Р Е Ш Е Н
И Е
Номер 25.05.2022г. Град София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На тринадесети
май
Година
2022
В
публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и
секретар ДИАНА БОРИСОВА
като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N3683 по описа
за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата Л.Г.З. излага в исковата молба, че на 25.02.2016г. сключила устен
договор за заем с ответницата Ц.А.Г. за сумата от 30 000лв., която
последната следвало да върне за срок от 5 г., считано от датата на договора. На
същата дата ищцата превела на ответницата сумата от 27 000 лв. по банков
път, а на 26.02.2016г. й дала лично още 3 000 лв.Тъй като в уговорения
срок ответницата не върнала заемната сума, ищцата предявява иск за осъждането й
да заплати сумата от 30 000 лв. – по договор за заем с падеж 25.02.2021г.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата
подава писмен отговор, в който оспорва исковата молба изцяло. Признава
получаването процесната сума от 27 000лв. от ищцата, но оспорва това да е
станало по заемно правоотношение. Излага, че договор за заем между страните
никога не е бил сключван и тя никога не е поемала задължението да върне
въпросната сума. Отрича твърдението, че й е била предадена сумата от 3 000
лв. лично на 26.02.2016г. Поддържа, че между страните са били налице лични
отношения, доколкото ищцата е баба на детето на ответницата, която към онзи
момент живеела със сина на ищцата на съпружески начала. Ищцата помолила
ответницата да придобие дружеството „МЛК Т.“ ЕООД и да развие проект за
изграждане на дом за стари хора, като обяснила, че тя самата не може да участва
към момента, но ще го придобие на по-късен етап. На 01.04.2020г. ответницата, в
качеството си на едноличен собственик на капитала на „МЛК Т.“ ЕООД е продала на
ищцата всички свои дружествени дялове от капитала на търговското дружество.
Твърди, че сумата от 27 000лв. е наредена по нейна сметка във връзка с
плащания по въпросния проект за изграждане на дом за стари хора и договор за
лизинг на дружеството „ МЛК Т.“ ЕООД. Евентуално, прави възражение за изтекла
погасителна давност по отношение вземането на ищцата.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, след което приема от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл.240
от ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лева по договор за заем,
предоставен на два пъти, както следва: на 25.02.2016г. сумата от 27 000
лв. по банков път и на 26.02.2016г. 3 000 лв. чрез лично предаване, която
сума ответникът не е върнал в уговорения срок – 25.02.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното
изплащане.
Елементите от фактическия състав
на договора за заем се установяват в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Договорът за заем е реален договор. Елементите от фактическия му състав
включват съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума и предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
В производството по иск по чл.
240, ал. 1 от ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните
средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. Трайна и непротиворечива е
практиката на Върховния касационен съд че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или
иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен
договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на
обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е
предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото
обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто,
доколкото сумата може да е предадена на друго основание. В този
смисъл - решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 52/22.5.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 390/20.5.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г.о. и др.
С доклада по делото е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 25.02.2016г.
сумата от 27 000 лв. е преведена по банков път от ищцата на ответницата,
която я е получила.
Следователно,
страните не спорят по това, че сумата в общ размер на 27 000 лв. е
предадена фактически от ищцата на ответницата, но спорят по въпроса на какво
основание е станало това. Ищцата твърди наличието на договор за заем между
страните, съгласно който ответницата е поела задължението да върне заемната
сума за срок от 5 години. Ответницата оспорва тези твърдения и на свой ред
твърди, че процесната сума е получила по силата на други правоотношения между
страните. Оспорва и да е получавала на ръка в брой сумата от 3 000 лв. на
26.02.2016г. лично от ищцата.
Съдебната
практика приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност
по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на
съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В
този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или
когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са
допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и
каква е била действителната обща воля на страните. /в този смисъл Решение №546
от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС /.
Страните не спорят за това, че между тях е било налице
договорно отношение, поради което и съдът е допуснал разпит на свидетели за
установяване на фактите, имащи отношение към определянето на действителната
обща воля на страните. И двете страни не са довели за разпит в открито съдебно
заседание на 13.05.2022г. допуснатите им свидетели.
Съдът намира, че ищцата не е провела пълно и главно
доказване на елементите от фактическия състав на договора за заем, който твърди
че е сключила с ответницата. Не се събраха никакви конкретни доказателства нито
за предаването на сумата от 27 000 лв. въз основа на договор за заем, нито
изобщо за предаването на сумата от 3 000 лв., нито за постигане на
договорка между страните за връщане на сумата в срок до 5 г. По делото са
приети писмени доказателства, ангажирани от ответната страна, относно
твърдението й, изложено в отговора на искова молба за наличието на други
отношения между страните, които съдът намира за безпредметно да обсъжда с оглед
липсата на каквото и да е доказване на твърденията на ищцата, че е предала
процесната сума въз основа на договор за заем, а нейна е била тежестта за
доказване на този факт, което й е указано с доклада по делото. На последно
място, по делото е приета годишна данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ за
2017г. на ответницата, подадена на 21.03.2018г., в която лицето е декларирало
непогасена част от получен през годината паричен заем в размер на 31 000 лв.
от трето за делото лице – Николай Георгиев. Не се потвърждават твърденията на
ищцата, че ответницата е декларирала претендираната сума като получена по
договор за заем, т.к. декларираният заем е за различна сума и с посочено
различно от ищцата лице като заемодател.
Въз основа на гореизложеното, съдът намира за
недоказано по делото наличието на заемно правоотношение между страните, поради
което и претенцията за връщането на процесната сума като дадена в заем, е
неоснователна и следва да се отхвърли изцяло.
При този изход на спора, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищцата
следва да бъде осъдена да заплати на ответницата сторените от нея разноски за
адвокатско възнаграждение, които съобразно доказателствата по делото възлизат
на сумата от 2 600 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Ц.А.Г., ЕГН **********
с адрес: *** иск по чл. 240, ал.
1 от ЗЗД, за
заплащане на сумата от 30 000 лв. по договор за заем, предадена на два пъти,
както следва: на 25.02.2016г. сумата от 27
000лв, а на 26.02.2016г. - още 3 000 лв.
ОСЪЖДА Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Ц.А.Г., ЕГН **********
с адрес: *** 600лв. – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.