№ 176
гр. Варна, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Д. В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20233000500233 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. К. Д., чрез процесуален
представител адв.Белчева против решение № 348/21.03.2023г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 1085/2022г. в частта, в която е отхвърлен предявения
от него против К. Д. Д. и Д. П. А. иск за прогласяване нищожността на сделка,
обективирана в точка втора от договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 06.10.2000г., сключен с нот.акт № 179, том І, рег. № 4609, нот.д. №
149/2000г. на нотариус В. Петров при ВРС, с която в полза на ответниците е
учредено вещно право на ползване върху самостоятелен имот с
идентификатор 10135.1508.221.1.3 по КК на гр.Варна, съставляващ
апартамент № 2, находящ се в гр.Варна, бул.“Цар Освободител“ № 3, ет.2,
ведно с прилежащата му изба и ид.ч. от общите части на сградата, и 17.8 кв.м.
от ПИ 10135.1508.221, поради противоречие със закона, на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД вр. чл.130, ал.4 СК, както и в частта, в която е отхвърлен предявения
от въззивника против Д. П. А. иск за предаване владението върху
гореописания недвижим имот, на основание чл.108 ЗС.
1
В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост, евентуално за
неправилност на така обжалваното решение. Твърди се, че съдът е разгледал
предявения от него иск за нищожност на основание, каквото не е заявявал.
Сочи, че не е твърдял симулативност на оспорваната от него клауза от
договора като прикриваща дарение, а че същата е нищожна поради
противоречието й със закона – нарушаване на разпоредбата на чл.130, ал.4 СК
/чл.73, ал.3 СК отм./, тъй като учреденото право на ползване е безвъзмездно и
даденото от неговите законни представители съгласие за учредяването му е в
нарушение на цитираната разпоредба. Твърди се, че указания за установяване
симулативност не са давани от съда, а тази правна квалификация на
фактическите му твърдения е дадена едва с решението. В условията на
евентуалност твърди, че решението е неправилно, основавайки това
оплакване на аргументи по съществото на спора. Наведени са и нови доводи
за нищожност – нарушение на чл.38 ЗЗД, който порок счита, че съгласно ТР
№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е следвало да констатира служебно.
Конкретни оплаквания относно решението в частта по отхвърления иск за
предаване на владението не са наведени. Отправеното до настоящата
инстанция искане е за отмяна на обжалваното решение като недопустимо,
евентуално неправилно и постановяване на друго, с което исковете му да
бъдат уважени.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от ответницата Д. П. А.,
представлявана от назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен
представител адв.С., който оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Ответникът К. Д. Д. не е подал отговор, в с.з. изразява становище за
основателност на въззивната жалба и предявените искове.
В частта, в която първоинстанционният съд е уважил предявения иск с
правно основание чл.108 ЗС в неговата установителна част, решението не е
обжалвано.
Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата
оплаквания, становищата на страните, въз основа на събраните по
делото доказателства и приложимия закон, за да се произнесе взе
предвид следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от
въззивника К. К. Д. 1/. иск против К. Д. Д. и Д. П. А. за прогласяване
2
нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с
нот.акт № 179, том І, рег. № 4609, д. № 149/2000г. на нотариус В. Петров, в
частта му, в която в полза на ответниците и учредено безвъзмездно и
безсрочно право на ползване, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.73, ал.3 СК
/отм./, сега чл.130, ал.4 СК и 2/. иск против Д. П. А. за предаване владението
върху недвижимия имот, предмет на същия договор, на основание чл.108 ЗС.
В исковата си молба е изложил твърдения, че по силата на сключения с
нот.акт № 179/2000г. договор за покупко-продажба е станал собственик на
самостоятелен обект в сграда - жилище, с идентификатор 10135.1508.221.1.3
по КК на гр.Варна, ведно с прилежащите му ид.ч. от общите части на
сградата, и 17.8 кв.м. ид.ч. от УПИ, в който е построена сградата. Сочи, че
към датата на сключване на сделката е бил малолетен, поради което е бил
представляван от своите родители - въззиваемите К. Д. Д. и Д. А.. Съгласно
т.2 от договора в полза на родителите му е било учредено безвъзмездно
безсрочно право на ползване върху имота. Твърди, че тази клауза е нищожна
поради противоречието й със закона, тъй като разпоредбата на чл.130, ал.4 СК
забранява извършване на дарение с имущество на ненавършилите пълнолетие
деца. С оглед на това е предявил иска си против двамата въззиваеми за
прогласяване нищожността на тази част от договора, а предвид
обстоятелството, че поради нищожността въззиваемата Д. А., за която сочи,
че е във владение на имота и не разполага с противопоставимо му право на
ползване, е предявил против нея и иска си по чл.108 ЗС.
В срока по чл.131 ГПК въззиваемият К. Д. Д. е депозирал отговор, с
който е признал предявения иск за нищожност.
Въззиваемата Д. П. А., чрез особения си представител адв.С., е оспорила
и двата иска като неоснователни.
Постановеното по така предявените искове решение от първостепенния
съд е валидно и допустимо.
Действително в мотивите на същото съдът е изложил аргументи за
недоказана симулативност на уговорката за учредяване вещно право на
ползване като прикриваща дарение на същото, каквито твърдения в исковата
молба и в процеса не са навеждани. В същото време съдът е изложил и
мотиви по релевираното основание на предявения иск за нищожност –
противоречие на закона вр. разпоредбата на чл.130, ал.4 ГПК, приемайки, че
3
въпросната уговорка има характер на договор по чл.22 ЗЗД, а не извършено
дарение от ищеца.
Между страните не е налице спор, а това е установено и от
ангажираните по делото доказателства, че по силата на договор за покупко-
продажба, сключен с нот.акт № 179, том І, д. № 149/2000г. на нотариус с рег.
№ 205, въззивникът е станал собственик на процесния недвижим имот. Към
датата на сключване на договора същият е бил малолетен, поради което
сделката е сключена от неговите законни представители – въззиваемите К. Д.
и Д. А..
Съгласно т.2 от коментирания договор продавачът ЕТ „Компас Транс
Петров Петър Петров“ е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на
ползване върху продавания имот за Д. Д.а и К. Д. /въззиваемите/, а в т.3 е
обективирано изявлението на купувача за съгласие за сключване на договора
при условията, описани в т.1 и т.2 от същия.
Видно от представените удостоверения за данъчна оценка на имота
учреденото право на ползване е декларирано от въззиваемите. Въззиваемият
К. Д. не оспорва, че до предявяване на иска се е считал за титуляр на това
ограничено вещно право, а предприетото оспорване от въззиваемата А. и
показанията на св.Н.Р. сочат на извода за осъществявана фактическа власт
върху имота от страна Д. А. именно в качеството й на ползвател.
Тълкуването на постигнатите между страните по договора за покупко-
продажба уговорки, в тяхната взаимовръзка и съобразно разпоредбата на
чл.20 ЗЗД, обуславя извод, че уговореното запазване на правото на ползване
от страна на продавача в полза на законните представители на купувача по
своята същност съставлява сключен договор по см. на чл.22 ЗЗД – договор в
полза на трето лице, като обещател по него е продавача, а въззивникът е
уговарящ. Бенифициерите /лицата, в полза на които е уговорено правото на
ползване/ са манифестирали изрична воля, че ще се ползват от тази уговорка
– чрез участието им в самото нотариално производство, както и последващите
действия по деклариране и ползване на имота.
Съдебната практика е константна, че когато третото лице /бенифициера/
е конкретно посочено в нот.акт и същото е приело да се ползва от договора,
то нотариалната форма за учредяване ограниченото вещно право на ползване
е спазена /в т.см. цитираното от първоинстанционния съд Решение № 1145 от
4
30.12.2008г. на ВКС по гр.д. № 3279/2007г., III г.о., така и Решение № 158 от
19.06.2015г. на ВКС по гр.д. № 6479/2014г., IV г.о., Решение № 190 от
7.02.2018г. на ВКС по гр.д. № 180/2017г., IV г.о., Решение № 372 от
26.10.2012г. на ВКС по гр.д. № 336/2012г., I г. о. и др./
Следователно въззивникът е придобил правото на собственост върху
процесния имот, обременено от учреденото в полза на въззиваемите право на
ползване, а не е извършвал действия по безвъзмездно учредяване право на
ползване. С оглед на това не е налице твърдяното противоречие с новелата на
чл.73, ал.3 СК /отм./, действаща към датата на сключване на договора, сега
чл.130, ал.4 СК, което да обуслови нищожност на оспорената част от
договора по нот.акт № 179/200г. като противоречаща на закона.
Съдът намира, че не следва да разглежда наведеното едва във
въззивната жалба оплакване за нищожност поради нарушение на
разпоредбата на чл.38 ЗЗД /договаряне сам със себе си/. Същото, като
самостоятелно основание съставлява недопустимо изменение на предявения
иск за нищожност, а доводът, че съдът следва служебно да констатира този
порок е неоснователен.
Съгласно разясненията на ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС при
предявен иск за нищожност съдът е обвързан от въведеното от ищеца
основание за нищожност, а само в хипотезите, при които предмет на исковата
защита са правоотношения, произтичащи от правна сделка, без значение дали
ответникът е въвел правоизключващо възражение за нищожност, съдът е
длъжен да приложи закона /императивните правни норми, каквито са и тези
относно нищожността/ при условие, че порока произтича пряко от
съдържанието и формата на сделката или от събраните по делото
доказателства.
С оглед на изложеното искът на въззивника К. К. Д. за прогласяване
нищожността на процесния договор за покупко-продажба в частта относно
постигнатата по т.2 от него уговорка като противоречаща на закона е
неоснователен.
По иска с правно основание чл.108 ЗС:
Първоинстанционното решение в частта, в която правото на
собственост на въззивника е признато, не е обжалвано.
5
Приетата от настоящия състав неоснователност на иска по чл.26, ал.1
ЗЗД обуславя неоснователността и на предявения срещу въззиваемата Д. А.
ревандикационен иск в неговата осъдителна част, тъй като осъществяваната
от нея фактическа власт върху имота е на годно правно основание,
противопоставимо на собственика.
Поради съвпадането на изводите относно изхода от спора с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият К. Д. не е претендирал разноски, а въззиваемата Д. А. е
представлявана от особен представител, възнаграждението за когото е за
сметка на въззивника и е внесено по сметка на съда.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 348/21.03.2023г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 1085/2022г. в частта, в която е отхвърлен предявения
от К. К. Д. против К. Д. Д. и Д. П. А. иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД
вр. чл.73, ал.3 СК /отм./, сега чл.130, ал.4 СК, за прогласяване нищожността
на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт №
179/2000г., в частта относно учреденото с него вещно право на ползване
върху самостоятелен имот с идентификатор 10135.1508.221.1.3 по КК на
гр.Варна, съставляващ апартамент № 2, находящ се в гр.Варна, бул.“Цар
Освободител“ № 3, ет.2, ведно с прилежащата му изба и ид.ч. от общите части
на сградата, и 17.8 кв.м. от ПИ 10135.1508.221, както и в частта, в която е
отхвърлен предявения от същия против Д. П. А. иск за предаване владението
върху гореописания недвижим имот, на основание чл.108 ЗС.
В установителната част по иска с правно основание чл.108 ЗС
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване, при условията на чл. 280 от ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7