Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 14.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия
КОНСТАНТИНА Х.
при секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Х. гр. дело № 15196 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответницата Е.Н.К. срещу
решение № 372163/27.03.2018 г., постановено по гр. д. № 25117/2014 г. на
Софийски районен съд, ГО, 37-ми състав, в частта, в която е осъдена на
основание чл. 23, ал. 2 и ал. 6 от ЗУЕС да заплати на ищците сумите както
следва: на Й.И.П. горницата над сумата от 418,16 лева до пълния присъден размер
от 596,99 лева, на Р.И.П. горницата над сумата от 398,06 до пълния присъден
размер от 568,29 лева, на Н.И.К. горницата над сумата от 410,12 до пълния
присъден размер от 585,51 лева, на Ю.В.П. горницата над сумата от 877,34 до
пълния присъден размер от 1252,54 лева, на В.С.С.
горницата над сумата от 1251,27 до пълния присъден размер от 1786,39 лева, на В.И.
Д.- К.горницата над сумата от 90,87 до пълния присъден размер от 129,73 лева,
на Л.Ч.А. горницата над сумата от 19,72 до пълния присъден размер от 817,42
лева, на К.Х.П. горницата над сумата от 160,83 до пълния присъден размер от
229,61 лева, на М.Н.А. горницата над сумата от 322,47 до пълния присъден размер
от 460,37 лева, и на Л.В.В. горницата над сумата от
464,32 до пълния присъден размер от 839,24 лева – които суми не са отчетени и
предадени от Е.К. за периода 01.01.2009 г. –
13.11.2013 г. след приключване на мандата й като управител на етажна
собственост, находяща се на адрес гр. София, ул. *****,
заедно със законната лихва върху главниците от 13.05.2014 г. до окончателното
им изплащане.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания са неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, поради постановяването му в
нарушение на съдопроизводствените правила и при
неправилно прилагане на материалния закон. Счита се, че СРС се е произнесъл по
непредявен иск, както и че е дал неправилна правна квалификация на исковата
претенция. Сочи се, че доколкото процесният договор
за наем е бил сключен на 25.02.2005 г., а ищците Л.В.В.
/придобила правото на собственост върху ап. 7 на 04.11.2009 г. / и Л.Ч.А. /придобила правото на собственост
върху ап. 4 на 26.09.2013 г./ са придобили правото на собственост върху
самостоятелен обект в сградата – етажна собственост в по-късен момент, то
последните не са страни по договора с „Мобилтел“ АД, следователно същите нямат
правно основание да претендират заплащане на съответна част от доходите от тази
обща вещ. Намира се, че ако се приеме, че Л.В. и Л.А. биха могли да черпят
права от договора за наем, то последните имат право да получат полагащия им се
дял от наемите за общата вещ не за целия процесен
период, а само за времето, през което те реално са били собственици на
самостоятелни обекти в сградата. Твърди се, че противно на приетото от
районната съдебна инстанция, то сумата от 3 365 лева за почистване на
общите части за процесния период, както и сумата от 74,07 лева за консумативи
/ел. крушки, електроматериали, почистващи препарати, домова
книга, лопати и др./, е следвало да бъде приспадната от общите разходи за
управление и поддръжка на етажната собственост, тъй като с решението от
27.12.2004 г. Общото събрание е упълномощило Е.К. да изразходва приходите от
наем по целесъобразност. По изложените доводи се счита, че е следвало да бъде
приспадната и сумата за ремонт на покрив. Оспорва се и преценката на СРС, че в
процесния случай не са налице предпоставките за допускане разсрочено плащане на
задължението. Предвид наведените съображения се отправя искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част.
Претендират се разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите, в който се излагат подробни съображения за неоснователност
на същата и се намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно, поради
което се отправя искане за неговото потвърждаване.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от
легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази
връзка, неоснователни са изложените във въззивната
жалба доводи, че СРС се е произнесъл по непредявен иск, както и че е дал
неправилна правна квалификация на исковата претенция. В исковата молба са
изложени фактически твърдения, че ответницата е била избрана за управител на
ЕС, като в това си качество през процесния период тя е събирала процесните суми по договор за наем на общи части на
сградата, които не е отчела. Твърденията за тези факти сочат, че между страните
е съществувало мандатно правоотношение, защото изпълняваната от ответницата
длъжност е включвала задължения да извършва определени правни действия,
свързани със събиране на чужди парични средства, които е следвало да се отчетат
пред доверителите й. Между страните не е сключен договор за поръчка, но в
случая мандатното правоотношение е възникнало по силата на закона - ПУРНЕС
(отм.) и ЗУЕС с факта на избиране на ответницата за управител на Етажната
собственост. Така изложените от ищците фактически твърдения са обусловили
определената от първоинстанционния съд правна
квалификация на спорното материално право по чл. 23, ал. 2 и ал. 6 от ЗУЕС.
Софийски районен съд се е произнесъл по спорното материално право, очертано в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
поради което не може да бъде споделено възражението на ответницата, че
районната съдебна инстанция се е произнесла по непредявен иск.
Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Неоснователни са
изложените във въззивната жалба доводи, че ищците
Л.В.В. и Л.Ч.А. нямат право да претендират заплащане
на съответната им част от доходите, получени във връзка с договора за наем с
„Мобилтел“ АД, тъй като последните не са страни по същия. В хода на делото
между страните е безспорно установено, че на 27.12.2004 г. е било проведено
Общо събрание на етажните собственици на адрес гр. София, ул. *****, на което
ОС е упълномощило и възложило на Е.К. и на Д.К. да подпишат договор за наем с
„Мобилтел“ АД.Така взетото решение на ОС обвързва както всички лица, които са
притежавали право на собственост върху самостоятелен обект в сградата – етажна
собственост към момента на неговото взимане, така и тези, които са придобили
самостоятелни обекти в сградата в един последващ
момент. Възприемането на нещо различно от посоченото би противоречало на
основната същност, специфика и функции на ЕС, както и на общата идея за нейното
управление като общност. Още повече, че съгласно
чл. 11, ал. 4 от ЗУЕС, приетите
решения от общото събрание обвързват и новите собственици, ползватели и
обитатели на самостоятелни обекти в сградата. Освен това, както вече беше
посочено, с избирането на ответницата за управител на ЕС и с упълномощаването й
в това й качество да събира процесните суми по
договора за наем с „Мобилтел“ АД, между страните е възникнало
мандатно правоотношение, във връзка с което за Е.К. е възникнало задължението
при приключване на мандата си да отчете и да предаде всички общи средства на етажните
собственици. За надлежното изпълнение на така посоченото задължение,
ответницата следва да се отчете на тези лица, които към момента на приключване
на мандата й имат качеството собственици на самостоятелни обекти в сградата –
етажна собственост, защото именно с последните тя се намира във валидно
мандатно правоотношение към момента на отчетната сделка, а не с лицата, които
вече са загубили качеството си на етажни собственици. Поради което, доколкото Л.В.В. и Л.Ч. А.са притежавали право на собственост върху
самостоятелни обекти в сградата към момента на освобождаване на ответницата
като управител на ЕС, то последните са имали правото да получат отчет на
средствата по прекратеното мандатно правоотношение с Е.К. съответно на
притежаваните от тях ид. части от общите части на
сградата.
Неоснователно е и възражението на въззивницата, че сумата от 3 365 лева за почистване на
общите части за процесния период, сумата от 74,07 лева за консумативи /ел.
крушки, електроматериали, почистващи препарати, домова
книга, лопати и др./, както и сумата за ремонт на покрив, следва да бъдат
приспаднати от общите разходи за
управление и поддръжка на етажната собственост. На първо място, по отношение сумата
от 3 365 лева, за която ответницата твърди да е била разходвана през
процесния период за почистване на общите части, по делото не са ангажирани
доказателства за действителното извършване на така посочения разход, в каквато
насока е и становището на вещото лице по изготвената пред СРС съдебно
счетоводна експертиза. На следващо място, противно на поддържаното от Е.К., с
упълномощаването й на 27.12.2004 г. от ОС на етажната собственост да открие
сметка в СИ Банк ЦУ, по която да бъде превеждана
наемната цена, и да се разпорежда със сметката, както и със задължаването й
един път на тримесечие да представя пред ОС надлежни отчетни документи,
удостоверяващи движението на банковата сметка и целесъобразното изразходване на
средствата, с цел задоволяване на социално битовите потребности на живущите във
връзка с надзора и управлението на етажната собственост, не би могло да се
изведе изразена вола от страна на ОС, с което последното е упълномощило
ответницата да възлага на трети лица извършването на ремонт на покрива на
сградата. След като такова решение не е било взети от етажните собственици по
предвидения за това ред, жалбоподателката не е била овластена да договаря с трети лица и да им възлага
извършването на определени ремонтни работи. Следователно и заплатените от нея
суми се дължат на етажните собственици, тъй като липсва възлагане и одобрение
от тяхна страна на сторените дейности. Не са представени доказателства и за
това извършването на ремонта на покрива да е бил необходим по смисъла на чл. 4, ал. 4
от ПУРНЕС (отм.) и чл. 11, ал. 2
от ЗУЕС, а от друга страна управителят на ЕС не може самоволно и по
своя преценка да налага своята воля на останалите етажни собственици, когато
става дума за разходи за ремонтни работи на общите части на ЕС. Такива дейности
могат да бъдат осъществявани само въз основа на решение на ОС на ЕС, а когато
липсва такова решение или последващо одобрение те
могат да бъдат оправдани само при обективна необходимост, каквато не е доказано
да е била налице. На последно място, по отношение сумата от 74,07 лева, за
която ответницата твърди да е била разходвана за консумативи /ел. крушки,
електроматериали, почистващи препарати, домова книга,
лопати и др./, настоящият съдебен състав намира, че същата също не следва бъде
приспада от общите разходи за управление и поддръжка на етажната собственост,
доколкото липсва изрично решение на ОС на ЕС, с което Е.К. да е била
упълномощена да извършва разходи по поддръжка на общите части на ЕС, като наличието
на надлежно упълномощаване за извършването на коментираните действия не би
могло да се изведе и от текста на т. 3, букви „а“, „б“ и „в“ от решението на
Общо събрание на етажните собственици, проведено на 27.12.2004 г.
Предвид изложеното и при преценка ангажираните и
приети по делото доказателства, правилни са изводите на първоинстанционния
съд за основателност на иска за сумата от 11 480,67 лева, като правилно са
били изчислени частите от тази сума, които следва да бъдат предадени на всеки
от ищците, съобразно притежаваните от тях идеални части от общите части на
сградата.
По отношението доводите на въззивницата за неоснователността на отказа на СРС да допусне
разсрочено изпълнение на съдебното решение, СГС намира следното:
В разпоредбата на чл. 241, ал. 1 от ГПК са залегнали социално-етични съображения на законодателя да не се достига
при изпълнението на решението до обществено неоправдано морално и материално
затруднение на осъдения, когато изпълнението на части, наложено с оглед
имотното му състояние и другите обстоятелства, не ще доведе до такива последици
за носителя на материалното право. Посочената разпоредба указва, че съдът може
да разсрочи изпълнението, което означава да определи срокове за изпълнение на
присъденото вземане на части. Т.е. безспорно е, че разсрочване може да има само
при парични вземания или при вземания за родово определени вещи.
Настоящият съдебен състав намира,
че в случая не са налице предпоставките за отсрочване изпълнението на
решението, тъй като ответницата не е представила доказателства, обосноваващи
категоричен извод, че се намира в затруднено материално положение. От
представените от последната доказателства /трудов договор и декларация за имуществено и семейно положение/ се установява, че
месечният доход на Е.К. е 800 лева и тя притежава едно жилище, в което живее.
Действително, ответницата е представила и решение на ТЕЛК по отношение на
детето й Р.Ю.Т., от което се установява, че детето е с 51% вид и степен на
увреждане без чужда помощ, но същата не е ангажирала доказателства за
необходимите разходи, във връзка с лечението на детето й, както и не се
установява по несъмнен начин твърдението й, че единствено тя полага грижи за
своите родители. Поради което съставът на СГС намира искането по чл. 241 от ГПК за
неоснователно и като такова то следва да се остави без уважение.
По изложените
съображения, доколкото други доводи за неправилност на първоинстанционния
съдебен акт не са наведени, следва да се приеме, че решението на Софийски
районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено в
оспорената му част, а подадената срещу него жалба – оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но
същата не е претендирала такива.
Воден от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 372163/27.03.2018 г., постановено по гр. д. № 25117/2014 г. на
Софийски районен съд, ГО, 37-ми състав, в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.