Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 100 /8.5.2019г. 2019 г. Град Варна
Варненският окръжен съд Наказателно отделение
На двадесет и първи март Година две хиляди и
деветнадесета
В публично заседание в следния
състав:
Председател: Светлозар Георгиев
Членове: Иваничка Славкова
Яна Панева
Секретар Елка К.а
Прокурор
Галина Минчева
като разгледа докладваното от съдия
Панева
ВНОХД
№ 184 по описа на
съда за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид:
Въззивното
производство е образувано по протест на
прокурор при ВРП и въззивна жалба от адв. С.Н.- защитник на подс. П.В.И. срещу
присъдата постановена от РС-Варна, 13 състав, по НОХД № 4566/2018г., с която
подс. П.В.И. е признат за виновен за
престъпление по чл. 206 ал.1 от НК, като на основание чл. 58а ал.1 вр. чл. 54
от НК му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 8 /осем/ месеца, което да бъде
изтърпяно при първоначален ОБЩ режим. С присъдата подс. И. е признат за
невиновен за престъплението, в което е обвинен по чл. 209 ал.1 от НК.
В съдебно заседание представителят на ОП-Варна не поддържа
протеста на ВРП, като изразява становище, че се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд и присъдата следва да бъде потвърдена, като правилна и
законосъобразна.
Защитникът
на подс. И. моли въззивния съд да ревизира изцяло присъдата на ВРС в
осъдителната й част, съобразно мотивите, които са изложени във въззивната жалба.
Подс. И.
редовно призован, не се явява.
След
преценка на доводите, изложени в жалбата, както и предвид позицията на
страните, както и след цялостна служебна проверка на решението на основание чл.
313 и 314 от НПК, настоящият състав намери протеста за неоснователен.
Правилно и в съответствие
със събраните по делото доказателства по
реда на глава 27 от НПК – след признаване на обстоятелствата по обвинителния
акт от подсъдимия и самопризнанията му по реда на чл. 371 т.2 от НПК
първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателят е извършил престъпление
против собствеността при следните факти:
Подс.П.В.И. се познавал бегло със свид. И.Т., който работел като счетоводител,
в счетоводна кантора „Ка- Финанс“, чийто офис се намирал, в сграда находяща се
в гр.Варна, бул. „Вл. Варненчик" № 53-55. На 15.02.2017г., следобед в офисът му влязъл
подс. И., като помолил свид. Т. да използва неговия мобилен телефон, тъй като
трябвало да проведе разговор. Свид. Т. се съгласил,предвид обстоятелството, че
се познавали отдавна и не намерил нищо притеснително в молбата на подсъдимия.
Към него момент свид. Т. притежавал
телефонен апарат „Самсунг A3" с
ИМЕИ 353974074816637, придобит на основание сключен договор за лизинг от
15.11.2015 г., между него и „Теленор България" ЕАД. Към 15.02.2017 свид. Т.
все още не бил придобил в собственост върху телефона, тъй като не бил изплатил
дължимите вноски по лизинговия договор. Телефонът бил поставен в силиконов
калъф, закупен от Т. през м. май 2016 г., а в него освен СИМ-картата, имало и
карта-памет 8 ГБ, също закупена през м. май 2016 г..
След като му дал телефона си, свид. Т.
казал на подс. И., че след като приключи с разговора си, да му върне телефона.
Тъй като разговора се провеждал в офиса, св. Т. се обърнал за кратко време, за
да извършва служебната си дейност и не наблюдавал подсъдимият. Възползвайки се
от това, подс. И. веднага излязъл от офиса и бързо напуснал сградата, вземайки
със себе си телефонът на свидетеля, като нямал никакво намерение да го върне
след проведения телефонен разговор.
След като видял, че подс. И. не е в
офиса и вероятно е напуснал и сградата свид. Т. излязъл навън, за да го
потърси. Той не го открил и позвънил на мобилния си номер от телефонът на св. К.Г.Д.,
но телефонът бил вече изключен.
След като вече имал фактическа власт върху
мобилния телефон подс.И. решил да се разпореди с него като със своя собствена
вещ. Понеже искал да си набави парични
средства той решил, че може да заложи телефона като своя вещ и така да спечели
пари. В изпълнение на замисленото подс.И. първо премахнал Сим картата и картата
памет от мобилния за да не се установи действителният му собственик и в
последствие посетил в магазин за продажба на мобилни телефони, находящ се в гр.
Варна, на ул. „Г. Бенковски", павилион №2 към „Пазари" А, стопанисван
от „Екосити Одесос" ЕООД, представлявано от В.М.Т.. В магазина той
разговарял със св. С.И. К. - продавач-консултант. При разговора го уведомил, че
иска да продаде своя мобилен телефон. Показал на свид.К. телефона и го
уведомил, че го продава заедно със калъфа, но без зарядно, кутия и документи.
Въпреки, че не доказал собствеността върху мобилния телефон и дори нямал
зарядно или кутия към него и Сим карта, св. К. се съгласил да го закупи, ведно
със силиконовия калъф поставен на него. За целта К. съставил
приемо-предавателен протокол, в който вписал данните от личната карта на подс. И..
Протоколът бил подписан от подс.И., като последният декларирал, че телефонът не
е обект на престъпление. Стойността за
която се уговорили да бъде закупен телефона, ведно с калъфа била 110 лева или
на цена три пъти по-ниска от действителната му.
Тъй като на свид.Т.
бил известен домашния адрес на подс. И., няколко дни след като присвоил
мобилният му телефон на 18.02.2017 г. той отишъл до дома му. Двамата се
срещнали пред блока, в който живеел И. и провели разговор. Първоначално подсъдимият заявил на Т., че
телефонът му се е счупил, но в последствие признал, че се е разпоредил с него и
го завел в магазина на „Екосити Одесос" ЕООД. Свид. Т. разговарял със св. К.,
представил му гаранционната карта и кутията на телефона и поискал да му бъде
върнат. С представените документи тъй
като била безспорно установена собствеността на телефона на 19.02.2017 г. свид.К.
го върнал на собственика му свид.Т.. За получената сума от 110 лева подс.И.
обещал на свид.К., че ще я възстанови и му била предоставена възможност да
стори това в рамките на няколко часа, но той не сторил това.
Съгласно
заключението на изготвените в хода на досъдебното производство
съдебно-оценителна и допълнителна съдебно-оценителна експертизи, общата
стойност на присвоените от подс. И. вещи възлизала на 310.41 лв.
Според
заключението на назначената в хода на досъдебното производство
съдебно-психиатрична експертиза, подс. И. не страда от психично заболяване в
тесния смисъл на думата - психоза. Налице са данни за психични и поведенчески
разстройства, дължащи се на комбинираната употреба на психоактивни вещества.
Синдром на зависимост към опиоиди. Вредна употреба на амфетаминови производни.
Към момента на извършване на деянието на 15.02.2017 г., той е бил в състояние
да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Физическото и психичното състояние на И. му позволявало да дава достоверни
показания, да участва пълноценно в наказателното производство и да се защитава
сам.
По отношение на възведеното обвинение за извършено
престъпление по чл. 206 ал.1 от НК
За
това деяние, след признаване на горните факти и съкратена процедура, съдът
приел, че жалбоподателят следва да понесе смекчена наказателна отговорност за
престъплението по чл. 206 ал.1 от НК и е определил наказанието по реда на чл. 58А ал.1 от НК.
Пред настоящата
инстанция не се оспорват събраните доказателства, нито правната квалификация на
деянието. Съдът е изложил подробни и убедителни аргументи защо приема тази
квалификация, като се е позовал изчерпателно на събраните и приобщени по
надлежен ред доказателства и доказателствени средства. Затова и настоящата
инстанция счита, че правилно е приложен
закона от районния съд и законосъобразно жалбоподателят И. е бил осъден за обсебване
на чужда движима вещ.
Въззивната
жалба на подс. И. чрез неговия защитник- адв. Н. за допуснати нарушения на процесуалния и
материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия
И. наказание въззивният
съд намира за неоснователна.
Въззивният съд намира, че
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като при
проведената процедура по гл.27 –чл. 371 т.2 от НПК не е допуснал нарушение на
процесуалните правила. Въззивната инстанция не споделя становището на защитника
на подс. И. по отношение приложението на чл. 93 т.9 от НК- маловажен случай.
Правилно районният съд е приел, че безспорно е доказано от обективна и
субективна страна извършеното от подс. И. деяние по чл. 206 ал.1 от НК, като е
мотивирал задълбочено своите правни изводи, които не следва да бъдат
преповтаряни от въззивния съд. В настоящият случай не са налице
характеристиките, които да наведат до извода, че е налице маловажен случай на
деянието- нито с оглед личността на дееца, нито с оглед степента на обществена
опасност на деянието. Напротив извършеното от подс. И. престъпление не се
отличава от останалите такива насочени против собствеността по чл. 206 ал.1 от НК, за да се приеме, че е налице едно деяние, което се откроява от останалите с
по-ниска степен на обществена опасност. А видно от справката за съдимост на
подс. И., предходната му многобройна съдимост, с изключение на последната
присъда е за извършени престъпления насочени против собствеността на
гражданите.
При
определяне на наказанието в процедурата по чл.371 т.2 от НПК първостепенният
съд е приложил разпоредбата на чл.58а ал.1 от НК и е определил наказанието
правилно.
Въззивният
съд прецени, че така наложеното наказание на подсъдимия е справедливо,
законосъобразно и с него ще могат да се постигнат целите, визирани в
разпоредбата на чл.36 НК.
Предвид горното въззивната инстанция
не споделя възраженията на защитата за несправедливост на наказанието и не
намира необходимост наказанието „Лишаване от свобода“ от осем месеца да бъде
намалено.
По отношение на възведеното обвинение за извършено
престъпление по чл. 209 ал.1 от НК.
Съдът не
споделя възраженията изложени в протеста на ВРП,че е налице състава на
престъплението по чл. 209 ал.1 от НК.
Въззивната
инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд относно решението
му да оправдае подс. И. по първоначално възведеното обвинение за извършено от
последния престъпление по чл. 209 ал.1 от НК.
Направеният
пълноценен анализ на всички събрани доказателствени източници в тази връзка се
възприема изцяло от настоящата инстанция и не е необходимо аналогично
преповтаряне. Извършеното от подс. И. деяние не покрива признаците на състава
по чл.209 от НК до който правилен и верен извод достига и представителя на
въззивната прокуратура в хода на въззивното производство.
С оглед на
гореизложеното въззивната инстанция прави изводите си, че атакуваната присъда
не страда от пороци по смисъла на НПК, оплакването е неоснователно, не са
налице основания за нейното отменяване или
изменяване, поради което същата следва да бъде
потвърдена.
Водим
от горното въззивната инстанция намира, че присъдата на първоинстанционният съд
е правилна и законосъобразна и следва да бъде потвърдена, поради което и на
основание чл. 338 от НПК
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда по НОХД
№ 4566/2018г., по описа на РС-Варна, 13 състав
Решението
е окончателно.
Председател:
Членове :