,
което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението,
предмет на обвинението.
Идентична
е и дефиницията дадена в чл. 2 от Директива
2012/29/ес на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за
правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, в която е поставен
акцент на изискването вредите да са пряка последица от престъплението.
Развитието
на съдебната практика в последните години, особено след имплементиране на
директивата, е в насока приемане, че
пострадал от престъплението може да бъде и лице, което е претъпяло и
несъставомерни вреди, стига те да са пряка и непосредствена последица от
инкриминираното деяние.
Така
Решение № 150 от 15.09.2014 г. по нак. д. № 344/2014 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 220 от 03.08.2015 г. по н. д. № 577 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 605 от 23.03.2011 г. по нак. д. № 630/2010 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 346 от 23.12.2011 г. по нак. д. № 1787/2011
г. на Върховен касационен съд, Решение № 173/16 октомври 2017 г., I НО,
наказателно дело № 628 по описа за 2017г. на ВКС, Решение № 94 от 12.05.2015 г.
по н. д. № 1826 / 2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 220 от
03.08.2015 г. по н. д. № 577 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение №
175/19 октомври 2017 г. н.д № 677/2017
г. на ВКС, Решение № 680 от 22.11.2004 г. по н. д. № 295/2004 г., I н. о. на
ВКС.
В
цитираната практика се приема, че е налице фигурата пострадал, в условията на
примерно изброяване:
-при
престъплението набедяване по
чл. 287 НК, въпреки, че е ситуирано в глава Осма „Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации
и лица, изпълняващи публични функции“, раздел трети „Престъпления против
правосъдието“;
-при престъпление подкуп по чл. 302 НК, въпреки че
се намира в раздел четвърти от същата глава на НК;
- при престъпленията хулиганство по чл. 325 от НК и самоуправство по чл. 323 от НК, въпреки систематичното им място в
глава десета от НК „Престъпления против реда и общественото спокойствие“.
При обвинение за престъпление по
Глава Пета от НК, обаче както теорията, така и съдебната
практика остават категорични и последователни, че пострадал
е само лицето, което е претърпяло съставомерни имуществени вреди, тоест
лицето, чийто патримониум се е
обеднил със стойността на предмета на престъплението (в конкретния
случай лицето, чийто патримониум се е обеднил със стойността на предмета на
кражбата).
Така
Решение № 360 от 02.11.2012 г. по нак. д. № 1172/2012 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 540 от 21.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 658/2009 г., III н. о.
От
систематичното тълкуване на чл. 74 от НПК и чл. 195, вр. чл. 194 от НК и като
се съобрази цитираната трайна съдебна практика, следва несъмнения извод, че пострадал от престъплението кражба е само
и единствено собственикът на отнетата вещ, защото именно неговият патримониум се обеднява с отнемането на вещта,
като по този начин той претърпява вреди, които са пряка и непосредствена
последица от инкриминираното деяние.
От
изложеното следва, че в случаите, когато
собственик на вещта е едно лице, но тя се отнема от фактическата власт на друго
лице (владелец), който я държи или владее на някакво правно основание, пострадал от престъплението кражба
и единствен легитимиран да се конституира като частен обвинител, като
граждански ищец и да обжалва
постановлението за прекратяване на наказателното производство е не владелеца, а
собственика на вещта, доколкото именно неговия патримониум се е обеднил
и именно той е претърпял имуществени вреди (съизмерващи се с със стойността на
отнетата вещ).
При
обвинение за престъпление по чл. 194 от НК, дори владелецът (който не е собственик) да е претърпял някакви имуществени вреди, те
не биха били пряка и непосредствена последица от кражбата сама по себе
си. Със самото отнемане на вещта неговият патримониум не се засяга, доколкото тя и до този момент не е била част от него. В този смисъл
евентуално претърпени от владелеца (който не е собственик) вреди биха били в пряка и непосредствена
причинна връзка не със самия акт на кражбата, а с евентуалните имуществени претенции по регресна
отговорност, които собственикът би могъл да има спрямо него в
зависимост от конкретното правно основание, на което фактическата власт е била
предадена от собственика на владелеца.
Наличното формално или неформално
облигационно отношение между собственика и владелеца, в рамките
на което собственикът е реализирал регресната отговорност на владелеца, прекъсва пряката и непосредствена причинна
връзка между претърпените от владелеца вреди и кражбата, като я „опосредява“.
Кристално
ясно гореизложените принципни положения се онагледяват, когато собственик на дадена отнета вещ е
юридическо лице. В тези случаи вещта обикновено се намира във фактическата
власт на съответното материално
отговорно лице /МОЛ/, което упражнява владение върху вещта, от името на
юридическото лице. Ако вещта бъде неправомерно отнета от съответното материално
отговорно лице, легитимираният да
участва в наказателния процес субект е собственика на вещта - юридическото лице,
което може да се конституира само като граждански ищец и да обжалва
постановлението за прекратяване на наказателното постановление. Материално
отговорното лице, от чието владение е отнета вещта, обаче не е легитимиран
пострадал от престъплението и не може да се конституира като частен обвинител,
още по-малко като граждански ищец, доколкото не е претърпяло никакви вреди,
които да са пряка и непосредствена последица от престъплението.
При
кражбата по чл. 194 от НК в случаите, когато владелецът на вещта е различен от
собственика, правната структура наподобява тази като при измамата по чл. 209
о9т НК, при която е възможно да се
въздейства върху един правен субект (въведено в заблуждение лица), но вредата
настъпва за друг правен субект (собственика на ощетеното имущество),
като легитимиран да упражнява правата на пострадало лице е именно собственика.
Така
Решение № 537 от 29.12.2011 г. по нак. д. № 2475/2011 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 337 от 01.09.2010 г. по нак. д. № 357/2009 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 153 от 07.03.2012 г. по нак. д. № 154/2012 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 266 от 18.V.1995 г. по н. д. № 132/95 г., II
н. о на ВС.
Действително
налице са редица решения на ВКС, в които изрично е посочено, че при обвинение за кражба задължителния предмет на доказване не включва
изследване и разрешаване от наказателния съд на материално правния спор за собствеността върху инкриминираната
вещ, доколкото със състава на чл. 194 от НК законодателят защитавал правото на собственост
чрез инкриминиране на посегателства върху един от съставните му елементи
„владението“, което съгласно задължителните указания на т.3 на ППВС 6/1971 следвало да се разбира не само
като владение по смисъла на чл. 68 от ЗС, но и като държане ( всяка форма на
фактическа власт), доколкото вещта може да се отнеме от всяко лице било то
собственик, владелец или държател. Прието е, че за съставомерността на деянието
е напълно достатъчно да бъде установено: лицето, от чието владение е отнета
вещта и обстоятелството, че тя не принадлежи на дееца, без да е необходимо да се изследва кой е действителния собственик на
вещта, щом е ясно, че това не е подсъдимия.
В
този смисъл не представлявало съществено процесуално нарушение обстоятелството,
че в обвинителния акт не било посочено и в хода на производството не било
изследвано въпроса кой е действителния собственик на отнетото имущество.
Така
Решение №247/20.12.2019 по дело №969/2019 на ВКС, Решение №2/14.02.2018 по дело
№1179/2017 на ВКС, Решение № 441 от 18.11.2010 г. по н.д. № 433/2010 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 86 от 17.03.2009 г. по ч.пр. д. № 14/2009 г.
на Върховен касационен съд, Решение № 511 от 26.01.2012 г. по нак. д. №
2311/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 309 от 12.11.2015 г. по н.
д. № 888 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 356 от 20.09.2013 г. по нак. д. № 1189/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 281/13 август 2014 г., трето наказателно
отделение,наказателно дело № 661/2014 г. на ВКС.
При
внимателен прочит на тези решения се установява обаче, че общото във всички
казуси, по които се е произнесъл ВКС е, че:
-подсъдимият
е признат за виновен по повдигнатото обвинение за кражба;
-по
делото е било установено по несъмнен начин лицето, от чието владение е отнета вещта;
-по
делото е било установено, че вещта е чужда за дееца;
-не
е било установено по несъмнен начин кой е действителния собственик на вещта,
различен от владелеца или от дееца.
При
тези факти ВКС е приел, че не са налице основания за оправдаване на подсъдимия или
за връщане на делото за ново разглеждане от съдилищата по същество.
Това
процедиране на върховната съдебна инстанция е безкрайно резонно и логично с
оглед конкретиката на процесните разгледани казуси, а и защото когато
действителния собственик не е изрично установен от доказателствата по делото, биха могли да намерят приложение фундаменталните
принципи за вещното право досежно движимите вещи, че когато не се установява
друго:
-
който държи (упражнява фактическа власт) върху
дадена движима вещ- я владее;
-
и който владее движима вещ- е неин
собственик.
Оттук
произтича и легитимацията на владелеца в тези случаи да упражнява правата на
пострадало лице.
Така
изрично Решение № 15 от 24.02.2020 г. по н. д. № 1027 / 2019 г. на Върховен
касационен съд.
Съвсем различно е обаче положението, когато е известно кой е действителния
собственик на отнетата вещ, той е различен от владелеца и изрично е посочен в
обвинителния акт. В този случай само
и единствено действителния собственик търпи имуществени вреди от
престъплението и може да упражнява правата на пострадало лице в процеса,
респективно именно на посочения в
обвинителния акт действителен собственик следва да се връчи постановлението за
частично прекратяване на наказателното производство, защото именно
неговия патримониум е засегнат и той
има имуществен интерес ( а не владелеца, който не е претърпял никакви
вреди) по пътя на обжалването да постигне разглеждане на делото и на съдебна
фаза.
Така
Решение № 634 от 25.01.2013 г. по нак. д. № 2163/2012 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 49/ 23 февруари 2015 г.,
първо наказателно отделение, н. дело № 1794/2014 година на ВКС, Решение №
105/26.03.2015 г, Второ наказателно отделение, наказателно дело № 131 по описа
за 2015 г. на ВКС.
Точно
такъв е и процесния случай. В
обстоятелствената част на обвинителния акт е прието, че собственици на
автомобила с рег.№ ******били
родителите на св. Т.Д.И., а именно Д.Т.И. и И.А.И.. Същите предоставили
автомобила за ползване на сина си, от чието владение бил отнет.
Тази
приета от прокурора фактическа
обстановка, съгласно изложените
по-горе принципни положения, обуславя легитимацията като пострадали лица на
двамата собственици - Д.И. и И.И.. В този смисъл са процедирали и
органите по разследването на досъдебна фаза, като са разяснили правото на пострадал на двете лица - на л.159 и л.
160 от досъдебното производство. По неизвестни съображения, обаче при
връчване на постановлението за частично прекратяване тези им права са отречени,
като същото не е връчено на нито един от тях, а на техния син в
качеството му на лице (не-собственик), от чието владение е отнета веща, а както
вече бе изяснено в конкретния случай това обстоятелство не го легитимира като
пострадал.
При
положение, че постановлението за частично прекратяване не е връчено на две от
пострадалите лица, за тях изобщо не е започнал да тече срока за обжалване по
смисъла на чл. 243, ал.4 от НПК, респективно
ПЧП не е влязло в сила към момента на провеждане на разпоредителното
заседание.
Съгласно
задължителните указания на т.2 от Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на
ВКС внасянето на обвинителен акт в съда, без да е налице влязло в сила
постановление за частично прекратяване, когато от обвинението
отпада един от съучастниците всякога представлява съществено
процесуално нарушение, което е безусловно основание за връщане на
делото на прокурора.
На
следващо място, според съда на досъдебна
фаза е накърнено и правото на
подсъдимия да разбере за какво престъпление му е повдигнато обвинение,
представляващо съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 249, ал.4,
т.1 от НПК. В този смисъл са и указанията на Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на
ВКС, според които нарушаването на правилата за повдигане на обвинение на
досъдебна фаза, винаги съществено накърняват правото на защита на съденото лица
и налагат прекратяване на съдебната фаза и връщане на делото на ДП за повтаряне
на действията по надлежно привличане като обвиняем.
В
конкретния случай от процесуалното развитие на делото е видно следното:
Подсъдимият е последователно привличан като
обвиняем на дати 20.04.2011г и
21.04.2011г. Впоследствие делото е многократно спирано. На 14.03.2016г. поради изтичане на
пределните срокове по чл. 234 от НПК спрямо А. са отменени всички мерки за процесуална принуда, след което
през Януари 2019г., след като 8
години с негово участие не са извършвани каквито и да било процесуални или действия
по раззследване, той правомерно е напуснал страната.
На
03.06.2020г. (9 години след
първоначалното повдигане на обвинение) А. е отново е привлечен като
обвиняем, този път задочно,
но за съвсем различен времеви период, който обхваща продължаваното престъпление
и съвсем различен месец, през който се твърди да е извършено едно от деянията
включени в продължаваното престъпление, тоест
при съвсем различни фактически рамки на повдигнатото обвинение.
Действително
закона по аргумент от чл. 219 от НПК, вр. чл. 206 от НПК, вр. чл. 269 от НПК
допуска задочно повдигане на обвинение на досъдебна фаза. Доколкото обаче правото на лично участие в процеса
и правото на заподозряното лица да
разбере какво е повдигнатото му обвинение (с неговите фактически и
правни параметри) са две от
същностните съставки на правото на справедлив процес по смисъла на чл.
6 ЕКЗПЧОС, в трайната практика на ВКС е прието, че задочното привличане като обвиняем на досъдебна фаза следва да бъде използвано само по
изключение и само ако от органите по разследването са добросъвестно положени всички възможни и
необходими усилия да се осигури личното участие на лицето, но те са
останали безуспешни.
Така
изрично Решение № 142 от 10.10.2018 г. по н. д. № 640 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 53 от 22.02.2017 г. по н. д. № 141 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 59 от 19.03.2018 г. по н. д. № 27 / 2018 г.
на Върховен касационен съд, Решение № 321 от 31.10.2014 г. по нак. д. №
968/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 33 от 01.02.2011 г. по н.д. №
640/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 396 от 05.11.2015 г. по н. д.
№ 1222 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 9 от 25.02.2010 г. по
нак. д. № 629/2009 г. на Върховен касационен съд, Решение № 570 от 14.01.2013
г. по нак. д. № 1884/2012 г. на Върховен касационен съд.
В
този смисъл е и трайната практика на ЕСПЧ, която приема, че правото на лично
участие в процеса не е безусловно. Възможно е обвиняемият да направи изричен
или мълчалив отказ от него. Във всички случаи обаче, отказът следва да бъде
недвусмислен и несъмнено доказан и скрепен
със съответните процесуални гаранции, включващи и добросъвестното полагане от органите на разследването на усилия за
неговото издирване и надлежно уведомяване за водения срещу него
наказателен процес.
Така
решенията по делата „Алийков срещу България", Кунов срещу България, Сейдович
срещу Италия, Колоца срещу Италия.
Отчитайки
фактите по делото, съдът намира, че стандартът поставен от практиката на ВКС и
ЕСПЧ за добросъвестно полагане на
усилия за извършване на всички възможни и необходими мерки за
осигуряване на личното присъствие на подсъдимия при привличането му като
обвиняем през Юни 2020г. изобщо не е достигнат, особено като се съобрази че с
лицето не са извършвани действия в продължение на 9 години, а от 2016г. всички
мерки за процесуална принуда спрямо него са снети, поради изтичане на
пределните срокове по чл. 234 от НПК.
Установява
се, че на лицето многократно са изпращани призовки на известния по делото
адрес, които са върнати с отбелязване, че подсъдимия не живее на адреса. От
органите на ДП е изискана адресна справка, от която е установено, че различни
регистрирани постоянен и настоящ адрес не са налични /л.249/. Изготвена е
справка за задгранични пътувания, от която е видно, че лицето е напуснало страната
на 11.01.2019г. /л.250/. Осъществена е връзка с две от дъщерите на подсъдимия и
с лицето К.С. / л.248/, които са уведомили, че подсъдимия е в чужбина и
местоживеенето му не е известно. От лицето К.С. е предоставен актуален номер
към 21.05.2020г. на подсъдимия **************, като е съобщено, че номерът е
предоставен от лицето И.М.С., което предполага, че И.С. поддържа връзка с
подсъдимия, още повече, че именно това лице е предоставило на подсъдимия колата,
с която е напуснал страната. /л.248/. Изготвена е докладна записка от
разследващ полицай И.И. от 21.05.2020г. /л.248/, с която е засвидетелствал, че няколко пъти звънял на известния телефон
на подсъдимия, но давало сигнал свободно.
Съдът
намира, че тези действия далеч не са били всички възможни и необходими, с оглед
сериозността на действието, за което е бил търсен А. - привличане като обвиняем
-на
първо място, доколкото разследващите органи са разполагали с актуален телефонен
номер на подсъдимия *************, който е давал свободно, е следвало да се
прояви много по-голяма настойчивост при опитите за свързване с А., включително
и чрез позвъняване в извънработно време или в почивен ден, което да бъде
удостоверено по съответния ред. Още
повече, че по делото е известен и друг телефонен номер, ползван от подсъдимия ****************,
на който видно от приложената деловодна справка от съдебния секретар, при позвъняване-
също дава свободно;
-следвало
е да се осъществи връзка с лицето, предоставило телефонния номер *************И.М.С.,
за да се провери може ли същият да даде допълнителна информация за А. и да осъществи връзка на разследващите
с него;
-от
справката за родствени връзки е видно, че освен двете дъщери, с които е
осъществен телефонен контакт, подсъдимият има и майка, баща, син, брат и
сестра, като е следвало да се провери може ли да се извърши връзка с него чрез
тях.
Само
при извършване на всички тези действия може да се приеме, че добросъвестно са
положени всички разумно очаквани и необходими усилия за осигуряване личното
присъствие на обвиняемия за привличането му като обвиняем по обвинението, което
както се каза изцяло се различава по
фактически параметри от това, повдигнато му 9 години по-рано.
Допуснатото нарушение при привличане
на лицето като обвиняем, не само е съществено, но и неотстранимо на съдебна
фаза на процеса, доколкото съгласно Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по
н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС подсъдимият има право да му бъде надлежно
повдигнато обвинение още на ДП.
В този изричен смисъл и Решение № 258 от 18.07.2014
г. по нак. д. № 788/2014 г. на Върховен касационен съд.
В конкретния случай задочното привличане на
подсъдимия на ДП в нарушение на процесуалните правила е особено съществено и
доколкото подсъдимият отсъства и на съдебна фаза. А според
абсолютно трайната и последователна практика на ВКС, задочното протичане
на процеса, както на досъдебна, така и съдебна фаза е безусловно основание за
възобновяване на производството по искане на осъденото лице по реда на
чл. 423 от НПК, което напрактика минира съдебната фаза на процеса.
Така изрично Решение № 105 от 25.09.2020 г. по н. д.
№ 438 / 2020 г. на Върховен касационен съд,Решение № 90 от 18.06.2020 г. по н.
д. № 314 / 2020 г. на Върховен касационен съд, Решение № 148 от 11.10.2019 г.
по н. д. № 567 / 2019 г. на Върховен касационен съд, Решение № 159 от
26.09.2019 г. по н. д. № 616 / 2019 г. на Върховен касационен съд, Решение № 60
от 04.04.2019 г. по н. д. № 166 / 2019 г. на Върховен касационен съд, Решение №
415 от 12.10.2011 г. по нак. д. № 2165/2011 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 632 от 21.12.2013 г. по нак. д. № 2089/2013 г. на Върховен касационен
съд.
Действително през 2011 година досъдебната фаза е
започнала с участие на подсъдимия. Както вече се спомена обаче, обвинителния
акт е внесен при съвсем различни фактически параметри, които не са му
надлежно предявени. Освен това той е напуснал страната 8 години след като с
него с него не са извършвани никакви действия и 3 години, след като са му
снети всички ограничения и мерки за процесуална принуда. Поради което и
няма как да се поддържа, че лицето е извършило доброволен и съзнателен отказ от
лично участие в наказателния процес по смисъла на цитираната практика на ЕСПЧ.
Само
за пълнота на изложението следва да се отбележи, че привличането през 2011
година като обвиняем, с което подсъдимият
е бил уведомен за започналия срещу него наказателен процес, не може да
обуслови извод, че същият се е укрил от правосъдието по смисъла на чл. 423 от НПК,
най-малкото доколкото, както вече се спомена лицето е напуснало страната 3
години след като всички мерки за
процесуална принуда са снети спрямо него. В тази връзка следва да се отбележи,
че всеки подсъдими има право да очаква
воденото срещу него производство да приключи в разумен срок ( чл. 6 от
ЕКЗПЧОС и чл. 22 НПК) и в този смисъл не може да му се вмени в задължение при
образувано наказателно производство и липса на извършвани действия спрямо него
в продължение на почти десетилетие да не напуска страната и да не търси трудова
заетост в друга държава членка на ЕС, най-малкото доколкото подобно изискване
би противоречало на свободите на
движение на хора, услуги, стоки и капитали присъщи за единния европейски пазар.
Не
на последно място следва да се отбележи и че предявяването на постановлението
за привличане като обвиняем на адв. З. също не би могло да се приеме, че санира пороците при
задочното привличане, особено на фона на заявеното от адв. З. обстоятелство, че
не поддържа от години връзка със с подсъдимия, не може да съгласува с него линията на защита и желае да бъде
освободен от по-нататъшно участие по делото, доколкото счита, че не
може ефективно да защитава интересите на подсъдимия.
Мотивиран
от горното, Съдът
ОПРЕДЕЛИ:
На
основание чл. 249, ал.1 вр. чл. 248, ал.
1, т. 3 от НПК ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по НОХД № 6271/2020 г.
ВРЪЩА
делото на досъдебна фаза за отстраняване на констатираните съществени процесуалните
нарушения.
Определението
подлежи на обжалване и протест по реда на глава ХХII от НПК, пред ПОС в 7-дневен срок
от днес.
Протоколът се изготви в съдебно
заседание.
Заседанието се закри в 10:02 часа.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
СЪДЕБНИ
ЗАСЕДАТЕЛИ: 1.
2.
СЕКРЕТАР:
Вярно с
оригинала.
С.Д.