Р Е
Ш Е Н
И Е №…..
Гр. София, 11.10.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 6583 по описа на съда
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 393815/25.04.2018 г. на СРС, 85 с - в, по гр. д. № 48379/2016 г. И.Х.З., ЕГН **********
и Г.Н.З., ЕГН ********** са осъдени да заплатят, на основание чл. 240, ал. 1 и
2 ЗЗД, солидарно на О.Г.П., ЕГН **********,
сумата от 4 000 евро - главница по договор за заем от 31.03.2010 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 25.08.2016 г. (подаване на исковата молба)
до окончателното изплащане, както и сумата от 1 008 евро - договорна лихва за
периода 01.08.2013 г. до 31.07.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 1 392 лв. - разноски по делото.
Решението
се обжалва изцяло от ответниците И.Х.З. и Г.Н.З. с
доводи, че е неправилно и незаконосъобразно, постановено при непълнота на
доказателствата. СРС не е съобразил изводите си със събраните по делото писмени
и гласни доказателства. Излагат съображения, че представените от ищеца
„ръкописни записки“, съдържат различна информация за плащанията между страните.
Те съставляват частни документи, изготвени от ищеца. Поддържат, че на
последната страница на договора за заем ищецът е отразявал суми по свое
усмотрение. Неоснователно СРС не е съобразил свидетелските показания и е
кредитирал изцяло заключението на ССчЕ, като не е уважил оспорването направено
от ответниците, нито е уважил представените от ответниците квитанции за
заплатени суми. Неоснователно съдът не е съобразил и възражението на
ответниците относно прекомерност на размера на договорната лихва и я е присъдил
изцяло. Молят да се отмени решението и да се отхвърлят исковете. Претендират
разноски съгласно списък. Правят възражение за прекомерност на разноските на
насрещната страна, по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата
страна - ищецът О.Г.П.,
чрез процесуалния си представител, в отговор, депозиран в срока по чл. 263 ГПК,
оспорва жалбата. Поддържа, че решението на СРС е обосновано и законосъобразно
постановено. Излага съображения, че в производството е доказано, че той и
съпругата му са предали на ответниците сума от 30 000 евро въз основа на
писмен договор за заем от 31.03.2010 г., което е установено от ръкописните
отбелязвания в самия договор, които имат характер на разписки, подписани от
ответниците. Основателно СРС е приел за доказано както предаването на заетата
сума, така и получаването й от ответниците. Последните не са провели доказване,
че са върнали сумата, което обстоятелство им е указано с доклада по чл. 146 ГПК. Пред СРС не са ангажирани никакви доказателства за връщане на
дължимата сума. Твърдението, че
ответниците са връщали сумата на съпругата на ищеца, чрез нейна служителка Н.Б.,
са опровергани в производството, чрез разпита на последната като свидетел.
Твърди се, че решението е изцяло съобразено със събраните доказателства.
Голословни са възраженията на ответниците, че е налице разлика в информацията
за плащанията между страните. Основателно съдът е кредитирал ССчЕ, която не е
оспорена от ответниците, като те не са били лишени от възможност да докажат възраженията
си в процеса. Съдът е предоставил възможност за ответниците да ангажират
писмени доказателства за установяване връщането на сумата, съгласно
предвиденото в договора. Неоснователни са оплакванията за „необосновано“ висока
лихва по заема. Поддържа, че лихва се дължи, понеже е уговорена изрично в
договора – чл. 2, т. 1. Моли да се остави без уважение жалбата, като се
потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски за въззивното
производство.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното :
Въззивната
жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение,
което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. При
постановяването му съдът не е допуснал нарушения на императивни материалноправни
норми.
Пред СРС са предявени обективно и субективно съединени
искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за връщане на дадена в заем сума по договор за
заем и по чл. 240, ал. 2 ЗЗД - за лихва за забава върху сумата.
При
постановяване на решението СРС е изложил установената от него фактическа
обстановка на база приетите доказателства, която настоящият състав не намира за
необходимо да преповтаря, като ще обсъди само доказателствата, свързани с
доводите на страните във въззивното производство.
По иска за връщане на дадена в заем сума по чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД :
По общите
правила на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, изправната страна може да претендира от
неизправната, в случай на изпълнение на своите задължения по договора, реално
изпълнение заедно с обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, с договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се
сключен, когато, въз основа на постигнатото съгласие между страните, парите или
заместимите вещи бъдат предадени на заемателя.
Според практиката на ВКС, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие следва да има и реално
предаване на сумата, предмет на договора. При спор относно дължимостта на сума, за която се
твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се
позовава на сделката е да установи обстоятелството, че сумата е предадена реално на насрещната страна -
заемополучател. (в този
смисъл решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 524
от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 142 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5917/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС решение № 291 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 2176/2018 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и т. н.).
Следователно, в
производството по иск с правно основание - връщане на дадена в заем сума – чл. 240, ал. 1 ЗЗД, върху ищеца е поставена
тежестта да установи, че е сключен
договор за заем, че е предоставил реално заемни средства на ответника, размерът на претендираните вземания
и настъпването на изискуемостта им, а при оспорване на иска,
ответникът следва да
докаже (пълно и главно) възраженията, че
задължението е погасено чрез
плащане или по друг начин и всички факти свързани с изложените от него
възражения.
В
случая в производството се установява, че на 31.03.2010 г. между Е.И.П.и О.Г.П.,
като заемодатели и И.Х.З. и Г.Н.З., като заемополучатели, е сключен договор за
заем, по силата на който заемодателите са предоставили на заемополучателите
сумата в размер на 30 000 евро - за довършване и обзавеждане на новострояща се
къща на ул. „Сребърна", за срок от три години – т. е. падежа на цялото
задължение е на 31.03.2013 г.
Заемополучателите
- ответници са се задължили солидарно да върнат заетата сума в сроковете и при
условията на договора.
Според
чл. 4, ал. 1, предоставянето на заема от заемодателите на заемополучателите,
изплащането на ежемесечните лихви и погасяването на заема след изпълнението на
договора става срещу разписки или протоколи, съставени в два екземпляра, по
един за всяка от страните.
По
делото е не е било спорно, че сумата по заема е предадена от ищеца на ответниците
срещу подпис, съгласно отбелязванията съдържащите се на последна страница от екземплярите
на договорите на двете страни, като разписки, издадени по чл. 4, ал. 1.
Въззивният
съд констатира, че записите относно размера и датата на даване, съответно - получаване на сумите са
идентични както в договора, представен към исковата молба, така и в този, представен
към отговора на исковата молба от ответниците. От записите, които са подписани
от двете страни, се установява, че сумата от 30 000 евро е предадена от
заемателя на заемополучателите в периода от 12.04.2010 г. до 29.05.2010 г. на
посочените в договора вноски.
От заключението на
приетата по делото ССчЕ, оспорена от ответниците по принцип, без да са
ангажирани конкретни доказателства във връзка с оспорването, се установява
размерът на непогасените суми по договора – за главница и лихви.
Погасяването
на част от задълженията е установено и от разписките за връщане на суми,
съдържащи се върху екземпляра от договора за заем, представен от самите
ответници. Според отбелязването върху договора, на заемодателя О.П. е върната общо
сума в размер на 22 000 евро, платени на части,
както следва: на 22.09.2010 г. - 6000 евро; на 18.10.2010 г. - 8000 евро; на
17.07.2012 г. - 2000 евро и на 21.07.2012 г. - 6000 евро. Това обстоятелство не
е спорно в процеса.
Доказателства за
извършване на други плащания по главницата не са представени от ответниците,
чиято е била доказателствената тежест да установят твърденията си за пълно изпълнение
на задълженията по договора за заем.
Неоснователно
е възражението в жалбата, че СРС не е кредитирал показанията на разпитаните по
делото свидетели във връзка с извършено от ответниците погасяване на
задълженията.
Като
съобрази забраната на чл. 164, т. 4 и т. 6 ГПК въззивният състав намира, че е
недопустимо доказване посредством свидетелски показания на погасяването на
парични задължения, произтичащи от писмен договор, както и опровергаване съдържанието
на изходящи от страната частни документи. В съответствие с процесуалния закон
СРС не е съобразил показанията на свидетелите Н.Б. и Л.Е.по
тези въпроси. Следва да се посочи, че освен че е недопустимо установяване
връщането на заетата сума със свидетелски показания, от разпита на свидетелите
и по същество не се установяват никакви конкретни факти, които те да са
възприели непосредствено и да имат отношение към правния спор.
Ответниците не са доказали изпълнение на задълженията си за връщане на получената в заем сума в уговорения в договора срок - до 31.03.2013 г. и до настоящия момент. Предвид
изложеното до момента въззивният
състав изцяло споделя изводите на СРС, че главният иск е доказан по
основание и размер.
По
делото е безспорно установено, че ответниците са се задължили да върнат заетата
сума солидарно, на основание чл. 121, ал. 1 ЗЗД, поради което заемодателите
могат да претендират изпълнение на цялата дължима престация от който и да е от
солидарните длъжници. Както сочи и СРС, доколкото не е уговорено нищо различно в
договора, всеки от двамата заемодатели има право да претендира половината от
заетата сума от който и да е от двамата заемополучатели.
По
иска за договорна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, като съобрази становищата на
страните във въззивното производство, съдът намира следното :
По изричното разпореждане на закона заемателят дължи
лихва само и доколкото такава е
уговорена писмено.
В случая, в чл. 2, ал. 1 от договора изрично е
договорено, че заемополучателят заплаща
на заемодателя ежемесечно, към първо число на всеки месец, лихва за предходния
месец върху заетата сума в размер на 0, 7 %, равняваща се на 210 евро.
(възнаградителна лихва). В чл. 3, ал. 1 е предвидено, че заемополучателят
заплаща на заемодателя ежемесечно само лихвата, като в края на договорния
период изплаща целия размер на главницата по заема.
Като се съобразят представените по делото разписки и
заключението на ССчЕ следва да се сподели извода на СРС, че ответниците са
погасили общо сума от 1 260 лв. за договорна лихва или 644, 22 евро, както
следва : на 02.05.2010 г. – 420 лв., на 02.06.2010 г. – 420 лв., на 06.12.2010
г. – 210 лв. и на 03.03.2011 г. – 210 лв. Непогасената договорна лихва за
периода м. 08.2013 г. – м. 07.2016 г. е в общ размер от 2 018 евро. Ищецът
претендира 1 008 евро, за периода 01.08.2013 г. до 31.07.2016 г., за която сума искът законосъобразно е приет за
основателен от СРС.
Въззивният съд
констатира, че възражения относно размера на договорната лихва или за нейната
прекомерност не са направени в отговора на исковата молба пред СРС в срока по
чл. 131 ГПК, а се поддържат едва в първото по делото заседание пред СРС, поради
което, по аргумент за противното от чл. 133 ГПК, тези възражения са
преклудирани.
Дори да се
приеме, че са своевременно заявени, възраженията са неоснователни.
Съгласно чл.
240, ал. 2 ЗЗД страните
могат свободно да уговорят размера на т. нар. възнаградителна лихва,
като законодателят е
поставил единствено изискване уговорката за такава лихва да е писмена, като размерът на договорената лихва не е
обусловен от определения от МС размер (чл. 10, ал. 2 ЗЗД).
По въпроса за размера на възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в практиката
на ВКС се приема, че няма
пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
По действащото право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. (в този смисъл решение № 61 от 21.10.2015 г.
по т. д. № 894/2014 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г.,
ГК, ІІ ГО на ВКС).
Липсва основание, вън от законоустановените ограничения
на свободата на договарянето, изискващи уговорките между страните да не
противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави - чл. 9 ЗЗД,
да се ограничава гарантираната в същата разпоредба свобода на страните по
договора, свободно да определят съдържанието му.
В случая в
договора е определена възнаградителна лихва за ползване на заетата сума от 0, 7
% на месец, която според въззивният състав не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
По изложените
до момента съображения в съвкупност, решаващите мотиви на настоящият състав
съвпадат с тези на СРС и решението следва да се потвърди като законосъобразно
постановено - в съответствие с материалния и процесуален закон.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
от спора, право на разноски има ищецът - въззиваема страна в производството.
Съгласно доказателствата за направени разноски във въззивното производство,
ищецът е заплатил за въззивната инстанция в брой адвокатско възнаграждение в
размер на 800 лв.
Ответниците са
направили възражение за прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Като
съобрази нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, според която при обжалвания
интерес се дължи минимално адвокатско възнаграждение от 820 лв., извършените от
адвоката действия и фактическата и правна сложност на спора, съдът намира
възражението за неоснователно.
Настоящият
състав приема, че в полза на ищеца следва да се присъди пълния претендиран
размер на разноските за адвокат за СГС - 800 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
393815/25.04.2018 г. на СРС, 85 с - в, по гр. д. № 48379/2016 г.
ОСЪЖДА И.Х.З.,
ЕГН ********** и Г.Н.З., ЕГН **********, двамата с адрес : гр. София, ул. *********да
заплатят на О.Г.П., ЕГН **********, с адрес ***, адвокатско възнаграждение пред СГС в размер на 800 лв.,
на основание чл.78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от получаване на съобщението до
страната, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.