Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 22.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – В състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 6271 по описа за 2020 г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 75310 от 23.04.2020
г. по гр.д. № 30775 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 43 състав е признато за недоказано на основание чл. 194,
ал. 3 във вр. чл. 2 ГПК оспорването на истинността на представената и приета
като писмено доказателство по делото молба-декларация от И.К.П. от 29.09.2000
г. за откриване на партида; признато е за установено по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу И.К.П., че ответницата дължи на ищеца
сумата от 2 145, 20 лв. – главница,
представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия през
периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „********вх. ********и сумата от 61, 25 лв. – представляваща такса за извършена и незаплатена услуга
за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 31.05.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
28.11.2017 г. до окончателното им изплащане, като отхвърля предявения иск за главница за топлинна енергия за сумата
над 2 145, 20 лв. до пълния предявен размер от 2 221, 10 лв. и за
периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014 г., поради настъпила погасителна
давност, както и предявения иск за главница за услуга за дялово разпределение на
топлиннна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 29.05.2015 г.; отхвърлени са предявените от „Т.С.“ ЕАД
срещу И.К.П. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 282, 77 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.12.2014
г. до 20.11.2017 г. и сумата от 10, 88
лв., представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение,
начислена за периода от 15.12.2014 г. до 20.11.2017 г.; на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК И.К.П. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 655, 65 лв. –
представляваща разноски в исковото производство съразмерно на уважената част на
исковете и сумата от 84, 54 лв., представляваща разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 83634/2017 г. по описа на СРС, съразмерно с уважената
част от исковете; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати
на И.К.П. сумата от 68, 62 лв., представляваща направените разноски в исковото
производство, съразмерно на отхвърлената част на исковете и сумата от 53,54
лв., представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 83634/2017
г. по описа на СРС, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при
участието на третото лице-помагач на ищеца „Б.“ ООД.
Така постановеното съдебно решение
е обжалвано от ответницата И.К.П. с
въззивна жалба с вх. № 5058185/2105.2020 г., подадена чрез адв. П. Х.с приложено
пълномощно, в частите, с които са уважени предявените искове. В жалбата се
съдържат оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушение
на материалния и процесуалния закон и постановяването му в противоречие със
събраните доказателства. Поддържат се съображения, че между страните по делото
не е доказано наличие на облигационно отношение за продажба на топлинна
енергия, а при условията на евентуалност се поддържа, че дори да се установи
наличие на такова, то от заповедта за настаняване от 08.08.2000 г. ставало
ясно, че в процесния топлоснабден имот били настанени ответницата и дъщеря
ѝ, поради което И.К.П. е легитимирана да отговаря само за ½ от
претендираните задължения. По отношение на претенцията за дялово разпределение
твърди, че по делото е недоказано наличието на сключен договор между СЕС и ТЛП за
извършване на услугата. Отделно поддържа, че дори и да е налице такова
отношение, то възнаграждението се дължи на фирмата за дялово разпределение, а
не на топлоснабдителното дружество, тъй като липсват данни за договор между „Т.С.“
ЕАД и ответницата, а и няма данни ищецът да се е суброгирал в правата на
третото лице – помагач. Иска се съдът да отмени обжалваното решение и да се
отхвърлят изцяло претенциите на „Т.С.“ ЕАД срещу И.К.П., като се присъдят
сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна – ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД е подало отговор на
въззивната жалба, в който е оспорило същата като неоснователна и недоказана.
Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно и да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на
страната на ищеца „Б.“ ООД не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в
двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предмет на въззивно обжалване с подадената от
ответницата в първоинстанционното производство И.К.П. въззивна жалба е
единствено решението по исковете с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с което е признато за установено, че тя дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 145, 20
лв. – главница, представляваща стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия през периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********вх. ********и сумата от 61, 25 лв. – представляваща такса за
извършена и незаплатена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за
периода от 31.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 28.11.2017 г. до окончателното им изплащане. В останалите части
решението е влязло в сила като необжалвано.
В подадената искова молба ищцовото
дружество „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответницата И.К.П. е клиент на топлинна енергия
по смисъла на смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 99,
находящ се в гр. София, ж. к. „******бл. ******, абонатен № 184300, при
публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от 2008 г. и
2014 г. и му дължи сумата от общо 2 576, 00 лв., от която 2 221, 10
лева – главница, представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна
енергия, отразена в общи фактури с № **********/31.07.2015 г., №
**********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2107 г., за периода от м. 05. 2014
г. – м. 04. 2017 г.; 282, 77 лева – законна лихва за забава от 15.12.2014 г. до
20.11.2017 г.; 61, 25 лева – за дялово разпределение на топлинната енергия за
периода от 05.2014 г. до м.04.2017 г.; 10, 88 лева – законна лихва за забава от
15.12.2014 г. до 20.11.2017 г. Поддържа, че във връзка с подаденото заявление
по чл. 410 ГПК за посочените суми по ч. гр. д. № 83634/2017 г. по описа на СРС
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжницата, ведно със законната лихва върху главниците от датата на
подаване на заявлението до окончателното им изплащане, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответницата И.К.П. е депозирала възражение. Поискано е от
първоинстанционния съд да постанови решение, с което да установи съществуването
на вземанията на „Т.С.“ ЕАД, за които е издадена заповедта за изпълнение, както
и да му се присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил е отговор на исковата молба от И.К.П., подаден чрез упълномощения адв.
П. Хранов, в който ответницата е навела възражения, че претендираните вземания
са погасени по давност, че не е налице облигационно отношение между страните по
делото, оспорена е реалната доставка и отчетеното количество топлинна енергия в
имота. Според ответницата „Т.С.“ ЕАД не е легитимирана да получи възнаграждение
за дялово разпределение. Ответницата се противопоставя на твърденията на ищеца,
че е изпаднала в забава и счита, че акцесорните искове са неоснователни.
Претендира разноски.
Със заявление вх. № 3091020/28.11.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК срещу И.К.П. общо за сумите: 2 282, 35 лева – главница, от която: 2 221,
10 лева – стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от
м. 05. 2014 г. – м. 04. 2017 г. и 61, 25 лева – за дялово разпределение на
топлинната енергия, както и 293, 65 лева – лихва за забава за периода от 15.12.2014
г. – 20.11.2017 г., от които: 282, 77 лева – относно главното вземане за
топлинна енергия и 10, 88 лева – относно вземането за дялово разпределение,
касаещи топлоснабден имот – апартамент № 99, находящ се в гр. София, ж. к. „******“,
бл. ******, абонатен № 133662. На 13.12.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 83634/2017 г. по описа на СРС, 43 състав срещу посоченото
лице за предявените суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 28.11.2017 г. до изплащането им, като на заявителя са присъдени и
направените в заповедното производство разноски на обща стойност 101, 50 лева,
от които: 51, 52 лева – държавна такса и 50, 00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 23.07.2018 г. е депозирано
възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК – на 30.05.2019 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за
установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената
заповед.
Съдът е сезиран с положителни
установителни искове, заявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника-ответник И.К.П. главни и акцесорни
вземания, за които по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на
вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл. 414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на
установителните искове по чл. 422 ГПК /в този смисъл решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/2011 г. на ІІ
ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т. д. № 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 171/ 24.04.2012 г. по гр. д. № 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени
по реда на чл. 290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в
това производство – в качеството си на кредитор, обстоятелствата, от които
произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на
ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
За да се уважи искът за
установяване съществуването на вземания за заплащане на стойността на доставена
топлинна енергия по делото следва да се установи, че за процесния период между
страните е съществувало валидно правоотношение по силата на което ищецът се е
задължил да доставя на ответницата топлинна енергия срещу задължение на ответницата
да заплащат стойността й, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения
и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото
съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ вр. с Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./,
поради което и за ответницата да е възникнало валидно и изискуемо задължение за
заплащане на стойността на същото. По отношение на иска за установяване
съществуване на вземане за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение
на енергията следва да се докаже и че ищецът е носител на претендираното
вземане.
При преценка събрания по делото
доказателствен материал решаващият състав на СГС намира, че са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата И.П.К. по
заявените срещу нея при условията на обективно кумулативно съединяване от „Т.С.“
ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 150 ЗЕ.
Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, регламентирани
с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията
на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата, на което основава
своите искания, което в случая е направено от страна на ищеца в хода на
производството пред СРС.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона
за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно
установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за
продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни
общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., "потребители на топлинна
енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1,
т. 42 от ДР (отм.); на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия
или природен газ за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща в исковия период от м. 05. 2014 г. до м. 04. 2017 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
В случая по делото е установено,
че ответницата И.К.П. не е титуляр на вещно право на собственост или на
ползване върху процесния имот. Въпреки това клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
съответно на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди
за този имот и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди с топлопреносното предприятие по отношение на имота при
публично известни общи условия. В тази хипотеза „третото ползващо се лице
придобива качеството „клиент на топлинна енергия“ за битови нужди като страна
по договора за доставка и дължи на топлопреносното дружество заплащане на
цената на доставената енергия. Съгласно дадените задължителни указания за
тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 2/2017 на ОСГК на ВКС договорът между
това трето лице и топлопреносното дружество подлежи на доказване, включително и
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество по искане на това лице, а не се презумира с установяване факта на
ползване.
От събраните по делото доказателства
по делото се установява, че през процесния период ответницата е ползвала имота
на валидно облигационно основание, а именно безсрочен Договор за наем по чл.
22, ал. 1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с
общински жилища на територията на Столична община, сключен на 26.07.2006 г.
между Столична община, представлявана от кмета на Район „Младост“ и И.К.П. за
предоставяне ползването под наем на апартамент № 99, находящ се в гр. София,
ж.к. „******“, бл. ******, ет.*. По делото е приложена и приета като
доказателство и Заповед № 48/08.08.2000 г. на кмета на Район „Младост“,
издадена на основание чл. 43 от Закона за общинската собственост ЗОС/ и чл. 15
ППЗОС, по силата на която И.К.П. и дъщеря ѝ са настанени в процесния апартамент
№ 99. Съгласно сключения договор за наем наемателката е следвало да заплаща
дължимите консумативи и да открие партида на собствено име за имота. Приета
като доказателство е и Служебна бележка от Столична община – Район „Младост“ до
„Т.С.“ ЕАД с вх. № П-11525/16.11.2017 г., с която топлопреносното дружество е
уведомено за издадената заповед и сключения договор за наем. С молба –
декларация с вх. № 28.08.2000 г., подадена от И.К.П. до „Толофикация София“ ЕАД
е поискано откриване на партида на името на заявителя, като е посочено, че
имотът ще се ползва от две лица. Въпреки дадената възможност оспорването на
това писмено доказателство пред първоинстанционния съд не е проведено успешно.
Ето защо и при преценка на събраните писмени доказателства настоящият състав
намира, че между страните по делото в процесния период е съществувало валидно
облигационно отношение за продажба на топлинна енергия възникнало въз основа на
постигнато за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора. Ето защо И.К.П. макар и
да не попада сред правни субекти, изброени в чл. 153 ЗЕ, дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствени битови нужди.
Обстоятелството, че към 2000 г.,
когато е издадена процесната заповед за настаняване, имотът е отреден за
ползване от ответницата и дъщеря ѝ не може да обуслови извод за
редуциране отговорността на И.К.П. за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия. Единствено по отношение на нея се установи да притежава качеството
„потребител“, респективно „клиент“ на топлинна енергия, тъй като тя е подала
заявление за откриване на партида, а и тя е страна по наемното правоотношение.
Освен това в тежест на ответницата е било да докаже възражението си, че и друго
лице в случая дъщеря притежава качеството „клиент на топлинна енергия“, а
доказателства в този смисъл не са събрани.
Другият спорен въпрос във
въззивното производство с оглед подадената въззивна жалба и направените в нея
оплаквания е относно дължимостта на вземането, касаещо услугата "дялово
разпределение".
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се
осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл. 139 –
чл. 148 ЗЕ и в Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.
34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр. 25/20.03.2020 г. /.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради –
етажна собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска, като
според чл. 155, ал. 3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл. 125, ал. 3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното
в Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота на ответниците са
начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, съгласно данните от двете изслушани съдебни експертизи, като след края
на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки.
По силата на чл. 22 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, одобрени
с решение № ОУ-02/03.02.2014 г., обявени за служебно известни по реда на чл.
155 ГПК, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стой-ността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец.
Съгласно чл. 36 от Общите
условия на ищеца от 2014 г. клиентите заплащат цена на услугата „дялово
разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия
2014 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя
от продавача, съгласувано с търгов-ците, извършващи услугата дялово
разпределение, и се обявява по подходящ начин на клиен-тите. С общите условия,
одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна
енергия между страните, който на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има сила на закон за последните.
Ето защо и мнозинството от
настоящия състав на въззивния съд намира, че ищецът се легитимира като субект,
който е активно материално-правно легитимиран да получи цената на извършваната
услуга "дялово разпределение", като предвид данните от приетото като
доказателство по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза цената на
услугата възлиза на 61, 25 лв. и няма данни същата да е заплатена от
ответницата.
Във връзка с направените
оплаквания от въззивника И.К.П. следва да се посочи, че неизпълнението на
процесуалното задължение на „Б.“ ООД да представи оригинала на приетия като
писмен доказателство договор № 2232 от 23.10.2002 г. за извършване на услугата
„топлинно счетоводство“ чрез система за индивидуално отчитане и разпределяне на
топлинна енергия, сключен между етажна собственост с адрес в гр. София, ж.к.. „******“,
бл. ****** и вх. 4 и третото лице – помагач не може да обуслови извод за липса
на задължение на дружеството да извършва дялово разпределение на доставената
топлинна енергия по отношение на процесния имот, респективно на задължение на
клиентите да заплащат възнаграждение. Изводът на първоинстанционния съд за
изпълнение на задълженията на фирмата за дялово разпределение, респективно за
възникнало задължение за заплащане на възнаграждение е правилен и съответства
на останалите събрани по делото доказателства. „Б.“ ООД е представило приетите
като доказателства по делото издадени от него индивидуални справки за използване
топлинна енергия, формуляри за отчет на уредите на дялово разпределение, съдържащи
подпис на посочената като клиент И.К.П., документи за връчване на изравнителни
сметки и сертификат за типово одобрение на уредите. Освен това по делото е приет
като доказателство и протокол от събрание на етажните собственици, проведено на
29.08.2002 г., в което е взето решение за сключване на договор именно с „Б.“
ООД. Към протокола е приложен списък на собствениците, в който се съдържа
подпис на И.К.П., неоспорен от нея. Всички посочени документи удостоверяват наличието
на валидно договорно отношение между дружеството за дялово разпределение и собствениците
/възложители/ в етажната собственост, в която се намира имотът, ползван от
ответницата. Поради изложеното изводът, че такова не съществува само въз основа
на неизпълнение на процесуалното задължение на третото лице - помагач би бил
формален и неправилен.
По изложените съображения във
връзка с направените оплаквания от въззивника срещу правилността на
първаоинстанционното решение и съгласно възможността по чл. 272 ГПК за
препращане към мотивите на първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че
са налице всички елементи от фактическия състав на разпоредбата чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ за уважаване на предявените при условията на
чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415 ГПК искове за признаване на установено, че
ответницата И.К.П. дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД сумите от 2 145,
20 лв. – главница, представляваща стойността на доставена, но
незаплатена топлинна енергия през периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********вх. ********и сумата
от 61, 25 лв. – представляваща такса за извършена и незаплатена услуга
за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 31.05.2015 г. до
30.04.2017 г.
Поради съвпадение на крайните
изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
изхода на спора по заявените претенции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
При този изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на въззивника следва да се поставят
сторените от въззиваемата страна разноски. „Т.С.“ ЕАД е поискало присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, а съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП и с
оглед правната и фактическа сложност на спора, настоящият състав определя
същото в размер на 100 лв.
Така мотивиран, Софийският градски
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75310 от
23.04.2020 г. по гр.д. № 30775 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 43
състав в обжалваните части, с
които е признато за установено по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, предявени от „Т.С.“
ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** срещу И.К.П. с ЕГН **********,
с адрес ***, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2 145, 20 лв.
– главница, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна
енергия през периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „********вх. ********и сумата от 61, 25 лв.
– представляваща такса за извършена и незаплатена услуга за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 31.05.2015 г. до 30.04.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2017 г. до
окончателното им изплащане.
В останалите части решението
е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА И.К.П. с ЕГН **********, с адрес *** на
основание чл. 78, ал. 3 във вр. чл. 8 ГПК да заплати на Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2
Особено мнение на младши съдия
Лора Димова по възз.гр.д. № 6271/2020 г. по описа на СГС, IV-В състав
Не
съм съгласна с мнението на мнозинството на състава, че „Т.С.“ ЕАД разполага с
правото да получи вземането за възнаграждение за дялово разпределение.
От събраните
доказателства по делото се
установява, че за процесния период дяловото разпределение на доставената топлинна енергията в
сградата е извършвано от третото лице-помагач по договор, сключен с етажните
собственици на сградата, срещу заплащане на възнаграждение.
Считам, че
правото да получи възнаграждение за това разпределение принадлежи на третото
лице –помагач. Същото е изрично уговорено в договора, като това съответства и
на общите принципи на правото. По делото не е установено ищецът да е придобил
това вземане по предвидени от закона способи, поради което и не е легитимиран
да предяви иск за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение. Уговорки
в договор, по който ответницата, съответно третото лице помагач не е страна, не
могат да ги обвържат. Те не са от естество да обосноват извод за принадлежност
на вземането за възнаграждение за дялово разпределение на енергията в
патримониума на ищеца, нито негово право да предяви това вземане като свое и да
търси плащането му от ответницата.
мл. съдия: