РЕШЕНИЕ
№ 76
гр. София, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Дора Д. Михайлова
Членове:Росина Н. Дончева
Георги Ст. Мулешков
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно гражданско дело
№ 20221800500699 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 260007/25.02.2022 г., постановено по гр.д. №
1415/2020 г. по описа на РС-Ботеврад е признато за установено, на
осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, по отношение на Г. В. В. от Б., съществуване
на вземането на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ........, за което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 6841 от
19.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2240/2019 г. по описа на РС-Ботевград,
както следва: за сумата главница от 10206, 71 лева, представляваща
сбора от непогасени вноски за главницата за периода от 03.01.2015 г.
до 03.12.2019 г., съгласно погасителен план по Договор за
потребителски кредит № ....... от ..... г, както и за сумата от 4648,88
лева, представляваща сбора от непогасени вноски за възнаградителна
лихва, съгласно погасителния план по описания по-горе договор,
начислена за периода от 03.01.2017 г. до 03.12.2019 г., ведно със
законната лихва върху горната сума-главница, считано от 17.12.2019
г. /датата на подаване на заявлението/ до окончателното изплащане на
вземането. На ищеца са присъдени разноски в размер на 527,34 лева за
първоинстанционното производство и в размер на 576,88 лева за
1
заповедното производство.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство Г. В. В., чрез адв. И.
Я. от САК. Излага доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение. Посочва, че видно от банково бордеро №
........./......... г. сумата по кредита е била преведена, но не и по
банковата сметка, посочена в договора за кредит, поради което
липсвали доказателства за получаването й. На следващо място излага,
че вземанията за процесните суми са погасени по давност. Счита, че
даденото разрешение с т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г., постановено по
по т.д. № 4/2013 г. на ВКС не намира приложение в случая, тъй като в
договора била уговорена различна предсрочна изискуемост, при която
кредитът е станал предсрочно изискуем още след липсата на плащане
от страна на ответника на първата падежирала вноска. Изтъква, че
кредиторът е бездействал и след изтичането на погасителната давност
е взел решение да го продаде. По същество моли за отмяна на
решението и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, „Е. М.“ ЕООД изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивно
обжалване акт, от процесуално легитимирано лице- ответника по иска
Г. В. В., в законоустановения срок, поради което същата се явява
допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Установява се следната фактическа обстановка от значение за
спора:
От приложеното заверено копие от ч.гр.д. № 2240/2019 г. по
описа на РС-Ботевград се установява, че по депозирано заявление от
„Е. М.“ ЕООД срещу Г. В. В. е издадена заповед № 6841/19.12.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за следните
суми: 15 019,10 лева, представляваща неплатена парична сума,
предоставена и усвоена по силата на „Договор за потребителски
кредит № ....... от ........... г, както и за сумата от 4824,92 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 13.12.2016 г. до
13.12.2019 г. вкл., както законната лихва върху горната сума-
2
главница, считано от 17.12.2019 г. /датата на подаване на заявлението/
до окончателното изплащане на вземането, сумата от 396,88 лева,
представляваща разноски по делото за държавна такса, както и сумата
от 180,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
От приложения договор за потребителски кредит № ......... от
.......... г. е видно, че „Ю.И Е. Д. Б.“ АД е предоставило на Г. В. В.
потребителски кредит в размер на 20270 лева.
Приетата в първоинстанционното производство съдебно
счетоводна експертиза дава заключение, че сумата по кредита в размер
на 20 270 лева е усвоена от ответника на 03.06.2009 г., чрез превод по
негова банкова сметка. Няма данни ответникът да е погасявал месечни
вноски по договора. Размерът на главницата, съгласно приложения
погасителен план към договора за кредит за периода от 03.01.2015 г.
до 03.12.2019 г. е в размер на 10 206, 71 лева, а на договорната лихва в
размер на редовен лихвен процент е 4648,88 лева за периода от
03.01.2017 г. до 03.12.2019 г.
Видно от договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., „Ю.
Б.“ АД е прехвърлило на „Е. М.“ ЕООД процесното вземане.
По делото е представено уведомление от „Ю. Б.“ АД, с което
уведомява ответника за извършеното прехвърляне на вземането на
ищеца.
С оглед на събраните по делото доказателства, съдът намира от
правна страна следното:
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е
валидно и допустимо.
Неоснователно е възражението, че жалбоподателят не е получил
сумата по кредита, тъй като не била преведена по банковата сметка
посочена в договора.
Видно от заключението на вещото лице, което съдът кредитира,
сумата по кредита в размер на 20 270 лева е усвоена от ответника на
03.06.2009 г., с бордеро № ...... е захранена банкова сметка IBAN
...................., на която титуляр е Г. В. В.. Видно от банково бордеро №
4........./........... г. е захранена друга разплащателна сметка също с
титуляр Г. В., а като основание е посочено „предсрочно издължаване
на кредит 933975“, „сума на главница 19197, 05 лева“. Т.е. кредитът е
усвоен като е ползван за рефинансиране на предходно задължение на
въззивника.
Неоснователно жалбоподателя твърди, че вземането е погасено
по давност. Противно на поддържаното във въззивната жалба,
3
кредитът не е станал предсрочно изискуем в пълния си размер още от
м. август 2009 г., на основание чл. 15 от договора, тъй като нямало
плащания по него. Видно от текста на тази договорна клауза, тя дава
право на кредитора да приеме кредита за предсрочно изискуем, в
случай на неплащане на която и да е вноска от главницата или
лихвата, като изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и
да е изявление на страните.
С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2
от Закона за кредитните институции по т. 18 от ТР № 4/2013г. от
18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, фактическият
състав, пораждащ възможността кредитора да получи предоставена
главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника
срок налага позоваване на две предпоставки: обективен факт,
уговорен като основание за едностранно изменение на договора, и
упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем с изявление, достигнало до длъжника. Ако относимите към
настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на
предявеното основание. По делото липсват доказателства,
установяващи уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочната
изискуемост преди депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, като липсват и твърдения в тази насока,
а ищецът неправилно счита, че е налице автоматично настъпване на
предсрочната изискуемост. Ето защо, не може да се сподели тезата на
жалбоподателя, че кредитът е станал предсрочно изискуем още през
2009 година.
В настоящия случай, видно от заявлението в т. 12, кредиторът не
се позовава на предсрочна изискуемост, поради което претендира
само падежиралите и непогасени вноски до 03.12.2019 г.
Съгласно приетото с ТР № 8/ 02.04.2019 г., по т. д. № 8/ 2017 г.
на ОСГТК на ВКС предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на присъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение.
Съгласно съдебната практика -Решение № 93 от 17.05.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 2766/2020 г., IV г. о., ГК, уговореното погасяване на
4
кредита на части не превръща договора за кредит в такъв за
периодични плащания, а съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8
от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, , Решение № 90 от
31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК,
Определение № 60320 от 3.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2049/2020 г., II
т. о., ТК и др., давността тече поотделно за всяка падежирала
анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. Доколкото тези
вноски се състоят от компоненти с различна правна природа (главница
и лихва), за главницата е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 от ЗЗД, а за възнаградителната лихва се прилага по-
краткия тригодишен давностен срок по силата на изричната
разпоредба на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Така, за всеки от
компонентите на анюитетната вноска давностният срок е различен,
като за главницата той е петгодишен, а за възнаградителната лихва –
тригодишен. С оглед гореизложеното и изрично наведеното от
ответника възражение за изтекла давност, за погасени по давност
следва да се приемат вземанията на кредитора за главница,
падежирали преди повече от пет години преди датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, както и вземанията на кредитора за
възнаградителна лихва, падежирали преди повече от три години преди
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Тъй като, обаче,
предмет на исковете са вземания за главница за периода от 03.01.2015
г. до 03.12.2019 г. и за лихва за периода от 03.01.2017 г. до 03.12.2019
г., същите не са погасени по давност.
За пълнота следва да се посочи, че в по-новата съдебна практика-
решение № 50173 от 13.10.2022 г., постановено по гр.д. №4674 по
описа за 2021 г. на ВКС е прието, че началният момент, от който
започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит,
за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна
изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита.
Предвид на това правилно са присъдени от РС-Ботевград
вземанията с настъпил падеж към приключване на съдебното дирене,
които са установени от вещото лице в приетото по делото заключение
на съдебно – счетоводната експертиза.
Други доводи срещу обжалваното решение не са изтъкнати,
поради което и на основание чл. 269 от ГПК съдът служебно не
формулира и обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, исковете като основателни правилно са
5
уважени от РС -Ботевград, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
Искане за разноски в полза на въззиваемия „Е. М.“ ЕООД не са
направени.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260007/25.02.2022 г., постановено
по гр.д. № 1415/2020 г. по описа на РС-Ботевград.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6