Въз основа на изложеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

 Предявеният частичен иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 26 000 лева, се явява неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен. Основателността на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предполага установяването на кумулативното наличие на следните предпоставки: незаконосъобразно действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината при или по повод изпълнение на административна дейност; вреда от това действие или бездействие; причинна връзка между незаконосъобразното действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липса на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по посочения ред. В исковата си молба ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди вследствие на извършени от служители на ответниците незаконосъобразни действия. Съобразно правилото на чл.204, ал.4 от АПК незаконосъобразността на действията и бездействията следва да се установи в настоящия процес.

Като незаконни действия, от които е претърпял неимуществени вреди, ищецът сочи превеждането на паричните суми, представляващи присъдени му обезщетения по чл.2 от ЗОДОВ не на дъщеря му, на която прехвърлил вземането си възмездно, а на трети лица.  Действително в хода на процеса се установи по безспорен начин, че  Окръжен и Районен съд - Русе са били солидарни длъжници спрямо Ч. Същите са му дължали солидарно 15 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Отделно Окръжен съд-Русе е дължал на Ч. 700 лева обезщетение за имуществени вреди. Ч. е поискал изплащането на тези суми. Съобразно правилата на чл.519 от ГПК единият от солидарните длъжници- Окръжен съд – Русе, е предприел съответните действия по изпълнение на задълженията и на основание чл.519, ал.2 от ГПК присъдената сума е била поискана от ВСС. През 2014г. тя е била отпусната.

Междувременно с описаните по-горе запорни съобщения върху вземанията на Ч. за присъдените му обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, са били наложени запори съответно за сумата 13 571,04 лева от частен съдебен изпълнител М. М и за сумата 378 лева  от държавен съдебен изпълнител при Районен съд –Русе.

Съдът намира, че оспорването на посочените две запорни съобщения по реда на чл.193 от ГПК остана недоказано. Съобщенията  представляват официален удостоверителен документ и в доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че тези документи са неистински. Това не бе сторено.  Съобщенията са издадени от компетентно длъжностно лице в кръга на службата му, по установените ред и форма. Ето защо и съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК  във връзка с чл.144 от АПК, те съставляват доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Доказателствената им сила не се опровергава от доказателствата по делото. Поради това оспорването следва да се признае за недоказано.

Именно въз основа на наложените два запора част от дължимите на Ч. суми от ответниците са преведени по сметка на посочените съдебни изпълнители. Действията на първия ответник в тази връзка отговарят изцяло на правилата на ГПК, които уреждат правните последици на  запора спрямо третото задължено лице, каквото се явява Окръжен съд - Русе.

 Запорното съобщение  легитимира съдебния изпълнител да получи  валидно плащане от третото задължено лице ( чл.507, ал.2; чл.508, ал.3 от ГПК). Ето защо плащането, което третото задължено лице прави на съдебния изпълнител, като внася дължимата сума по сметката му, освобождава третото задължено лице от дълга и има същото погасително действие като плащането, извършено на самия длъжник преди налагането на запора. Валидността на плащането не зависи от законността на изпълнителния процес и от действителността на запора. Като плаща, третото задължено лице се съобразява със задължителната за него заповед на съдебния изпълнител и не може да носи риска от  незаконността на изпълнителния процес или запора (по аргумент от чл.433, ал.5 от ГПК).

Чл.450, ал.3 от ГПК предвижда, че запорът върху вземането се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение по чл.507 от ГПК. От този момент нататък третото задължено лице има само качеството на пазач по отношение на дължимите от него вещи и суми. Ал.2 на цитираната разпоредба изрично му забранява  да предава дължимите от него суми на длъжника. Ако третото лице не оспорва своето задължение,  то следва да внесе дължимата от него сума  по сметката на съдебния изпълнител. Точно това е сторил и първият ответник по делото- Окръжен съд - Русе. 

Неоснователно е становището на ищеца, че вземанията му към ответниците представляват обезщетения от непозволено увреждане, присъдени по реда на ЗОДОВ и поради това са несеквестируеми вземания. Несеквестируемостта е посочена и изброена изчерпателно от законодателя в нормите на чл. 444 и чл. 446 ГПК и между несеквестируемите вземания, каквито са вземанията за издръжка и частично от трудово възнаграждение и пенсия, не фигурират вземанията от непозволени увреждания. Те не се явяват несеквестируеми и на основание чл. 444, т.8 от ГПК, съобразно която норма несеквестируеми са и предвидените в друг закон вещи и вземания като неподлежащи на принудително изпълнение. В ЗОДОВ няма изрична разпоредба,  която да предвижда недопустимост на принудително изпълнение върху вземания по този закон.

 Неоснователно е и становището на ищеца, че ответниците е следвало да се съобразят с направената цесия, която им е била съобщена по надлежния ред и да изплатят  дължимите суми на цесионера Т. Ч. В конкретната хипотеза е налице  конкуренция между наложените запори и извършената цесия. Съобразно правилото на чл.99, ал.4 от ЗЗД  при такава конкуренция предимство има този акт, който пръв е бил съобщен на третото задължено лице. Такова е и разрешението на чл.453, т.3 от ГПК, според който на взискателя и присъединените кредитори  не може да се  противопостави  разпореждането със запорираното вземане, щом като третото задължено лице е  било уведомено за прехвърлянето, след като е получило запорното съобщение. Именно такава е и настоящата хипотеза.  И двете запорни съобщения са връчени на третото задължено лице- Окръжен съд - Русе, много преди  сключването на договора за цесия и уведомяването на Окръжен и Районен съд-Русе за прехвърляне на вземането.

Ето защо съдът приема, че действията на първия ответник във връзка с изплащането на посочените суми по запорните съобщения не са незаконни, а напротив- съобразени са изцяло с разпоредбите на ГПК относно принудителното изпълнение върху вземания. Липсата на незаконосъобразни действия от страна на служители на ответниците- основна предпоставка от изброените по-горе кумулативни предпоставки на иска по чл.1 от ЗОДОВ, обуславя и неоснователност на иска за обезщетяване на претърпени от ищеца неимуществени вреди. Поради това искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Предвид изхода на делото, жалбоподателят следва да заплати на Националното бюро за правна помощ сумата от 100 лева, представляваща минимално адвокатско възнаграждение за предоставената му правна помощ, определено по реда на  чл. 78, ал. 7 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП) и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), във връзка с чл. 144 от АПК.