№ 16
гр. П. , 19.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и втори април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Мариана И. Димитрова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Мариана И. Димитрова Въззивно гражданско
дело № 20215200500263 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалва се Решение № 260327 постановено на 30.12.2020г. по гр.дело
№ 4940 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г., с което е прието за
установено на основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, че Р. Й. Х., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „Д.” № 3, дължи на „Първа инвестиционна
банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Драган Цанков“ № 37, следните суми по Договор за банков кредит №
046LD-R-000628/16.07.2012 г., а именно: сумата от 1166,18 евро - просрочена
главница и сумата от 263,29 евро договорна лихва, начислена съгласно раздел
II, т. 4 от договора за кредит, за периода от 20.06.2016 г. до 20.07.2019 г.,
включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда -
05.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.Искът за договорна
лихва за разликата над присъдения размер от 263,29 евро до претендиралия
размер от 316,95 евро, както и иска за наказателна лихва, начислена съгласно
раздел II, т. 10 от договора за кредит, в размер на 556,13 евро, за периода от
20.10.2015 г. до 04.09.2019 г., включително, за които суми в полза на ищеца е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 3560/2019 г. по описа на Районен съд – П. е отхвърлен като
1
неоснователен.Присъдени са съдебно-деловодни разноски.
Въззивницата Р.Х. ,чрез пълномощника си-адв. С.М. твърди,че
решението в частта, с която са признати претенциите на заявителя в
заповедното производство е неправилно. Твърди,че неправилно съдът е
приел, че предходния договор за кредитна карта с № 46РКО-А-0710 от
14.02.2007г. и неговата твърдяна недействителност е неотносим към
действителността на Договор за банков кредит № 046LD-R-000628 от
16.07.2012г. въпрос, тъй като това били отделни правоотношения и с договора
от 2012г се рефинансирал стария договор от 2007г. Посочва,че договора за
кредитна карта от 2007г. не отговаря на императивните изисквания на чл.7 от
ЗПК /отм./ и като такъв е недействителен. От своя страна недействителността
на основание чл.14 от ЗПК /отм./ на договора за кредитна карта от
14.02.2007г обуславя и недействителността във форма на нищожност на
договора за банков кредит № 046LD-R-000628 от 16.07.2012г. поради липса
на предмет, основание и цел, тъй като към датата на подписването му са
липсвали стари задължения по предходния недействителен договор.
На следващо място въззивницата твърди,че недействителността на
основание чл.14 от ЗПК /отм/ поради неспазване на императивната
разпоредба на чл.7 от ЗПК /отм/ на договора за кредитна карта от 14.02.2007г
обуславя и основателността на направеното с отговора на исковата молба
съдебно прихващане до размера на 2269 лева, представляващи платени без
основание на кредитната институция суми за погасяване на несъществуващи
задължения по договор за кредитна карта от 2007г. Установено било по
делото,че платените от въззивницата суми по договора за кредитна карта
възлизат на 2269 лева, която сума поради недействителността на договора е
получена без основание от ищеца и следва да бъде върната обратно.
На трето място, въззивницата твърди,че изводите на първата инстанция
,че в конкретния случай не е налице анатоцизъм и нарушаване правата на
потребителя е неправилен. Приемайки,че договора от 16.07.2012г
представлява договор за рефинансиране, който не е забранен от закона и е
често срещан в търговския оборот,съдът е постановил неправилно решение. С
поредицата сключени договори се е стигнало до начисляване на лихви върху
лихви, което твърди въззивницата е категорично отречено като възможност в
2
потребителските договори.Начисляването на лихва върху лихва в конкретния
случай се обосновава с това, че с отпуснатата заемна сума с договора за
кредит са погасени задължения на потребителя към същата банка по договор
за кредитна карта с № 46РКО-А-0710 от 14.02.2007г, които задължения не са
конкретизирани в квалифицирания от съда договор за рефинансиране.С
използваното в договора от 2012г множествено число - задължения, се
достига до извод, че задължението не е било само за главница, но и за
натрупани лихви,в резултат на което лихвите от договора от 2012г. се
трансформират в главница по новия договор, по който се олихвяват отново с
възнаградителна и евентуално наказателна лихва. Наличието на анатоцизъм
се установявало и от експертното заключение, от което е видно, че
задължението за лихви е преоформено в нов кредит /процесния/, по който нов
кредит старите лихви са преобразувани в главница и отново олихвявани.
Искането е решението в обжалваната част да бъде отменено, а исковата
претенция отхвърлена като неоснователна.
Въззиваемата страна с отговора на въззивната жалба излага
съображения за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната
част.
Въведените във въззивната жалба възражения за неправилност на
обжалвания съдебен акт касаят единствено правни въпроси, поради което
настоящият съдебен състав приема,че фактическа обстановка по правния спор
е правилно установена и обоснована от първоинстанционния съд, не се
оспорва от страните по спора, поради което за да не се повторя отново, на
основание чл.272 от ГПК настоящият съдебен акт препраща към нея. Макар
да се излагат съображения относно характера на договора от 2012г. ,този
3
въпрос не е поставен за разглеждане във въззивната жалба. Основният акцент
в жалбата е дали недействителността на договора от 2007г влече
недействителност на договора от 2012г.
В мотивите на обжалвания съдебен акт ,първоинстанционният съд е
приел следното: Договорът от 2012г. представлявана ново, самостоятелно
правоотношение, защото се отличава от предишното по основание и предмет,
и между страните се въвеждат нови договорки относно съществените условия
на правоотношението. На следващо място :обстоятелството,че със сумата в
размер на 1670 евро по договора от 2012г. са погасени задължения за лихва по
договора от 2007г. ,не означава, че възнаградителната лихва не се дължи,и
това е така ,тъй като са налице две различни облигационни правоотношения,
по всяко от които кредитополучателят на отделно основание дължи
заплащане на възнаграждение за предоставената финансова услуга.
Изводите на първоинстанционният съд са правилни. Договорът за
рефинансиране може да бъде сключен за погасяване на заемни задължения на
кредитополучателите или на трети лица в същата банкова институция, в друга
банка или към трети правен субект.
Предявената установителна претенция е основана за договор за кредит
от 2012г., който е самостоятелно правоотношение, различаващо се по
основание, предмет от това по погасения дълг.
Изводът на съда ,че не е налице недействителност на процесния договор
от 2012г. поради несъществуване на рефинансирания дълг по договора за
кредит от 2007 г. е правилен.
Сделката е нищожна, когато нейният предмет е изначално
неосъществим по обективни или субективни причини. Същественото
съдържание на договора за кредит е свързано с престирането на парични
средства, чието усвояване може да се осъществи по сметка на
кредитополучателите или трети лица. Следователно, обектът на
правоотношението е възможен, вкл. не съществува изначална обективна или
субективна причина за неговото изпълнение.
Погасеното правоотношение по договора от 2007 г. има значение само
дотолкова, доколкото договарянето от 2012 г. е осъществено с цел
4
рефинансиране.
Банковият кредит има целеви характер и средствата от него са усвоени .
Ето защо въведените във въззивната жалба възражения са изцяло
несъстоятелни. Такива са възраженията и относно твърденията за наличие на
анатоцизъм.Несъмнено,съобразно практиката на ВКС, уговорката в
допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви ,върху
които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по
смисъла на чл.10,ал.3 от ЗЗД, който е допустим ,н само при уговорка между
търговци на основание чл.294,ал.1 от ТЗ. В конкретният случай обаче, тази
хипотеза не е налице.
Възражението за прихващане е изцяло неоснователно. Не се установи
недействителност на договора от 2007г., което да обоснове
предпоставки,установяващи вземане на въззивницата. По делото не е
установено въззивницата да е надвнесла суми по договора за кредит от 2012г.
Решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Частна жалба против определение № 260099 / 09.02.2021г. е
неоснователна.Изводите на съда ,че уговореното възнаграждение е дължимо в
хипотезата на обезсилване на заповедта за изпълнение и/ или прекратяване
на производството ,както и че това възнаграждение не е поискано в исковото
производство са правилни. Определението като правилно следва да бъде
потвърдено.
Разноски във въззивното производство не се присъждат, тъй като такива
не се претендират.
По изложените съображения, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260327 от 30.12.2020г. и Определение
№ 260099 от 09.02.2021г. ,постановени по гр.дело № 4940 по описа на
Пазарджишкия районен съд за 2019г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280,
5
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6