Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.09.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 9320
по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 155748 от 21.07.2020 г., постановено по
гр. д. № 9244/2019 г., Софийски районен съд, I ГО, 34 състав е уважил предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г.С. К.срещу А.Р.А. иск по чл. 535 ТЗ като е
признал за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 25000 лева,
представляваща главница по запис на заповед за сумата от 30000 лева, издаден на
12.03.2008 г., с падеж на плащане на 07.04.2008 г., ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба в съда – 14.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за
която суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
от 23.04.2010 г. по ч.гр.д. № 1592/2010 г. по описа на Софийски градски съд, I брачен
въззивен състав, който е издал заповедта за изпълнение по заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. за сумата от 30000
лева.
С решението, ответникът, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, е осъден да заплати на ищеца сумата от 700 лева – разноски за първа
инстанция.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ответника А.Р.А. чрез адв. В.М., в която е направено
оплакване, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради неправилно
приложен материален закон. Сочи, че решението е недопустимо, тъй както първата
съдебна инстанция се е произнесла по право, което не е идентично с правото, за което в полза на
ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, стара т. 9 от ГПК, тъй както
заповедта е издадена за 30000 лева, за искът е предявен само за 25000 лева.
Освен това е предявена претенция за лихва за забава, която не е заявена със
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Сочи, че
предявеният иск е бил осъдителен, поради което е недопустим и съдът не е
следвало да приема уточнение и изменение в хода на процеса. По същество излага,
че въз основа на заповедта за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен
лист е образувано изпълнително дело, по което не се извършвани валидни действия
и е перемирано, а вземането по заповедта за незабавно изпълнение е погасено по
давност с изтичане на тригодишна давност по чл. 531, ал. 1, във вр. чл. 537 от ГПК, в подкрепа на което твърдениe прави подробен анализ на установените факти.
Поддържа възражението за погасяване на вземането по давност. Прави искане
решението да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено,
евентуално решението да бъде отменено като неправилно. Претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 ГПК, такъв е подаден от Г.С.К. чрез адв. С.Д., в който оспорва жалбата
като неоснователна. Излага, че искът е
допустим, тъй като с молба в изпълнение на указанията на съда е уточнил, че
предявеният иск е установителен. Излага, че предмет на спора е валидно
възникнало вземане по редовен от външна страна запис на заповед, вземането по
който не е погасено по давност, защото в рамките на изпълнителното производство
са извършвани изпълнителни действия и е налице частично събиране на дълга.
Сочи, че след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до момента, давност не тече на основание чл. 115,
буква „б“ от ЗЗД. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Безспорно между страните
е, че със заявление с вх. № 59080 от 23.11.2009 г., ищецът е поискал издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417, т. 9 от ГПК срещу
ответника, за сумата от 30000 лв., представляваща главница по запис на заповед
от 12.03.2008 г. с падеж 07.04.2008 г. г., ведно с разноски в заповедното
производство и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от датата на заявление. Към заявлението е представен редовен от
външна страна запис на заповед, за който се твърди, че е подписан от ответника и това не е спорно.
С разпореждане от
11.12.2009 г., Софийският районен съд, I ГО, 34 състав е отхвърлил заявлението.
Срещу разпореждането на
съда е подадена частна жалба от заявителя, по която е образувано ч. гр. дело №
1592/2010 г. по описа на СГС, I брачен въззивен състав, по което частната жалба
е уважена, разпореждането от 11.12.2009 г. е отменено и в полза на заявителя е
издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. за сумата от 30000 лева, представляваща вземане
по запис на заповед издаден на 12.03.2008 г.
На 05.05.2017 г., по пощата по реда на чл. 62, ал. 2
от ГПК, по делото е постъпило възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника по
заповедното производство и е направено искане по чл. 420 от ГПК за спиране на
изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение от 23.11.2009 г.
С разпореждане от 28.06.2017 г. Софийският районен
съд, I ГО, 34 състав е указал на
длъжника да представи доказателства, че възражението е подадено в срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК, което разпореждане е връчено на 31.07.2017 г. Указанията не
са били изпълнени в срок.
С определение от
29.08.2017 г., Софийският
районен съд, I ГО, 34 състав, е върнал
възражението и е оставил без разглеждане искането по чл. 420 от ГПК за спиране
на изпълнението по чл. 420 от ГПК.
Определението е обжалвано
от длъжника и същото е отменено с определение № 13942 от 20.06.2018 г. по ч.
гр. дело № 7436/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО и делото е върнато на СРС
с указания съдът да изиска информация от ЧСИ за датата, на която поканата за
доброволно изпълнение по изп. дело № 20177930400108 на ЧСИ Н.Д.е връчена на
длъжника.
От поканата за доброволно
изпълнение по изпълнително дело № 20177930400108, образувано по описа на ЧСИ Н.Д.с
район на действие СОС, се установява, че същата е връчена лично на длъжника на
21.04.2017 г., поради което подаденото по пощата възражение по чл. 414, ал. 1
от ГПК е в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК.
С определение от
18.09.2018 г. Софийският районен съд, I ГО, 34 състав е констатирал настъпилите
основание за спиране на изпълнението по чл. 417, т. 9 от ГПК.
С разпореждане от
08.01.2019 г., Софийският районен
съд, I ГО, 34 състав, е указал на
заявителя в заповедното производството, че във връзка с редовно постъпило
възражение срещу заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 23.11.2009
г. за сумата от 30000 лева, следва да
предяви иск за вземането и в същия срок да представи по заповедното
производство доказателства за това. Разпореждането е връчено на заявителя на
14.01.2019 г. като на 14.02.2019 г. по делото е представено копие от искова
молба с предмет – част от вземането по издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба с вх. №
2004176 от 14.02.2019 г., по която е образувано гр. д. № 9244/2019 г., Софийски районен съд, I ГО, 34 състав, ищецът Г.С.К.
е изложил фактически твърдения, че ответникът А.Р.А. издал в негова полза на
12.03.2008 г. запис на заповед за сумата от 30000 лева, която сума не била
платена на падежа, поради което поискал през 2009 г. издаване не заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК срещу ответника. Такава била
издадена на 23.11.2009 г. от СГС, а след образуване на изпълнителното дело
постъпило плащане на 5000 лева. Ето защо прави искане ответникът да бъде осъден
да му заплати сумата от 25000 лева по записа на заповед, въз основа на който е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, заедно с лихва за
забава от датата на падежа до исковата молба и от исковата молба до
окончателното изплащане на вземането, ведно с направените по делото разноски.
С разпореждане от 05.04.2019 г. Софийският районен
съд, I ГО, 26 състав е указал на ищеца
да уточни какъв е правният му интерес да води осъдителен иск срещу ответника
при наличие на издаден изпълнителен лист, като в изпълнение на указанията на
съда ищецът е посочил, че е предявил установителен иск относно вземането, за
което е издадена заповед за незабавно изпълнение съобразно указанията на Софийският
районен съд, I ГО, 34 състав, на
председателя на което делото е преразпределено.
С разпореждане № 171106
от 19.07.2019 г., председателят на 34 състав е указал на ищеца в едноседмичен срок
от получаване на разпореждането да уточни дали предявява осъдителен или
установителен иск, да посочи размер и период на мораторната лихва, за която е
формулирал петитум като съобрази, че тя не е предмет на заповедта за незабавно
изпълнение от 23.11.2009 г. Указанията
са връчени на ищеца на 09.08.2019 г., както с молба от 16.08.2019 г. ищецът е
завил, че предявява установителен иск за вземането и не предявява самостоятелен
иск за мораторна лихва.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК такъв е постъпил от ответника А.Р.А., в която искът е оспорен по подробно
изложени доводи и е направено възражение за изтекла погасителна давност на
вземането.
С определение № 4540 от 08.01.2020 г. Софийският
районен съд, I ГО, 34 състав, е
изготвил проект за доклад по делото по чл. 140 от ГПК, който е обявен за
окончателен, като е докладвал установителният иск, предявен по реда на чл. 422
от ГПК, за сумата от 25000 лева, представляваща главница по запис на заповед на
обща стойност от 30000 лева, издаден на 12.03.2008 г., с падеж на плащане
07.04.2008 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране
на заявлението и е посочена дата 03.11.2015 г. до окончателното изплащане на
вземането. Отделил е за безспорни фактите, че ответникът е подписал записа и че
е платил 5000 лева по него.
По делото са приложени за
послужване изпълнително дело № 20177930400108, образувано по описа на ЧСИ Н.Д.с
район на действие СОС, както и изпълнително дело № 82/2011 г. по описа на ЧСИ С.Х.
и изпълнително дело № 82/2011 г. по описа на Г. К..
Между страните не е
спорно и се установява от материалите по хронологически номерираните дела, че
по изпълнителното дело № 82/2011 г. по описа на ЧСИ С.Х., образувано по молба
от 28.04.2010 г. въз основа заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. за сумата от 30000 лева по ч. гр. дело № 1592/2010 г. по описа на
СГС, I брачен въззивен състав и издадения въз основа на нея изпълнителен лист,
че покана за доброволно изпълнение не е връчена редовно на длъжника и са
извършани изпълнителни действия.
По молба от 10.02.2011 г.
изпълнителното дело е предадено за продължаване на изпълнителните действия на частен
съдебен изпълнител Г. Н.К., рег. № 792, с район на действие Софийски окръжен
съд, който също не е връчил покана за доброволно изпълнение на длъжника и
делото е изпратено на ЧСИ Н.Д.с район на действие СОС.
С постановление от
16.02.2017 г. ЧСИ Н.Д.е прекратила на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК
изпълнителното дело № 20167930400891 и е вдигнала всички наложени възбрани и
запори.
С молба от 23.02.2017 г.
ищецът е поискал образуване на ново изпълнително дело при ЧСИ Н.Д.въз основа на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от
23.11.2009 г. за сумата от 30000 лева
по ч. гр. дело № 1592/2010 г. по описа на СГС, I брачен въззивен състав и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
Между страните не е
спорно, че по молбата е образувано изпълнително дело 20177930400108 по описа на
ЧСИ Н.Д., по което е връчена и поканата за доброволно изпълнение на длъжника.
Други релевантно за спора
доказателства не са представени.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно. Постановено е в рамките на
правораздавателната власт на съда в предвидената от закона форма и по допустим
предмет.
Предмет на иска по чл.
422 от ГПК е установяване съществуването на вземането по издадената заповед за
незабавно изпълнение. Както правилно е посочил и ответникът-въззивник, ищецът
има интерес от предявяване именно на установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК
във вр. с чл. 124 от ГПК, тъй както издадената заповед за изпълнение се ползва
с изпълнителна сила, поради това и осъдителен иск за вземането, предмет на
заповедта за изпълнение е недопустим. Неоснователно обаче е оплакването, че в конкретния
случай производство е недопустимо, тъй като ищецът е отстранил констатираното по
реда на чл. 129, ал. 3 от ГПК противоречие между обстоятелствена част и петитум
на исковата молба и е заявил в срок, че искът е с предмет установяване на
вземането по заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. по ч.
гр. дело № 1592/2010 г. по описа на СГС, I брачен въззивен състав, до размера
на 25000 лева. Дори да се приеме, че исковата молба е била редовна и първата
съдебна инстанция не е дължала указания към ищеца, същият, на основание чл.
214, ал. 1, изр. второ от ГПК, може да измени своето искане в предвидения в
посочения текст срок, като има правен интерес да стори това докато заповедта за
изпълнение не бъде обезсилен с влязло в сила определение. Ето защо доводът във
въззивната жалба в обратния смисъл е неоснователен и при наличие на валидно
депозирано възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2
от ГПК, ищецът има правен интерес от установяване на вземането по издадената в
негова полза заповед за изпълнение.
Съгласно т. 11б от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. За разликата между размера на вземането, предмет
на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията
на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство. В
настоящия случай претенция с предмет
установяване съществуването само на част от вземането по записа на заповед от
12.03.2008 г. е допустима, тъй като не се променя основанието на иска по
смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК – то е вземането по записа на заповед.
Тъй като, обаче, предмет на заповедта
за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. издадена по ч. гр. дело № 1592/2010 г. по описа на
СГС, I брачен въззивен състав, не е вземане за мораторна лихва както и не е
налице произнасяне на заповедния съд по искането по чл. 214, ал. 2 от ГПК, като
законна лихва върху главницата не е присъдена и искане за допълване на
заповедта за изпълнение по чл. 250, ал. 1 от ГПК не е заявено, първата съдебна
инстанция се е произнесла недопустимо по неговото установяване. Поради това в
частта за лихвата върху главницата от датата на подаване на исковата
молба в съда – 14.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането решението
следва да се обезсили, защото тази лихва не е предмет на заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК от 23.11.2009 г. издадена по ч. гр. дело № 1592/2010 г. по описа на СГС, I брачен въззивен
състав.
В останалата част и разгледано
по същество решението е правилно.
При преките менителнични искове
основание е самият менителничен ефект, който, в случай, че е действителен,
съставлява годно доказателство за основателността на исковата претенция, като в
тази част настоящият състав на въззивния съд споделя мотивите на първата
съдебна инстанция и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях, като счита,
че ответникът е издал в полза на ищеца валиден от външна страна менителничен
ефект, по който в тежест на издателя е възникнало валидно задължения за плащане.
При наличие на предпоставките за уважаване на
установителния иск, правилно първоинстанционният съд е разгледал и своевременно
заявеното възражение за изтекла погасителна давност. Правилно и съдът е приел,
че вземането за сумата по записа на заповед не е погасено по давност, макар и с
мотиви различни от тези на въззивната инстанция.
Съгласно чл. 115, буква „ж“ от ЗЗД давност за
вземането не тече докато трае съдебния процес относно вземането, какъвто
безспорно е спорът по чл. 422 от ГПК с предмет установяване съществуване на
вземането по записа на заповед, издаден на 12.03.2008 г., за което в полза на
заявителя е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК.
Съгласно разрешението, дадено в т. 9
от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, искът за установяване съществуване на
вземането по чл. 422 от ГПК се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с настъпването на последиците
от предявяване на иска, в това число относно давността и нейното спиране. В
конкретния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в
съда на 23.11.2009 г., преди давността по чл. 531, ал. 1 от ТЗ да е изтекла,
поради което възражението на ответника е неоснователно. Доводите относно
извършваните изпълнителни действия годни да прекъснат давността за вземане, за
което е приключил съдебния процес, относими към иск по чл. 439 от ГПК, са
неоснователни в настоящата хипотеза, тъй като по делото не е спорно, че
заповедта за изпълнение не е била връчена на длъжника до 21.04.2017 г., когато
поканата за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 20177930400108
образувано по описа на ЧСИ Н.Д.с район на действие СОС, е връчена лично на
длъжника, поради което не е влязла в сила. Това е така, за щото при липса на
връчване на заповедта за незабавно изпълнение на длъжника, нейната изпълнителна
сила не се е стабилизирала окончателно, тъй както предмет на установяване със
сила на пресъдено нещо е съществуването на материалното право на вземане,
давността за което в хода на процеса не тече.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в допустимата част е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода
на спора на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемата
страна не е представила доказателства за направени в производството разноски,
поради което такива не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
решение № 155748 от 21.07.2020 г. по гр. дело №
9244/2019 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34-ти състав в частта, с която е
признато за установено, че ответникът А.Р.А. дължи на ищеца Г.С.К. лихвата върху главницата от 25000 лева от датата
на подаване на исковата молба в съда – 14.02.2019 г. до окончателното изплащане
на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 155748 от 21.07.2020 г. по гр. дело №
9244/2019 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34-ти състав в частта, с която е
признато за установено, че ответникът А.Р.А. дължи на ищеца Г.С.К. сумата от
25000 лева, представляваща главница по запис на заповед за сумата от 30000
лева, издаден на 12.03.2008 г., с падеж на плащане на 07.04.2008 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от
23.04.2010 г. по ч.гр.д. № 1592/2010 г. по описа на Софийски градски съд, I брачен
въззивен състав.
Решението може да се обжалва пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.