№ 1229
гр. София, 01.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Михаела Касабова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Г. Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело №
20231100505718 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 949/20.01.2023 г., постановено по гр. дело № 49387/2021
г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 176 състав, ответникът К. П. М.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на ищеца Г. Н. Л., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на
9 079,61 лв., представляваща регресно вземане на ищеца за погасено от него
задължение по Договор за кредит № 842 от 09.12.2019 г., сключен между
„Микрофинансираща институция Д.“ ЕАД (понастоящем „ББР
микрофинансиране“ ЕАД), като кредитор, „Т.-Е.“ ЕООД като
кредитополучател и Г. Н. Л. и К. П. М., като солидарни длъжници, ведно със
законната лихва от 26.08.2021 г. до окончателно изплащане на вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство К. П. М., в която се поддържа, че
постановеното решение е неправилно. Въззивницата оспорва да е имала
качеството си „съдлъжник“ по сключения договор за кредит, доколкото в
същия липсва посочване в кои случаи следва да отговаря като солидарен
длъжник. Отделно оспорва да се е съгласила с фиксираните в него условия,
касаещи солидарност и свързани с нея неблагоприятни последици от
неизпълнението на задължението за връщане в определения срок на
получената в заем сума. Сочи, че се е подписала само на последната страница
на договора, но не и на останалите, като не е било ясно договорното
1
основание за встъпването в договора като солидарен длъжник. Поддържа се,
че изготвената СЧЕ установила, че дружеството нямало затруднение за
погасяване на кредита, като кредитът бил погасен предсрочно от ищеца.
Моли се за отмяна на решението в цялост и постановява на друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените
разноски.
Въззиваемият Г. Н. Л. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който
излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение,
респ. за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа, че по
делото се доказало сключен договор за кредит, поет солидарен дълг и
погасяването на по-голямата част на дълга от него. Навежда, че изготвената
СЧЕ установила, че е бил превел по-голяма сума към „Т.-Е.“ ЕООД,
отколкото е получил. Поддържа се, че оспорванията на въззивницата са
голословни – от една страна, не се оспорва положеният подпис, но се твърди
договорът да не я обвързва и да няма качеството солидарен длъжник.
Въззиваемият сочи, че поемането на солидарното задължение в договора от
него и К. П. М. било за обезпечение на исканото финансиране от „Т.-Е.“
ЕООД, като това било изрично посочено в сключения договор за кредит.
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
По делото е представен договор за кредит № 842/09.12.2019 г., сключен
между „Микрофинансираща институция Д.“ ЕАД /с настоящо наименование
ББР Микрофинансиране“ ЕАД/ от една страна в качеството му на кредитор,
"Т.-Е.“ ЕООД е качеството му на кредитополучател и Г. Н. Л. и К. П. М. е
качеството им на „съдлъжници на основание чл.121 ЗЗД“, по силата на който
финансовата институция е отпуснала на "Т.-Е.“ ЕООД кредит под формата на
2
револвираща кредитна линия в размер от 24 000 лв. С оглед спецификите на
договора, кредитът може да бъде усвояван и възстановяван многократно в
рамките на срока за предоставяне на средствата по кредита – а именно до
09.11.2020 г. В чл.2 от договора е предвидено, че кредитът се предоставя за
оборотен капитал за осъществяване на търговската дейност, заплати и
разплащане на дължимо ДДС върху одобрени разходи, съгласно сключения
договор за безвъзмездна финансова помощ с Министерство на икономиката.
Договорът за кредит е подписан от законните представители на
кредитора и на кредитополучателя, както и лично от Г. Н. Л. и К. П. М..
Макар въззивницата да оспорва договорът да я обвързва, същата не е
оспорила положения от нея на последната страница подпис и изписани
саморъчно две имена, нито е навела конкретни твърдения за подменено
съдържание на договора. Действително, липсват нейни подписи на всяка
една от страниците по договора /както и на останалите страни по договора/,
но такова изискване за действителност на договора липсва в нормативната
уредба. Съдът е длъжен да приеме за автор на изявлението лицето, подписало
документа, като това е същността на формалната доказателствена сила на
документите /чл.180 ГПК/. С формална доказателствена сила се ползва всеки
подписан документ, независимо дали е свидетелстващ или диспозитивен.
Формалната доказателствена сила се преодолява само ако се докаже
неавтентичността на документа, а именно, че материализираното в него
изявление не е направено от лицето, посочено като издател /така и решение
№249/12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на ВКС, II Г.О./. Ето защо и
предвид липсата на оспорване на положения от въззивницата подпис и
изписани саморъчно две имена, въззивният съд приема, че същата се явява
обвързана от облигационното правоотношение, възникнало по сключения
договор за кредит № 842/09.12.2019 г.
Въззивницата оспорва качеството си на солидарен длъжник по
сключения договор за кредит, доколкото в същия липсва посочване в кои
случаи следва да отговаря. Съобразно константната практика на ВКС, която
настоящият съдебен състав напълно споделя, когато в договор е записано, че
едно лице отговаря солидарно с длъжника, квалификациите на
правоотношението, давани от страните, сами по себе си не са определящи за
неговата същност; важни са съдържателните уговорки, съгласието на
страните и преследваната от тях цел. Съдът трябва да изясни конкретното
договорно основание за възникване на солидарността, за да установи какво е
действителното съдържание на общата воля и съгласие на страните и оттук
дали тези лица са съдлъжници или е учредено поръчителско или друго
солидарно правоотношение. Задължението е уговорено като поръчителско в
случаите, когато в титулната част на договора за кредит едно лице е
определено като „солидарен длъжник“, но то не е съзадължено с
кредитополучателя, в чийто патримониум е преминала паричната сума и от
когото се очаква да погаси кредита, съществуването на дълга на
кредитополучателя е предпоставка за съществуването на задължението на
3
солидарния длъжник, с отпадането на задължението на кредитополучателя
отпада и задължението на солидарния длъжник, който дължи на собствено
правно основание, а намерението на страните и преследваната от страните цел
е солидарният длъжник да обезпечи изпълнението на главния дълг /така
решение № 213 от 06. 01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 г. на ВКС, IV Г.О;
решение № 654 от 08.01.2008г. на ВКС по т.д. № 320/2007г. на ВКС, ТК, II
Т.О; решение № 161 от 20.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ІІ Г.О.;
решение № 788 от 15.12.2005г. по гр.д. № 513/2004г. на ВКС, ІІ Г.О/. От
представения договор, а и от допуснатата СЧЕ, е видно, че сумата по кредита
е предоставена единствено на кредитополучателя за оборотен капитал във вр.
с одобрени разходи съгласно сключения договор за безвъзмездна финансова
помощ с Министерство на икономиката. Навсякъде в договора при уреждане
на правата и задълженията на страните се споменават кредитополучател и
кредитор, като солидарните длъжници са посочени единствено във вр. с
предвиждане на солидарната им отговорност за заплащане на всички
задължения по договора на кредитополучателя. При така установената
фактическа обстановка въззивният съд приема, че К. П. М. и Г. Н. Л. се явяват
не съдлъжници по договора по смисъла на чл.121 и сл. ЗЗД, а поръчители по
смисъла на чл.147 ГПК. Това е така, доколкото същите не са получили
никаква част от отпуснатия кредит, същият е предоставен единствено на "Т.-
Е.“ ЕООД целево във вр. с изпълнението на сключен договор, като
единствената функция на страните по делото е да обезпечат изпълнението на
задълженията по договора "Т.-Е.“ ЕООД.
На основание чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е обвързан от предмета и обема на
търсената защита, посочени в исковата молба. Определянето на правната
квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които
формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум /в този
смисъл и Решение № 121 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2019 г., IV
г. о., ГК/. Ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита
в исковото производство търси. Дори в исковата молба такава квалификация
да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от
изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените
от ищеца правни норми. Когато обаче от установените факти по делото се
окаже, че квалификацията на спорното материално право е различна, съдът
следва да се произнесе по предявения иск при съобразяване на
действителната правна квалификация. В случая по изложените по-горе
съображения за качеството на поръчители на К. П. М. и Г. Н. Л. по сключения
договор за кредит, безспорно правната квалификация на предявения иск е
чл.145 ЗЗД – иска на платил поръчител срещу друг поръчител за припадащата
му се част. Независимо от липсата на указания по разпределяне на
доказателствената тежест във връзка с действително предявения иск по
чл.145 ЗЗД, страните са изложили своите твърдения относно релевантните за
иска обстоятелства и са посочили доводите си във връзка с тях. Както при
4
иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, така и при иска по чл.145 ЗЗД защитата се състои
във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага
при изпълнение на дълг от солидарно задължени лица. Същевременно
допуснатото процесуално нарушение на първоинстанционния съд по
отношение дадената неправилната правна квалификация на спорното
материално право в случая няма за последица недопустимост на
постановеното решение, доколкото съдът се е произнесъл по фактите,
включени във фактическия състав на иска по чл.145 ЗЗД.
Съгласно чл.145 ЗЗД, когато няколко лица са поръчителствували за
един и същ длъжник и за едно и също задължение, поръчителят, който е
изпълнил задължението, може да иска от другите поръчители припадащите
им се части. Нормата на закона предвижда възможност на платилия
поръчител да претендира от останалите поръчители припадащата им се част.
Доколкото в случая поръчителите са двама, то за ищеца е възникнало правото
да претендира от ответницата ½ от платеното по договора за кредит.
Предпоставките за възникването на вземането по чл. 145 ЗЗД са предвидени
в разпоредбата на закона, като не могат да бъдат разширявани или стеснявани
по пътя на тълкуването, чрез прибавяне на допълнителни изисквания за
възникване на правото или игнориране на предвидени такива. В цитираната
разпоредба като предпоставка за възникване на вземането е предвидено
единствено извършено плащане от някой от поръчителите. В случаите, когато
поръчителят е платил, причините по повод на които е направило това са без
значение за възникване на правото по чл. 145 ЗЗД. С извършеното от това
лице плащане се погасява задължението на главния длъжник, другите
поръчители и на лицата дали реални обезпечения на дълга, до размера на
извършеното плащане, поради което те се считат задължени към платилото
лице. Целта на плащането се определя с оглед конкретната обстановка и е
свързана със солидарното поемане на дълга от поръчителя, който винаги има
интерес да плати за да избегне принудително изпълнение, натрупване на
допълнителни лихви и такси по договора за кредит. Изтичането на срока по
Договор за кредит № 842 от 09.12.2019 г. или изпадането на главния длъжник
в забава не е условие поръчителят да изпълни, нито е предпоставка за
възникване на регресното му право по чл.145 ЗЗД спрямо другите
поръчители.
От заключението на приетата пред първоинстанционния съд съдебно-
счетоводна експертиза, се установява, че за процесния период от датата на
сключване на договора до датата на подаване на исковата молба ищецът е
заплатил по процесния договор за кредит в полза на банката -кредитор сумата
в общ размер на 20 434,70 лв., а кредитополучателят „Т.-Е.“ ЕООД – сума в
размер на 6 754,13 лв. Недоказано е твърдението на въззивницата, че
средствата, послужили на ищеца за погасяване на кредита са изтеглени от
банковата сметка на дружеството кредитополучател – от допълнителното
заключение на приетата СЧЕ е видно, че постъпилите суми по личната
банкова сметка от „Т.Е.“ ЕООД са с 5 696 лв. по – малко от преведените суми
5
от ищеца към дружеството кредитополучател, респективно няма суми,
постъпили по личната банкова сметка на Г. Н. Л., които да са послужили за
погасяване на част от дълга по процесния договор за кредит. От друга страна,
напълно ирелевантно за спора е обстоятелството точно как дружеството–
кредитополучател е разходвало получените средства по договора –
същественото е, че „Т.Е.“ ЕООД е получил сумата по договора за кредит в
качеството си на кредитополучател, като Г. Н. Л. в качеството си на
поръчител е извършил плащане по кредита в размер от 20 434,70 лв. за
погасяване на дълга. Ето защо и за него е възникнало вземане в размер от
половината от платеното – 10217,35 лв. спрямо другия поръчител К. П. М..
Доколкото ищецът претендира по-малка сума - 9079,61 лв., предявеният иск
се явява изцяло основателен. Следва да се има предвид, че както ищецът Г.
Н. Л., така и ответникът К. П. М., в качеството си на поръчители имат право
да претендират всичко платено по договора от главния длъжник /чл.146 ЗЗД/.
По изложените по-горе съображения, обжалваното решение на
първоинстанционния съд се явява правилно като краен резултат, поради
което и следва да бъде потвърдено. В диспозитива на решението следва да се
посочи правилната правна квалификация на иска – чл.145 ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдените сторените по делото разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер от 1200 лв. Разноски за гориво и пътни не следва да
бъдат присъждани, доколкото не представляват съдебни разноски по смисъла
на чл.78,ал.1 ГПК. Отговорността за разноски включва направените по
делото разходи за внесена държавна такса, изплатен адвокатски хонорар,
изплатени възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели в открито
съдебно заседание, хонорар на преводач и т.н., но не и други вреди, които
страните или техните представители са понесли във връзка с делото /решение
№ 67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., решение № 414
от 27.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1049/2008 г., IV г. о., решение № 54 от
17.02.2016 г. по гр.д. № 50921/2015 г. на IV г. о. и др./.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 949/20.01.2023 г., постановено по гр.
6
дело № 49387/2021 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 176 състав,
при правилна правна квалификация на предявения иск чл.145 ЗЗД.
ОСЪЖДА К. П. М., ЕГН **********, да заплати на основание
чл.78,ал.1 ГПК на Г. Н. Л., ЕГН **********, разноски в размер от 1200 лв.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7