РЕШЕНИЕ
№ ................../15.05.2023
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МЛ. С. СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Цветелина
Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 11914
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 127405 от 21.06.2020 г. постановено
по ГД № 44967 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 69 състав, по предявените от ищеца
„Т.С.“ ЕАД срещу ответника А.Л.К. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за
установено, че А.Л.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2623,19 лв., представляваща
цена за доставена топлинна енергия (ТЕ) за топлоснабден имот – апартамент № 78,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******абонатен № 152184, за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 08.11.2016 г. до
окончателното изплащане, като искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.
149, ал. 1 от ЗЕ е отхвърлен за разликата над сумата от 2623,19 лв. до пълния
предявен размер от 2672,27 лв., а този по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
181,30 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за потребена
ТЕ за периода от 15.09.2015 г. до 13.10.2016 г. е отхвърлен изцяло. С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните
съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното и исковото производство съразмерно с
уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.с.“
ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ответника А.Л.К.,
в частта, с която е признато за установено, че същият дължи на ищеца сумата от
2623,19 лв., представляваща цена за доставена ТЕ за топлоснабден имот –
апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж. к. „*******абонатен № 152184, за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от
08.11.2016 г. до окончателното изплащане. Въззивникът излага доводи, че
решението на СРС в обжалваната част е неправилно. Твърди се, че ищецът не е
доказал размерът на предоставената ТЕ и цената за услугата дялово
разпределение, не е установено за кой месец каква сума е начислена. Сочи се, че
заключенията на назначените в хода на първоинстанционното производство са
непълни, неточни и необективни, не са изследвани документите от третото лице-помагач,
а последното не е представило всички относими към делото документи, с оглед на
което не било установено по категоричен начин, че ответникът дължи претендираните
суми. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковите претенции
да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски. Направено е искане по чл.
241, ал. 1 от ГПК при положение, че жалбата не бъде уважена, задължението да
бъде разсрочено с оглед имотното и здравословното състояние на ответника.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и „Т.с.“ ЕООД –
трето лице-помагач на страната на ищеца.
В частта, с която искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 149, ал. 1 от ЗЕ е отхвърлен за разликата над сумата от 2623,19 лв. до
пълния предявен размер от 2672,27 лв., а този по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата
от 181,30 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
потребена ТЕ за периода от 15.09.2015 г. до 13.10.2016 г. е отхвърлен изцяло,
първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивна
проверка, доколкото в тази част не е обжалвано в срок от ищеца – по арг. от
разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
В мотивите първоинстанционният
съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата
част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Предявени са за разглеждане по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с
чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата
претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от
наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната
сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им.
Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника
(при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по
делото погасяване на задълженията си към ищеца.
Първоинстанционният съд е основал
решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител
на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено жилище, за наличието на
облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ по договор при
Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и
отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени
доказателства и заключенията на назначените по делото съдебно-техническа
експертиза (СТЕ) и съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), и при липса на
доказателства за некачествено изпълнение, е уважил частично иска за цената на
ТЕ, а този за обезщетението за забава е отхвърлил изцяло. Въз основа на
посочените доказателства се извършва преценката за реално доставената и
потребена в жилището на ответника ТЕ за исковия период, цената за които не се
установи да е платена. Изложените от първоинстанционния
съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща
към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата
настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ (редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год.), „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ (нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г.,
ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации
към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случая по делото е
установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства по делото, че ответникът е съсобственик на процесния
апартамент № 78 – молба-декларация за откриване на партида и списък на етажните
собственици, неразделна част от протокол за проведено на 15.07.2003 г. Общо
събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е подписан от
ответника А.Л.К. (чл. 180 от ГПК) и обективира извънсъдебното му признание, че
е титуляр на права върху имота и на откритата при ищеца клиентска партида №
152184, което при преценката му по реда на чл. 175 от ГПК въззивният съд
приема, че отговаря на истината. Следователно ответникът се явява потребител на
ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на
битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 150,
ал. 1 от ЗЕ продажбата на ТЕ от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от ЗЕ). В случая е несъмнено,
че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването (Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г., отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за
топлоснабдяването, Обн. - ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.).
Въз основа на заключението на
назначената в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза
(СТЕ), неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно,
компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, е установено, че през
исковия период в процесния имот е имало 4 броя отоплителни тела с монтирани
ИРРО, има извършени реални отчети от ФДР на уредите за измерване на 06.05.2016
г. и на 12.05.2016 г., с подписи на клиент и които са представени на вещото
лице за целите на СТЕ. За процесния период е начислявана и ТЕ за БГВ въз основа
отчетите на 1 бр. водомер за топла вода, има извършени реални отчети от ФДР на 06.05.2016 г. и на
12.05.2016 г., с подписи на клиент и които са представени на вещото лице за целите
на СТЕ. Посочени са отчетените количества потребена топла вода. Не е
начислявана ТЕ за отопление във входа, не е начислявана и такса мощност.
Изчисленията на ФДР са в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а
измервателните уреди били изправни - общият топломер в абонатната станция бил
преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че
съответства на одобрения тип.
Въззивният съд приема, че при
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология. Доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника ТЕ в определено количество, като основание на
предявения главен иск е възникнало облигационно правоотношение между страните и
доставката на ТЕ, а и в количеството на доставената в имота енергия през
процесния период е установено въз основа на реалното отчитане.
Доказано е също така въз основа
на заключението СТЕ и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство ССЕ, която подлежи на кредитиране (чл. 202 от ГПК), че за исковия
период – от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., стойността на доставената ТЕ
възлиза на 2623,19 лв., като същевременно в заключението на СТЕ е посочено в
табличен вид за всеки месец от исковия период каква сума се дължи за сградна
инсталация, отопление на процесния имот и БГВ. Ето защо законосъобразно
първоинстантционният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на
отговорността на ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 08.11.2016
г. до окончателното изплащане.
Неотносими към предмета на делото
са оплакванията в жалбата касателно неустановеност размера на цената за
услугата дялово разпределение, тъй като в разглеждания случай такава не се
претендира от ищеца. Предмет на делото е единствено цената на доставената в
процесния топлоснабден имот ТЕ.
При липсата на други
доводи в жалбата и относно размера на непогасеното задължение за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., въззивният съд с оглед правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК
приема за установен същия размер на задължението като районния съд.
Доколкото крайните
изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите
на обжалваното решение, въззивнната жалба се явява неоснователна, а решението
на първата инстанция в обжалваната част следва да се потвърди.
По отношение на искането по чл. 241, ал. 1 от ГПК за
разсрочване изпълнението на присъденото парично вземане:
С оглед разясненията,
дадени в т. 14 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, относно заповедното производство, съдът, разгледал и уважил
иска по чл. 422 от ГПК, е компетентен да се произнесе по искането за отсрочване
или разсрочване на съдебно установеното вземане. В исковия процес ответникът
може да направи искането за разсрочване, като представи доказателства в негова
подкрепа до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В
настоящият случай искане по чл. 241, ал. 1 от ГПК е направено още с отговора на
исковата молба, но въпреки дадените от първата инстанция указания в тази
насока, доказателства, налагащи разсрочване или отсрочване на изпълнението, не
са представени до приключване на съдебното дирене пред СРС. Пред въззивната
инстанция са представени единствено доказателства за здравословното състояние
на ответника, но не и такива относно имущественото му състояние. Съдебното
удостоверение, издадено в уверение на това, че срещу ответника са налице
образувани множество граждански производства, без да е посочен предметът на
същите, както и справката за образувани срещу същия изпълнителни дела, не
представляват доказателства, от които може да се изведе конкретен извод за актуалното
имуществено състояние на ответника. Не са представени и доказателства за
разходите, необходими във връзка с лечението на твърдяното заболяване. Налага
се изводът, че искането се явява неоснователно и следва да се остави без
уважение. Ответникът разполага с възможностите за разсрочване на изпълнението в
изпълнителното производство, при съответните определени в закона условия.
По отношение на
разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият ищец. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество не следва
да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като
единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване
на бланкетна молба след срока за подаване отговор на въззивната жалба, с която
претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се
счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане на разноски
от насрещната страна. Въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба,
спрямо него не е осъществено процесуално представителство в проведеното открито
съдебно заседание. Предвид изложеното на същия не следва да се присъждат
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК,
тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
127405 от 21.06.2020 г. постановено по ГД № 44967 по описа за 2017 г. на СРС,
ГО, 69 състав, в обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането за разсрочване на изпълнението на основание чл. 241, ал. 1 от ГПК.
Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, ЕИК *******– трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.