Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.01.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Любомир
Игнатов
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №2299
по описа за 2020г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №284206
от 25.11.2019г., постановено по гр.дело №88201/2017год. по описа на СРС, ГО, 68
с-в, ответникът Служба „В.И.” към МО, гр. София, ул. "******, е осъден да
заплати на К.П.Т. с ЕГН:********** сумите 20868,30лв.- обезщетение по
чл.136а,ал.5 КТ във връзка с чл.195,ал.1, ал.2 и ал.З ЗОВСРБ във връзка с чл.
194,ал.1,ал.2 и ал.З ЗОВСРБ за непредоставени почивки като компенсация за 24-часовите
дежурства на ищеца през периода от 01.01.201 Ог. до 28.02.2015г. над
установената продължителност на служебното време, 434,76лв. мораторна лихва по
чл.86,ал.1 ЗЗД върху неизплатеното обезщетение за периода от 05.10.2017г. до
19.12.2017г. , заедно със законовата лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска 30.11.2018г. до окончателното изплащане, както и 1450лв
разноски по делото за възнаграждение на един адвокат.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника
Служба „В.И.” към МО. Жалбоподателят поддържа, че в направената от първоинстанционният
съд квалификация на иска е налице съществено несъответствие между разпоредбите
на трудовото законодателство- КТ и специалната нормативна уредба- ЗОВСРБ. Счита
за неправилен извода, че разпоредбата на чл.136а, ал.5 от КТ е определяща
правна квалификация за служебните правоотношения на военнослужещите, въпреки
констатираната в константната съдебна практика непълнота в правната уредба по
ЗОВСРБ и необходимостта от прилагане на съответна правна норма по аналогия.
Неправилно била приложена погасителната давност, тъй като не се касае за еднократно
парично обезщетение за удължено работно време. Потестативното
право на работника да извърши компенсацията възниквало с изтичането на крайния
срок, в който работодателят е длъжен да я извърши и се погасявало с тригодишна
давност, а при прекратяване на трудовото правоотношение на мястото на това право
възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд, което се погасява с
нова тригодишна давност, считано от момента на прекратяването на трудовото
правоотношение. Не била съобразена и
разпоредбата на чл.193, ал.1 от ЗОВСРБ, съгласно която военнослужещите са
длъжни по всяко време на денонощието да бъдат на разположение за изпълнение на
задълженията си, свързани с военната служба, поради което времето за изпълнение
на функционалните задължения от военнослужещите е служебно време, а не работно-
нормален работен ден. Само в случаите на превишаване общата продължителност на
служебното време на военнослужещия се заплащало допълнително възнаграждение, за
разлика от трудовото законодателство. С оглед изискванията за военна дисциплина
военнослужещите не притежавали и правото по чл.136а,
ал.4 от КТ- сам да наложи ползването на полагащите му се почивки, като само
уведоми за това работодателя, поради което некомпенсирането чрез почивка на
24-часови дежурства по чл.195 от ЗОВСРБ не е винаги резултат от неизпълнението
на задължението на съответното военно ръководство да предостави тези почивки. Първоинстанционният
съд не изследвал причините, довели до неизползване на компенсациите от ищеца,
както и съответствието с действащата нормативна уредба на издадените от
директора на служба „В.И.“ заповеди. Ищецът знаел за противоречието на
издадените заповеди с разпоредбите на ЗОВСРБ и подзаконовата нормативна уредба,
но не представил доказателства за това че е поискал ползването на
неизползваните компенсации. Според жалбоподателя неупражняването на правото на
защита от страна на ищеца и предявяването му след продължителен период от време
показва, че са налице користни цели (придобиване на материална облага),
изразяващи се в получаване на допълнително възнаграждение, а не на
законовоустановеното компенсиране с почивка или намалено служебно време на
увеличената му нормална дневна продължителност от носено дежурството. Не били
изложени и мотиви относно размера на обезщетението, а само било посочено
заключението на вещото лице по ССЕ. Твърди, че допълнителното възнаграждение за
извънреден труд се изчислява върху основното месечно възнаграждение на
военнослужещите, а не върху брутното. Моли обжалваното решение да бъде
отменено, а вместо него постановено друго, за сума съответстваща на
непогасената част от неизползваните почивки от въззиваемия в следствие на
положен труд над общата продължителност на служебното му време. Претендира
възнаграждение за защита от юрисконсулт.
В подадения в
срок отговор на въззивната жалба ищецът К.П.Т.
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения в
подкрепа на мотивите на първостепенния съд, като цитира и релевантна съдебна
практика. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира
разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Въззивната жалба
е частично основателна по следните съображения:
Предявени са
искове с правно основание чл.136а,ал.5 от КТ, вр.чл.195,ал.1-3 и чл.194, ал.1-3
от ЗОВСРБ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Противно на
твърдяното от жалбоподателя, първостепенният съд правилно е квалифицирал
предявените искове. В ЗОВСРБ, както и в специалните актове по приложението му,
не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената
продължителност на служебното време, който не е некомпенсиран с намалено
работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договора за военна
служба. При това положение е налице непълнота, която следва да бъде преодоляна
чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи. Такава именно е
разпоредбата на чл.136а КТ, съгласно която удължаването на работното време през
едни работни дни над нормалната му продължителност, се компенсира в срок до 4
месеца чрез съответното намаляване през други работни дни, а при прекратяването
на трудовото правоотношение преди компенсирането, разликата до нормалния
работен ден се заплаща като извънреден труд.
Ищецът твърди в
исковата молба, че през периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. бил на длъжност
по служебно правоотношение с ответника Служба „В.И.” към МО (конституиран като
такъв с протоколно определение в о.с.з. на 30.11.2018г.) и давал 24-часови дежурства
по реда на чл.195 от ЗОВСРБ, които не били компенсирани изцяло съгласно
действащата през процесния период заповед на Министъра на отбраната и Наредба
№Н-18/19.12.2012г. с предоставяне на два дни почивка за едно 24-часово
дежурство през работни дни и три дни почивка за едно 24-часово дежурство през
почивни дни. Били му предоставяни по един ден почивка за едно 24-часово
дежурство през работни дни и два дни почивка за едно 24-часово дежурство през
почивни дни, съгласно заповеди №№111/22.03.2011г. и 659/11.12.2013г. на
директора на службата, която противоречала на горепосочените нормативни актове
и била коригирана със заповед №62/16.02.2015г. на директора на службата, но
само занапред. Твърди, че не са му компенсирани 188 почивки през процесния
период за дадени 24-часови дежурства над установената продължителност. Служебното
му правоотношение било прекратено на 05.10.2017г. със заповед №426/28.09.2017г.
на директора на службата и за него възникнало правото на парично обезщетение за
неизползваните компенсации в общ размер от 20868,30лв. (съгласно допуснатото в
открито съдебно заседание от 23.10.2019г. увеличение на размера на иска), както
и мораторната лихва върху главницата за периода от 05.10.2017г. до 19.12.2017г.
в размер на 434,76 лв.
Ответникът оспорва
исковете като твърди, че надвишеното с дежурствата служебно време на ищеца е
било компенсирано със съответни по размер почивки. Твърди също така, че за
процесния период ищецът е положил не 188, а 177 дежурства, за които му е
изплатено допълнително възнаграждение съгласно Наредба №Н-7/08.03.2011г. заявава,
че ищецът не е поискал да ползва полагащата му се компенсация почивка при
носене на дежурства, а обезщетение се дължи само ако служителят е поискал
такава компенсация и тя не му е дадена до момента на прекратяване на служебното
му правоотношение. Прави и възражение за
изтекла погасителна давност за част от вземанията.
Не се спори между
страните, че през периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. ищецът е бил военнослужещ
на длъжност „Главен експерт” при ответника със звания съответно- от януари
2010г. „майор”, а от 2014г.-„подполковник”, като договорът му е прекратен и е
освободен от служба със заповед №426/28.09.2017г. на директора на службата,
считано от 05.10.2017г.
Установява се от
събраните по делото писмени доказателства и неоспореното от страните заключение
на вещото лице по ССЕ, че през процесния период (от 01.01.2010г. до
28.02.2015г.) ищецът е положил 177 24-часови дежурства, от които 141 в делничен ден, 29 в почивен ден
и 7 по време на официални празници. Ищецът е компенсиран с почивки в размер на
по едно денонощие за дежурство в делничен ден и на по две денонощия за
дежурство в празничен или почивен ден, или общо 213 дни компенсации. Вещото
лице посочва в заключението си, че съгласно действащата към онзи момент
нормативна уредба ищецът е следвало да бъде компенсиран за всеки деличен ден с по две денонощия, а за
всеки почивен или празничен ден- с по три денонощия почивка, поради което счита
за некомпенсирани с почивки 177 дни, които не са му заплатени.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя относно погасителната давност. Потестативното
право на работника да извърши компенсация възниква с изтичането на крайния
срок, в който работодателят е длъжен да я извърши и се погасява с тригодишна
давност, а при прекратяване на трудовото правоотношение на мястото на това потестативно
право на работника (което фактически не може да бъде вече упражнено), възниква право
на вземане за парично обезщетение. Така нововъзникналото вземане се погасява с
нова тригодишна давност, която започва да тече от дата на прекратяване на
трудовото правоотношение. Следователно некомпенсираният труд до прекратяване на
служебното правоотношение по процесния договор се трансформира в парично вземане
само и доколкото потестативното право на военнослужещия да извършва компенсация
не е погасено по давност към момента на прекратяване на договора за кадрова
военна служба. Потестативното право на военнослужещия сам да компенсира
удължаването на работното време чрез искане за съответната му компенсация,
възниква четири месеца слез полагане на труда- чл.136а, ал.4 от КТ. Това право
се погасява по давност, ако служителят не го упражни в продължение на три
години. При прекратяване на правоотношението това право се трансформира във
вземане на военнослужещия, което трансформирано право се погасява също с
тригодишна давност, като началният момент е прекратяването на договора за
кадрова военна служба. В настоящия случай няма погасени по давност вземания на
ищеца за некомпенсиран труд. Следва да се отбележи, че поради особеностите на
служебното правоотношение и специфичните изисквания на военната служба и
дисциплина военнослужещият на практика не може да упражни правото си по
чл.136а, ал.4, изр.2- когато работодателят не компенсира удължаването на
работното време в посочения срок, служителят сам да определи времето, през
което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му
намаляване, като уведоми за това работодателя писмено поне две седмици предварително.
Това може да стане само със съответната заповед на висшестоящия ръководител,
каквато в случая е била издадена за процесния период, но е била в
несъответствие с нормативната уредба. Не може да се възприеме и становището на
жалбоподателя, че ищецът умишлено и „с користна цел“ не е поискал своевременно
да бъде компенсиран за надвишеното с дежурствата служебно време, за да получи
парична компенсация. Напротив, некомпенсирането чрез почивки на дадените 24-часови
дежурства по реда на чл.195 от ЗОВСРБ е резултат именно от неизпълнението на
задължението на съответното военно ръководство да предостави тези почивки.
Неизпълнението на задължение на една от страните по служебното правоотношение
не може да бъде предпоставка за погасяване правото на другата страна. В случая
правоотношението е прекратено на 05.10.2017г., а исковата молба е подадена на 19,12,2017г.
(ответникът е конституиран на на 30.11.2018г.) Следователно не е погасено и
нововъзникналото с прекратяването на правоотношението вземане за парично
обезщетение за некомпенсирания труд, тъй като същото се погасява с изтичането
на нова тригодишна давност.
По размера на
присъденото обезщетение:
Съгласно
константната практика на ВКС по сходни казуси, положеният и некомпенсиран с
почивка труд в рамките на общата продължителност на служебното време се заплаща
като извънреден труд съобразно приложимата по аналогия разпоредба на чл.136а,
ал. 5 КТ. В случая обаче по отношение на размера следва да намери приложение
предвидената в специалния закон (ЗОВСРБ) уредба за заплащане на допълнително
възнаграждение при превишаване на общата продължителност на служебното време,
която изключва общата норма на чл.262 КТ. Съгласно чл.194, ал.3 ЗОВСРБ при превишаване
общата продължителност на служебното време по ал.2, на военнослужещия се
заплаща допълнително възнаграждение по реда на чл.214, ал.1, т.3 от ЗОВСРБ. Съгласно чл.43 от Наредба №Н-18/19.12.2012г.,
за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното
време през работни дни на военнослужещия се заплаща допълнително
възнаграждение, което за месеца е в размер 25 на сто от основното
възнаграждение на военнослужещия за един час, определено по реда на т.1, и
умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени
задължения над общата продължителност на служебното време. Разпоредбата на чл.234
от ЗОВСРБ, в която е предвидена като база брутното трудово възнаграждение, в
случая е неприложима- същата касае обезщетения при освобождаването от военна
служба, отстраняване от длъжност, преместването, увреждане или смърт на
военнослужещия. В настоящия случай претенцията е за възнаграждение за
изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното
време. Действително към момента на завеждане на делото ищецът е освободен от
военна служба и именно това е предпоставка за претенцията му, но това не се
отразява на характера на вземането и не го приравнява към някоя от
гореизброените хипотези на нормата на чл.234 от ЗОВСРБ. От изложеното дотук се
налага изводът, че в тази част въззивната жалба е основателна и първостепенният
съд неправилно е определил базата, върху която се изчислява претендираното
възнаграждение за изпълнение на възложените задължения над общата
продължителност на служебното време, като приложим е установеният в
горепосочената наредба ред за това.
Съгласно
неоспореното от страните заключение на вещото лице по ССЕ размерът на паричното
обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ за некомпенсираните с почивки 177 дни дежурства
(съгласно приложената по делото справка) над нормалната продължителност на
служебното време, изчислен по реда на действащата към момента на възникване на
правото на ищеца Наредба №Н-18/19.12.2012г., е 10752,96 лв. Размерът на
мораторната лихва върху главница от 10752,96 лв.за периода 05.10.2017г. до
19.12.2017г. е 224,02 лева, изчислен по реда на чл.162 от ГПК.
Тъй като крайните
изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се
отмени за сумата над 10752,96 лв. до пълния уважен размер от 20868,30лв.
относно главницата и за сумата над 224,02 лева до пълния уважен размер от 434,76лв.
за мораторната лихва, като исковете следва да се отхвърлят в тези им части, а
решението следва да се потвърди в останалата обжалвана част.
По разноските по
производството:
При този изход на
делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъди
сумата от 219,50лв.- разноски за настоящото производство по съразмерност.
Предвид
обстоятелството, че жалбоподателят е защитаван по делото от юрисконсулт и на
основание чл. 78, ал. 8 вр., ал. 1 ГПК следва да му се присъди юрисконсултско
възнаграждение по съразмерност в размер на 154,57лв.
Ответникът по
жалбата претендира сторените разноски за настоящата съдебна инстанция. Техният
размер възлиза на 1450лв.- заплатено адокатско възнаграждение. Жалбоподателят своевременно е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Минималният размер на
адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
случая възлиза на сумата от 1156 лв. Предвид фактическата и правна сложност на
делото съдът счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Ето
защо в тежест на жалбоподателя следва да се възложи сумата от 702,90лв. по
съразмерност
С оглед изхода на
спора обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която в тежест на
ответника е възложена сумата над 442,94 лв. до 1450 лева, както и в частта, с
която в тежест на ответника са възложени разноски по сметка на СРС за сумата
над 439,08 лв. и над 218,04 лв. за възнаграждение на вещо лице.
В полза на
ответника следва да се присъди сумата от 150лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство в производството пред СРС.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №284206 от
25.11.2019г., постановено по гр.дело №88201/2017год. по описа на СРС, ГО, 68
с-в, В ЧАСТТА, с която ответникът Служба „В.И.” към МО, гр. София, ул. "******,
е осъден да заплати на К.П.Т. с ЕГН:**********:
сумата над 10752,96лв.
(десет хиляди седемстотин петдесет и два лева и 96 стотинки) до пълния уважен размер от 20868,30лв.-
обезщетение по чл.136а,ал.5 КТ във връзка с чл.195,ал.1,
ал.2 и ал.З ЗОВСРБ във връзка с чл. 194,ал.1,ал.2 и ал.З ЗОВСРБ за
непредоставени почивки като компенсация за 24-часовите дежурства на ищеца през
периода от 01.01.2010г.
до 28.02.2015г. над установената продължителност на служебното време, заедно
със законовата лихва върху главницата от датата на предявяване на иска
30.11.2018г. до окончателното изплащане, сумата
над 224,02 лева (двеста двадесет и четири лева и 2 стотинки) до пълния уважен
размер от 434,76лв.- мораторна лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД върху неизплатеното
обезщетение за периода от 05.10.2017г. до 19.12.2017г., както и сумата над 442,94 лв.
(четиристотин четиридесет и два лева и 94 стотинки)
до 1450 лева-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение, както и В ЧАСТТА, с която Служба „В.И.” към МО е осъдена да заплати по сметка на
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата над 439,08 лв. (четиристотин тридесет и девет лева и 8 стотинки) до 852,12 лева и над 218,04 лв. (двеста и осемнадесет лева и 4 стотинки) до 423,20 лева, представляващи
държавна такса и разноски по делото, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от
К.П.Т. с ЕГН:********** срещу Служба „В.И.” към МО, гр. София, ул. "****** за сумата над 10752,96лв.
(десет хиляди седемстотин петдесет и два лева и 96 стотинки) до пълния предявен размер от 20868,30лв.-
обезщетение по чл.136а,ал.5 КТ във връзка с чл.195,ал.1, ал.2 и ал.З ЗОВСРБ във
връзка с чл. 194,ал.1,ал.2 и ал.З ЗОВСРБ за непредоставени почивки като
компенсация за 24-часовите дежурства на ищеца през периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. над
установената продължителност на служебното време, заедно със законовата лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска 30.11.2018г. до окончателното
изплащане, КАКТО И иска за сумата над 224,02 лева (двеста двадесет и четири лева и 2 стотинки) до
пълния предявен
размер от 434,76лв.- мораторна лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД върху неизплатеното
обезщетение за периода от 05.10.2017г. до 19.12.2017г., като неоснователни.
ОСЪЖДА К.П.Т. с ЕГН:**********
да заплати на Служба „В.И.” към МО, гр. София, ул. "******, сумата от
219,50лв. (двеста и деветнадесет лева и 50
стотинки) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК- разноски във въззивното
производство, както и сумата от 154,57лв (сто петдесет и четири
лева и 57
стотинки) лв. на основание чл. 78, ал. 8 вр., ал. 1 ГПК- юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, както и да заплати сумата от 150лв. (сто и петдесет
лева)- юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред СРС, съразмерно с
отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА Служба „В.И.” към
МО, гр. София, ул. "****** да заплати на К.П.Т. с ЕГН:********** сумата от
702,90лв. (седемстотин и два лева и 90 стотинки)- заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба.
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/