Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен,
10.05.2019 година.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, І
граждански състав, в публично заседание на единадесети април, през две хиляди и
деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
КРАСИМИР
ПЕТРАКИЕВ
при секретаря………Ж.С.…………………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА…………възз.гр.д.№ 137 по описа на съда за 2019година, и
за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 1906 от
07.12.2018година., постановено по гр.д. № 3850/2017г. Плевенски районен съд е отхвърлил
като неоснователен и недоказан предявения на основание чл.440 от ГПК от И.К.И. и С.И.Г. против „***“ЕАД, със седалище и адрес
на управление гр.С. и „***“АД, със седалище и адрес на управление гр.С., за признаване
за установено, че „***“АД не е собственик
на недвижим имот, представляващ
апартамент № **, находящ се в жилищна сграда №**, застроена в ж к. „***" - гр. П., вход „**", а е собственост на ищцата С.И. Г. и сина й И.К.И. - придобит чрез недобросъвестно владение и който имот е
предмет на изпълнение по изп.д. №****/2015 год. на ЧСИ И.К.К. с Рег. №** и с район на действие ОС-П.. Със същото решение
е отхвърлен и предявения
от И.К.И. и С.И.Г. против С.К.К., иск с правно основание чл.108 от ЗС,
за признаване по отношение
на С.К.К., че ищците И.К.И. и С.И.Г. са собственици на описания
недвижим имот -
апартамент № ** и за осъждането им да предадат владението върху имота на ищците.Присъдени са деловодни
разноски в полза на С.К.К. в размер на 1150лв и в полза на „***“ЕАДгр.С. – в
размер на 450лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищците в първоинстанционното производство И.К.И. и С.И.Г., чрез
пълномощника им адв.И.Д. от Плевенска АК.
В жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Съображенията за това са изложени подробно в жалбата. Въззивниците молят окръжния
съд да отмени решението на Плевенски РС и да постанови друго по съществото на
спора, с което да бъдат уважени и двата предявени от тях иска за защита на претендираното
право на собственост.
Ответникът по жалбата С.К.К., чрез пълномощника си
адв.Ф.П. от ПлАК е взел становище, че
жалбата е неоснователна, а решението на Плевенски районен съд – правилно
и законосъобразно, по съображенията изложени подробно в отговора на въззивната
жалба.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени
в жалбата, взе предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред
първата инстанции доказателства, съобрази се с изискванията на закона, намира
за установено следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по
същество същата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран
с иск по чл.108 ЗС за предаване на владението
на описания по-горе недвижим имот, владян от ответника С.К.К., в който е бил
въведен във владение от ЧСИ, след като е бил обявен за купувач на имота.
Ищците, срещу които е било извършено принудителното изпълнение и които
претендират, че са собственици на имота И.К.И. и С.И.Г. са предявили и иск по
чл.440 от ГПК за признаване спрямо страните по изпълнителното дело „***“ЕАДгр.С.
и „***“АДгр.С., че имуществото, върху което е било насочено изпълнението за
парично вземане/описания апартамент № **, не принадлежи на длъжникът „***“АД гр.С..
В исковата молба ищците твърдят, че са придобили собствеността върху имота чрез
недобросъвестно владение, в продължение на повече от 10 години. Твърдят, че
семейството им живее в имота от 1968г., като апартамента е бил предоставен от Община-Плевен
за ползване под наем, на основание сключен с ОФ„***“ договор за наем. Като
семейно жилище, с решението по бракоразводното дело с № **/1984г. на Плевенски РС,
водено между ищцата и съпруга ѝ, ползването на апартамента е било
предоставено на съпругата.Твърдят също, че след прекратяване на наемното
правоотношение ищците са останали да живеят в апартамента до предоставянето
на друго жилище от Община Плевен, съгл. решение №**/1996г., на осн. чл.36,
ал.1, т.6 от ЗНО. Твърдят, че през юли 2004г. имота, актуван с акт № *** за държавна собственост на ГНС-Плевен е деактуван, като е направено отбелязване „***“ с № *** от **година спец."Държавна собственост" и е прехвърлен от Община Плевен
на Акционерно дружество „****“.В
последствие сочат, че това е техническа грешка и че деактуването е станало през
2001г.Поради това, че Община Плевен не им е предоставила друго
жилище, което да ползват като наематели, те са останали да живеят в имота и след деактуването му.
Твърдят че „***“ЕАД е завел изп. дело №***/** год. по на ЧСИ И.К.К. и без да ги уведоми, е провел изпълнителни
действия спрямо жилището.Твърдят се и
процесуални нарушения на ЧСИ по време на проведеното принудително
изпълнение.Твърдят също, че на **год. се е състоял търг и жилището е било
продадено на ответника С.К.К., а на **год. той е бил въведен
в имота.Твърдят, че от деактуването на имота като
държавен, са започнали да го владеят като свой, като са трансформирали държането му във владение за себе си, без противопоставяне от страна на новия собственик. Това владение е продължило до извършените от страна на ЧСИ принудителни
действия в края на
2015година. През този период никой не е смущавал владението им, не го е оспорвал и не е искал обещетение за ползване. Повече от 10
години не са заплащали за обитаването му, поради което считат, че са придобили собственост върху
имота, на основание 10
годишно давностно владение, продължило от м.юли 2004година до м.юли 2014 година.Поради това и към момента
на провеждане на изпълнителните действия на съдия Карапанчев през м. август 2015година вече са били собственици на описания
по-горе апартамент.
Ответникът пред първоинстанционния съд „****“ЕАД е
взел становище, че предявеният срещу него иск е недопустим и неоснователен. Ответникът
С.К., чрез процесуалния си представител също е депозирал отговор и оспорил
предявения иск.От ответника „***“АД не е постъпил отговор на исковата молба.
Пред първата инстанция е
било безспорно, пред настоящата също, че
ищцата е била наемател на процесния апартамент, по силата на договор за наем от ***г., сключен с ОФ„***“гр.П.
за ведомствен апартамент предоставен за стопанисване на **** завод.От
приложения на л.11 от делото на РС АДС№ **/24.12.1969г., е видно, че апартамента
е деактуван като държавен и придобит в собственост от „***“АД, в качеството му
на правоприемник на Държавен стъкларски завод „***“, в чието оперативно
управление е бил предоставен и заведен по баланса на дружеството, със заповед №
****/***г. Съгласно прил. на л.232 справка от ТР, по
силата на настъпило универсално правоприемство, имотът се е водил в баланса на правоприемника
на „***“АД - „***“ЕАД. Не е спорно, че е било образувано изп.д.№ **** по описа на
ЧСИ К., с взискател „****“ЕАД и длъжник „***“АД, като имотът е претърпял
принудително изпълнение и е бил продаден на публична продан на ответника С. К., с постановление за възлагане на недвижим
имот от ***г., влязло в сила на ***г., вписано в АВ СВ Плевен под № *** от **г.
Безспорно е, че на ***год.
купувачът С.К. е бил въведен в имота.
Спорно е насочването на принудителното изпълнение
към недвижим имот, който според ищците не принадлежи на длъжника „****“АД, тъй
като е придобит от тях чрез давностно владение. Спорно е придобиването на право
на собственост от ищците преди насочване на изпълнението върху имота и
наличието на предпоставки по чл.108 от ЗС за ревандикацията му.
За да се произнесе по спорните въпроси въззивният
съд съобрази следното :За да отхвърли иска по чл. 440 от ГПК Плевенски РС е
приел, че той е предвиден за защита на ищците, в
качеството им на трети лица в изпълнителното производство, тъй като принудителното
изпълнение за парично задължение е било насочено към имущество, за което те
твърдят, че не принадлежи на длъжника, а на тях и с изпълнението са засегнати
техни права.Приел е, че ищците не са установили придобиването на права
изключващи правото на собственост на длъжника, като е изложил следното: “Необходимо
е упражняване на фактическа власт върху конкретна вещ за период по-дълъг от 10
години и промяна на субективното отношение към вещта на лицето, упражняващо
властта. Владението трябва да е явно и обективирано по начин, че да достигне до
знанието на останалите съсобственици и да не е оспорвано от последните.“
Позовал се е на съдебна практика : решение №239/29.05.1996г. по гр.дело
91/1996г. –І-во гр.отделение на ВС, решение №238/11.04.2000г. на ВКС по гр.дело
№1031/1999г. на І-во гр.отделение, решение №265/28.04.2004г. на ВКС по гр.дело
№720/2003г. на І-во гр.отделение, решение №508/29.07.2003г. на ВКС по гр.дело
№740/2002г. – І-во гр.отделение. Съдът е приел, че не е доказано изменение на
намерението на ищците и това да е достигнало до представител на собственика. От
свидетелските показания също не е било установено промяна на намерението на
ищците да владеят имота като свой, а че желаят за го закупят от собственика.Въз
основа на водените дела - в.гр.№329/2016г. на ПОС, гр.д.№7727/2016г. на ПлРС и
гр.д.№2604/1995г. на ПлРС, съдът е приел, че ищците са се идентифицирали само и
единствено като държатели на имота. По отношение на иска за собственост с
правно основание чл.108 от ЗС е прието, че ответникът С.К. е придобил имота по
силата на постановление за възлагането му след извършена публична продан от ЧСИ
на имот собственост на длъжника, поради което същият го владее на лигитимно
правно основание.
Въззивният
съд намира, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано.
Направените от районния съд фактически и правни изводи се споделят от
настоящата инстанция, като на основание чл.272 ГПК, съдът препраща към мотивите
на обжалваното решение. Въззивните жалбоподатели са изложил доводи, че
решението е незаконосъобразно, тъй като районният съд необосновано не е зачел
установените от тях самостоятелни права върху вещта предмет на принудително
изпълнение, които изключват правата на длъжника. Този довод е несъстоятелен.Макар,
че по делото е установено, че ищците дълги години са живели в процесния
ведомствен апартамент като негови наематели, не е установено те да са започнали
да го владеят за себе си и в кой момент.
Като наематели, те са били държатели на имота и са осъществявали фактическа
власт върху вещта, но за да придобият качеството на владелци е следвало да
променят намерението си, субективното си отношение към вещта. Не е ясно кога са
узнали за деактуването на имота, включително и от събраните гласни
доказателства и няма основание да се приеме за доказано твърдението им, че от
издаване на заповед № ***/***г., която не им е връчвана, те са започнали да
владеят ведомственото жилище, в което са били настанени под наем, като свое. Няма
никакви доказателства, че през изискуемия от закона 10-годишен период те са
променили намерението си и са демонстрирали спрямо носителя на правото на
собственост, че считат обитавания апартамент за свой. Нито едно от техните
действия не е било насочено спрямо собственика на имота, с което недвусмислено
и явно да заявят настъпилата промяна в намерението за държане и
трансформирането му във владение за себе си. Аргумент в тази насока е
обстоятелството, установено от св. Ц.Ц., че те са искали да закупят
ведомственото жилище от собственика стъкларски завод „***“, т.е. да го
заплатят, а не да го завладеят и да го своят, непризнавайки правата на
досегашния му собственик.
Поради
липсата на доказателства за противното, следва да се приеме, че осъществяваното
държане не е прераснало във владение и не е налице „****”. В случая не може да се приеме за демонстрация
на променено намерение обстоятелството, че след деактуването на имота и
прехвърлянето му в патримониума на „***“АД ищците не са заплащали наем или
обезщетение за ползване на новия собственик. Те не са имали облигационни
отношения с него, а с предишен собственик, за да се счете че самото
преустановяване на плащането на наема е индиция за промяна на намерението от
държане във владение без правно основание. Поради това съдът приеме, че държателят,
каквато е била наемателката С.Г. няма права на недобросъвестен владелец, дори
жилището да е било в нейна и на сина ѝ фактическа власт в изискуемия от
закона срок, поради липсващо намерение за придобиване на имота. Владението и
намерението за придобиване следва да се изявяват спрямо собственика на имота, явно
и недвусмислено, за да се приеме, че след изтичане на съответния 10-годишен
срок е придобита собствеността по давност. Преди публичната продан ищците по никакъв начин не са демонстрирали, че се
считат за собственици, не са подали данъчна декларация за имота, не са поискали
снабдяване с титул за собственост, с цел да се легитимират формално като такива
и с оглед на евентуални разпоредителни сделки с имота. Дори след завеждане на
изпълнителното дело по време на съдебната защита, която са предприели, видно от
приложените граждански дела, не са твърдели, че са собственици на имота. Поради изложеното исковете, както по чл.440
от ГПК, така и иска за собственост се явяват неоснователни и правилно са били
отхвърлени от районния съд. Не е установено да е насочено изпълнението за
парично вземане към имущество, което да не е принадлежало на длъжника „*****“АД и да е продаден чрез публична
продан имот собственост на ищците и няма основание за ревандикация на такъв. Ето
защо решението на плевенски РС следва да бъде потвърдено, на основание чл.271
ал.1 ГПК.
При този
изход на делото следва да бъдат присъдени направените от въззиваемия С.К. разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 1150лв.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА, на основание чл.271 ал.1 ГПК решение № 1906 на Плевенски
районен съд, постановено на 07.12.2018г. по гр.д. № 3850/2017г. по описа на
съда.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 вр. чл.273 от ГПК И.К.И., с ЕГН ********** и С.И.Г., с ЕГН **********,
да заплатят на С.К.К., с ЕГН **********, сумата 1150лв., представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБългария в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: