РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 14.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Павлинка Славова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 16393 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на П.П.К. срещу Решение № 458419/26.07.2018 г. по гр. дело № 21238/2017 г. на Софийския районен съд, 150. състав, с което е отхвърлен предявения от въззивницата К. (ищца в първоинстанционното производство) отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на „К.и.и.Б.“ ЕАД, че въззивницата К. не дължи на дружеството сумата от 7 490 лева – сбор от сумите от 3 257 лева – незаплатен остатък от главница по договор за кредит за периода 2012 г. – 2017 г.; 1 529 лева – лихва за периода 2012 г. – 2017 г.;  неолихвяема сума в размер на 1 623 лева (разноски в съдебния процес); такси в изпълнителното производство в размер на 672 лева, и разноски в изпълнителното производство в размер на 350 лева, като погасени по давност. С решението въззивницата е осъдена и да заплати разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като е прието, че неправилно съдът е приел, че вземанията по изпълнителен лист №2206/02.04.2013 г., издаден по частно гражданско дело № 2206/2012 г. по описа на Районен съд – Перник, за дължимостта на които е повдигнат спор по настоящото дело, се погасяват с 5-годишна давност, като се твърди, че тъй като въззиваемото дружество е бездействало като кредитор в продължение на повече от 3 години, поради което вземането се е погасило с изтичане на 3-годишен давностен срок съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Излагат се твърдения, че съгласно Тълкувателно решение № 3/2011 г . на ОСГТК на ВКС относно периодичните плащания вземанията за вноски за изплащане на кредит следва да се смятат за периодични и да се погасяват с 3-годишна давност. Излагат се доводи, че съгласно това тълкувателно решение „периодични“ са плащанията, които се характеризират „с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“. Твърди се, че с оглед на обстоятелството, че вноските по кредита са винаги парични, същите са винаги делими, и в правната доктрина от проф. П.Г., проф. Ф.Р.и доц. К.Т.се поддържа, че имат характер на периодични плащания. Твърди се, че с постигане на уговорка за изплащане на задължението на вноски кредиторът изрично се отказва от правото си по чл. 66 ЗЗД да не приема изпълнение на части. Излагат се доводи, че продължителността на давностния срок не се определя от това дали вземането е частично или не, а значение има само обстоятелството дали същото е периодично или не. Излагат се доводи, че плащанията на вноски по кредит отговарят на белезите на понятието „периодични плащания“, дадени в тълкувателното решение. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – „К.и.и.Б.“ ЕАД, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Сочи се, че вземането по делото е такова по договор за кредит, а съгласно съдебната практика вземанията за връщане на вноски по кредит нямали периодичен характер. Излагат се доводи, че макар и да произтичат от общ факт, периодичните задължения имат самостоятелен характер и са независими от останалите плащания. Поддържа се, че при договорите за кредит давността е 5-годишна, тъй като се изплаща едно вземане, но същото е разсрочено, тъй като кредиторът се е съгласил да получава изпълнение на части, т.е. плаща се една престация, но на части, а не множество отделни задължения. Поддържа се освен това, че когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, то е признато със съдебен акт и поради това на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме, че същото се погасява винаги с 5-годишна давност. Поради това се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните поддържат аргументите си от въззивната жалба и отговора.

Първоинстанционният съд е приел, че с влязла в сила заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 2206/2012 г. по описа на Районен съд – Перник, въззивницата (ищца в първоинстанционното производство) П.П.К. е била осъдена да плати на „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД суми в размер на 3 254, 50 лева – главница по договор за потребителски кредит PLUS-01259448/10.09.2008 г.; 407, 41 лева – договорна лихва по същия договор за периода от 20.04.2009 г. до 20.01.2010 г., и 1 022, 78 лева – законна лихва за забава за плащане на  главницата в периода от 20.05.2009 г. до 14.05.2012 г. Приел е, че по така издадената  заповед за изпълнение след влизането ѝ в сила е издаден изпълнителен лист от 02.04.2013 г., по който на 03.06.2013 г. е било образувано изпълнително дело № 879/2013 г. на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) А.В., по което не са установени извършени действия за принудително изпълнение. Съдът е установил, че на 22.04.2016 г е бил сключен договор за цесия, с който вземането на „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД срещу въззивницата К. е прехвърлено на въззиваемото дружество (ответник в първоинстанционното дело) – „К.и.и.Б.“ ЕАД. На 21.11.2016 г. същото дружество е подало нова молба за образуване на изпълнително дело, по която е образувано изпълнително дело № 2013/2016 г. на ЧСИ А.В.. По същото дело ищцата е уведомена за настъпилото правоприемство на 13.03.2017 г., а на 11.04.2017 г. по делото е изпратено запорно съобщение до „Обединена българска банка“ АД, която е наложила запор върху сметките на ищцата на 18.05.2017 г. Съдът е приел, че вземането срещу въззивницата К. е установено със заповед за изпълнение, влязла в сила в деня на издаване на изпълнителния лист (тъй като по делото не са налични доказателства за друга дата на влизане в сила) – на 02.04.2013 г. Поради това е прието, че тъй като разпоредбата на чл. 439 ГПК не допуска това въззивницата не може да се позовава на погасяване на вземането въз основа на обстоятелства, настъпили преди тази дата. Съдът е приел, че приложимата се давност е 5-годишна, тъй като вземането е по договор за кредит, и че молбата за образуване на изпълнително дело и изпращането на покана за доброволно изпълнение не прекъсват давностния срок съгласно указанията, дадени в т.10 от тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно изпълнителното производство. Поради това е приел, че давността е прекъсната с налагане на запор на 11.04.2017 г., но тази дата предхожда края на 5-годишния давностен срок, определен от 02.04.2013 г., който изтича на 02.04.2018 г. Поради това е приел, че липсват основания за погасяване на вземането и искът е отхвърлен.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните по делото не е спорно, че за описаните в исковата молба суми – задължения по договор за потребителски кредит PLUS-01259448/10.09.2008 г. в полза на „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД е издаден изпълнителен лист срещу въззивницата К. по заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за която е издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г.; че въз основа на същия са образувани изпълнителни дела – на 03.06.2013 г., и повторно – на 21.11.2016 г.; че на 11.04.2017 г. е наложен запор на банковите сметки на въззивницата К., както и че към момента титуляр на вземането по изпълнителния лист след настъпило правоприемство по договор за цесия, съобщен на въззивницата, е въззиваемото дружество „К.и.и.Б.“ ЕАД.  С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, според която въззивният съд не следи служебно за правилността на установените от първоинстанционния съд факти, ако страните не ги оспорват, настоящият съдебен състав приема за установена по делото посочената по-горе в настоящия абзац фактическа обстановка.

Спорен между страните се явява въпросът за това с каква давност се погасява вземането за главница по договор за кредит. Следва да се посочи, че началния момент на давността, определен съгласно правилата на чл. 114 ЗЗД във връзка с чл. 416 ГПК, в случая следва да се приеме, че съвпада с датата на издаване на изпълнителния лист от 02.04.2013 г. Това е така, тъй като по делото липсват доказателства за по-ранна дата, на която заповедта за изпълнение по чл. 410 срещу въззивницата К. е била редовно връчена. Поради това и доколкото по заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (за разлика от заповедите за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК) изпълнителен лист не се издава преди влизането ѝ в сила, следва да се приеме, че срокът за подаване на възражение срещу нея е изтекъл на датата на издаване на изпълнителния лист, от която започва да тече и давностният срок за погасяване на вземането.

По въпроса за продължителността на давностния срок въззивницата К. поддържа, че задължението на потребителя по такъв договор е за връщане на вноски по определен погасителен план, като тези вноски по правило се плащат с еднаква периодичност, могат да имат различен размер, но произтичат от един и същ факт – договора за кредит, който определя и тяхната периодичност и размер. Тези белези отговаряли на понятието „периодично вземане“, установено в Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС относно периодичните плащания, поради което задължението за заплащане на вноски по договор за кредит се погасява с 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Настоящият съдебен състав не споделя това разбиране, доколкото цитираното тълкувателно решение визира плащания, които се отнасят до вземания, които имат падежи през определен период от време и се отнасят до задължения, произхождащи от един и същи юридически факт (обикновено договор), но и от ползването на длъжника на определени права по този договор в рамките на всеки период, за който се дължи плащане. Това са например случаите на заплащане на битови сметки, при които макар и потребителят да е обвързан от един договор, потребеното количество ток, вода, телекомуникационни услуги, топлинна енергия или газ е различно за всеки период, за който се плаща, или плащанията на наемни или лизингови вноски, при които заплащането на съответната парична вноска зависи от ползването на вещта – обект на договора, през периода, за който се плаща. Тази ситуация се различава от плащанията по договор за кредит или при покупка на вноски, когато длъжникът за паричната престация още в началото на изпълнението на договора е получил неговия обект – парична сума при договора за кредит, съответно – вещ при продажбата с плащане на цената на вноски, но заплаща за този обект разсрочено съгласно изрична договорка с кредитодателя, съответно – продавача. В случая наистина е налице едно-единствено главно вземане – за връщане на дадената парична сума, респективно за цена, но в отклонение от правилото на чл. 66, ал. 1 ЗЗД кредиторът е приел още отначало изплащането да е на вноски. Поради това връщането на подобни единни, но частично платими на определен период задължения е изключено от приложението на понятието „периодични плащания“. В този смисъл е налице и съдебна практика на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882 / 2015 г., I ТО; Решение № 103/16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., II ТО. Поради изложеното правната характеристика на вноските за връщане на договор за кредит се отличава от белезите на периодичните плащания и за такива вноски се прилага общата 5-годишна давност за погасяване на вземанията съгласно чл. 110 ЗЗД.

Неправилно обаче при разглеждане на иска за установяване на недължимост на лихви за забава първоинстанционния съд не е взел предвид императивната (с оглед правилото на чл. 113 ЗЗД, че давностните срокове не могат да се уговарят между страните, т.е. същите са установени само от закона) норма на чл. 111, б. „в“, предл. второ ЗЗД, според която вземанията за лихви се погасяват с 3-годишна давност.

Настоящият съдебен състав намира, че при установяване на задължението за лихви с влязла в сила заповед за изпълнение този давностен срок не се трансформира в 5-годишен съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, доколкото издадената заповед за изпълнение не представлява влязло в сила съдебно решение по исков процес. Разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се прилага единствено за съдебни решения, при които вземането е установено след проведен процес на доказване на съществуването на това вземане. Обратно, заповедите за изпълнение се издават в рамките на производство, което според систематиката на разпоредбите на ГПК е част от изпълнителния процес и поради това същите, макар и да пораждат изпълнителна сила и след влизането им в сила да не се допуска по аргумент от чл. 424 ГПК преразглеждане на въпроса за съществуването на вземането, не представляват актове, които имат същите последици като съдебните решения. Поради това действието на издадената заповед не следва да се приравнява на последиците на съдебно решение относно давностните срокове, уредени в чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Следователно и признатото от длъжника чрез неоспорване на заповед за изпълнение задължение продължава да се погасява с кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а не с 5-годишната давност за признатите със съдебно решение вземания.

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав следва да приложи разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и да прецени дали вземането за лихви по оспорения изпълнителен лист е било погасено по давност след 02.04.2013 г. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с приемане на изпълнителни действия, като според разрешението, дадено в т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС за изпълнителното производство „изпълнителни действия“ са само тези, пряко насочени към реализиране на вземането на кредитора – опис на вещи с цел извършване на запор, налагане на запор върху вещи и вземания, налагане на възбрана върху недвижими имоти. Във връзка с това неправилно първоинстанционният съд е приел, че съдържанието на изявленията в подадената от първоначалния взискател срещу длъжницата – неучастващото по делото лице „БНП Париба пърсънъл фаненс“ ЕАД, молба за образуване на изпълнително дело № 20138130400879 (на лист 34 от първоинстанционното дело) не отговаря на изискването за формулиране на искане за предприемане на изпълнителни действия. Вярно е, че съгласно мотивите на цитираното Тълкувателно решение действията по образуване на изпълнителното дело не прекъсват давността, но в същите мотиви се посочва, че редовната молба за образуване на изпълнително дело задължително следва да включва и искане за извършване на изпълнителни действия – било конкретни такива, било чрез овластяване на частен съдебен изпълнител по чл. 18 ЗЧСИ. Следователно не прекъсва давността единствено нередовната молба за образуване на изпълнително дело, която следва да бъде върната от съдебния изпълнител, а в останалите случаи изявлението на взискателя с искане за предприемане на действия е достатъчно основание за прекъсване на давността. В случая молбата на първоначалния взискател изрично упълномощава ЧСИ А.В.по реда на чл. 18 ЗЧСИ да предприеме изпълнителни действия срещу длъжницата – въззивницата К., каквито ЧСИ намира за необходими. Доколкото по делото се установява именно натоварване за извършване на изпълнителни действия, то следва да се приеме съгласно тълкуването, дадено в мотивите към т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС за изпълнителното производство, че давността за вземането на въззиваемото дружество „К.и.и.Б.“ ЕАД (след извършена цесия) е била прекъсната с изявлението за упълномощаване на ЧСИ В.да извършва изпълнителни действия на 03.06.2013 г. От тази дата е започнала да тече на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД нова 3-годишна давност за задължението по изпълнителния лист за лихви, която е изтекла на 03.06.2016 г. Към този момент обаче не е установено нито частният праводател и първоначален кредитор – „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД, нито въззиваемото дружество – „К.и.и.Б.“ ЕАД, да са извършили действия за прекъсване на давността. Първото такова действие е искането за налагане на запор на трудовото възнаграждение на въззивницата К., направено с молбата за образуване на второ изпълнително дело пред ЧСИ В.на 15.11.2016 г., по която  е образувано изпълнително дело № 2013/2016 г. при същата ЧСИ.

Следователно към 04.06.2016 г. вземането, прехвърлено на въззиваемото дружество – „К.и.и.Б.“ ЕАД, за лихви по договора за кредит, отпуснат на въззивницата К., включително и такива за забава за плащане, възникнали до 03.06.2013 г., е било погасено по давност. Ищцата П.П.К. претендира погасяване на лихви в размер на 1 529 лева, като се установява, че същата сума включва лихвите по изпълнителния лист в размер на 407, 41 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.04.2009 г. до 20.01.2010 г., и 1 022, 78 лева – лихва за забава за плащане на главницата по изпълнителния лист за периода от 20.05.2009 г. до 14.05.2012 г., както и натрупаните в изпълнителното производство лихви съгласно покана за изпълнение от 28.12.2016 г. (на лист 6 от първоинстанционното дело), за които самата ЧСИ В.посочва, че приема, че се дължат в изпълнителния процес. Не се дължи и законната лихва върху главницата в размер на 3 254, 50 лева от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 17.05.2012 г., до  03.06.2013 г., които при изчисление по реда на чл. 162 ГПК с лихвения калкулатор на Националната агенция за приходите в интернет (единственият такъв калкулатор на държавна институция) възлизат на 349, 88 лева, или общата сума на погасените по давност задължения за лихва е 1 780, 07 лева. Доколкото обаче ищецът претендира погасяване на лихви в общ размер на 1 529 лева, съдът следва да уважи предявения иск за установяване на недължимост на сумите в този размер, доколкото обемът на търсената защита се определя от ищеца съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК.

Следователно предявеният иск за недължимост на лихви на стойност 1 529 лева следва да се уважи изцяло, като в тази част първоинстанционното решение се отмени.

Относно разноските:

При този изход на спора пред въззивното производство разноски се дължат и на двете страни – на ищцата К. пропорционално на уважената част от иска, и на ответника – „К.и.и.Б.“ ЕАД – пропорционално на отхвърлената част от същия съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковете са уважени за 1 529 лева от общ предявен размер от 7490 лева, или за 20, 41 % от размера си, съответно са отхвърлени за 79, 59 % от същия.

При това положение първоинстанционното решение следва да се отмени частично в частта за разноските, като на ответника – „К.и.и.Б.“ ЕАД се присъдят само 79, 59 % от присъдения размер на разноските от 329 лева, или 261, 85 лева, като първоинстанционното решение се отмени за разликата над тази сума до пълния присъден размер от 329 лева. Пред въззивната инстанция въззиваемото дружество е поискало присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК не подлежи на доказване, и съдът определя съобразно правилата на посочената разпоредба и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ на 100 лева. От тази сума следва да се присъдят 79, 59 процента, или 79, 59 лева.

На въззивницата К. (ищца в първоинстанционното дело) следва да се присъдят 20, 41 % от доказаните от нея разноски. Пред първата инстанция същата е доказала заплащането на 306, 24 лева – държавна такса, 300 лева – платената  част от уговорено с договор за правна защита и съдействие от 16.03.2017 г. (на лист 11 от първоинстанционното дело), за което се съдържа разписка в посочения договор. От тези суми следва да се изплатят 20, 41 %, или 123, 73 лева. Пред въззивната инстанция въззивницата К. е доказала разноски в размер на 153, 12 лева – държавна такса, от което пропорционално следва да се присъдят 31, 25 лева.

Тъй като решението е предявено по обективно съединени искове, всеки от които с цена под 5 000 лева, същото не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 458419/26.07.2018 г. по гр. дело № 21238/2017 г. на Софийския районен съд, 150. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от П.П.К. иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване по отношение на „К.и.и.Б.“ ЕАД, че П.П.К., с ЕГН:**********, с адрес: ***, не дължи на „К.и.и.Б.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, бизнес сграда „***“, ет. 2, сумата от 1 529 лева (хиляда петстотин двадесет и девет лева) – лихва върху главницата в размер на 3 254 лева като погасени по давност, КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която П.П.К., с ЕГН:**********, с адрес: ***, е осъдена да плати на „К.и.и.Б.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, бизнес сграда „***“, ет. 2, сума в размер на разликата над 261, 85 лева до пълния присъден размер от 329 лева (триста двадесет и девет лева) – разноски в първоинстанционното производство, вместо което

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П.П.К. иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване по отношение на „К.и.и.Б.“ ЕАД, че П.П.К., с ЕГН:**********, с адрес: ***, не дължи на „К.и.и.Б.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, бизнес сграда „***“, ет. 2, сумата от 1 529 лева (хиляда петстотин двадесет и девет лева) – възнаградителни лихви и лихви за забава, начислени върху главница в размер на 3 254 лева за периода от 20.04.2009 г. до 03.06.2013 г., за които е издаден изпълнителен лист № 2206/02.04.2013 г. по частно гражданско дело № 2206/2012 г. на Районен съд – Перник, по който е образувано изпълнително дело № 2013/2016 г. на ЧСИ А.В..

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458419/26.07.2018 г. по гр. дело № 21238/2017 г. на Софийския районен съд, 150. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „К.и.и.Б.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, бизнес сграда „***“, ет. 2, да плати на П.П.К., с ЕГН:**********, с адрес: ***, сумата от 123, 73 лева (сто двадесет и три лева и 73 ст.) – разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 31, 25 лева (тридесет и един лева и 25 ст.) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П.П.К., с ЕГН:**********, с адрес: ***, да плати на„К.и.и.Б.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, бизнес сграда „***“, ет. 2, сумата от 79, 59 лева (седемдесет и девет лева и 59 ст.) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.