ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ ІІ- 2432 13.12.2018
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори въззивен гражданска състав
На: тринадесети
декември две хиляди и осемнадесета година
в закрито съдебно
заседание на основание чл.267 ГПК, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА Т.
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар
Прокурор
разгледа въззивно гражданско дело номер 1819 по описа за 2018 година.
На основание чл.17, ал.4 ЗЗДН, вр. чл.268 ГПК, съдията
– докладчик Е. КРАЛЕВА
ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Производството по делото е по реда на чл.17 ЗЗДН, вр. чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К.Г.Л. ***, като родител и законен представител на
малолетното дете М.К.Л., против решение
№ 2194/07.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 3005/2018 г. по описа на БРС,
което е отхвърлена молбата на въззивника за защита по реда на ЗЗДН срещу Н.В.Л.
***, за издаване на заповед за защита срещу домашно насилие, осъществено
по отношение на малолетното дете на страните М.К.Л. на датите 09.04.2018 г., 15.04.2018 г., 22.04.2018 г. и
23.04.2018 г. в гр.Бургас, чрез налагане
на мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДН – задължаване на
извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие, отстраняване на
извършителя от съвместно обитаваното жилище, забрана на извършителя да
приближава молителя и малолетното им дете в жилището и местата за социални
контакти и отдих на детето за определен срок.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно
и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения. Посочва се,
че районният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, не е съобразил
представеното от молителя становище на психолога, който е работил с детето,
както и показанията на св.Мъзганов, на които е придал друг смисъл, не е взета
предвид и представената от молителя декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Развити са
подробни съображения за основателност на молбата за защита, като се сочи, че с
поведението си майката упражнява психологически и емоционален натиск над
детето, тъй като тормозът над него с начина на говорене на майката и темите, в
които М. е въвличана с цел да й се внушава негативен образ на бащата,
отношението на майката към незачитане на волята и желанието на детето,
споделените от същото прояви на агресия над него, причиняват дискомфорт и
страдание на детето, което е видимо. Сочи се също, че М. страда от това, че са
ограничавани контактите й с бащата, въпреки че самото дете ясно е заявявало
пред двамата родители желанието си да живее с баща си, заради което желание е и
заплашвано и емоционално пресирано от майка си, че „ще остане без майка“. В
тази връзка, въззивникът оспорва като неправилен извода на съда, че не е
осъществен акт на насилие от страна на ответницата, тъй като въпреки изрично
отбелязаното от вещото лице, че тези заплахи „влияят негативно и внасят
несигурност и съмнения във връзката на момичето с родителите й, както и че М.
преживява стрес“, районният съд е приел, че това било причинено от
продължителния конфликт между родителите, като избирателно е цитирал пасаж от
заключението на вещото лице, без същото да бъде обсъдено изцяло. По горните
съображения въззивникът счита, че съдът е постановил един незаконосъобразен
акт, който моли да бъде отменен. Посочва се също, че актовете на домашно
насилие с използване на емоционален и психологически тормоз над детето
продължават и в хода на делото и е следвало да бъдат съобразени от съда на
основание чл.235, ал.2 ГПК, за тях въззивникът е представил доказателства,
които изобщо не са ценени от БРС, като в тази връзка е поискал разпит и на
двама свидетели служители на съдебна охрана, присъствали при предаването на
детето на 18.09.2018 г., но допускането им също е било отказано от съда. В
заключение, моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи молбата,
като наложи мерки за защита на малолетното дете от извършените от майката
актове на домашно насилие. Претендира се присъждане на направените разноски
пред двете съдебни инстанции.
Във въззивната жалба са направени
доказателствени искания за допускане до разпит на двама свидетели – Поля
Димитрова Велева и Пламен Димитров Димитров, двамата сътрудници по охраната,
които са били призовани от ДСИ да присъстват по време на предаването на детето
на 19.09.2018 г.
При
проверката, извършена на основание чл.267, ал.1 ГПК се установи следното: Препис от първоинстанционното решение е връчен на
въззивника К.Г.Л. на 13.11.2018 г., като
въззивната жалба е подадена на 15.11.2018 г. С оглед на това, съдът намира
въззивната жалба за допустима, тъй като е депозирана в установения седмодневен
срок по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалването.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна
Н.В.Л., подаден чрез пълномощник адв.П.К., в който са изложени съображения
за неоснователност на въззивната жалба. Посочва се, че описаните в молбата
действия са такива по правомерно реализиране на гарантирани от закона права на
ответницата, на която е предоставено упражняването на родителските права с
определението на съда по привременните мерки в бракоразводния процес между
страните. Счита се, че изложеното в молбата за защита и във въззивната жалба,
че е налице домашно насилие, е не само недопустимо, но и неоснователно, тъй
като е налице влязъл в сила акт на съда, който подлежи на изпълнение и за чието
изпълнение са уведомени органите на реда. В тази връзка се посочва, че
реакцията на единия родител-майката (подаване на жалби до МВР и образуване на
изпълнително дело за изпълнение на привременните мерки) срещу неизпълнението от
страна на другия родител-бащата на постановените от съда привременни мерки за
режим на лични отношения с общото им дете, не може да се оценява като домашно
насилие. Според въззиваемата, реализацията на правата на майката при установено
бездействие и/или противопоставяне на бащата, довело до наченки на родителско
отчуждение у детето, както и действията по сезиране на компетентните органи с
цел изпълнение на постановените привременни мерки, не съставлява акт на домашно
насилие. Моли въззивния съд да отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди
първоинстанционното решение. Не се правят доказателствени искания, като се
оспорват исканията на въззивника като недопустими.
В
срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН не е постъпило
становище от Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас, заинтересована
страна по делото.
Бургаският окръжен съд, след проверка допустимостта на
подадената въззивна жалба, намира, че делото следва да бъде внесено в съдебно
заседание за разглеждане и решаване.
Доказателственото искане на
въззивника за допускане до разпит на двама свидетели не следва да се уважава. Обстоятелствата,
които се иска да бъдат установени със свидетелите, са настъпили на дати,
различни от заявените в молбата за защита, а в производството по ЗЗДН предмет
на изследване са единствено посочените в нея конкретни инциденти. Всичко друго
настъпило впоследствие се явява извън срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН и не е предмет
на делото. Ето защо, независимо, че в случая се касае до молба от родител за
защита на малолетно дете, доказателственото искане на въззивника е неотносимо
към настоящия спор, поради което не следва да бъде уважавано.
Предвид горното и на основание чл.17, ал.4 ЗЗДН
ОПРЕДЕЛИ:
ДОКЛАДВА на страните по възз.гр.д.№ 1819/2018
г. по описа на БОС постъпилата въззивна жалба от молителя К.Г.Л. и постъпилия
писмен отговор от въззиваемата-ответник Н.В.Л..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивника К.Г.Л.
за ангажиране на гласни доказателства пред въззивния съд – за допускане до
разпит на двамата свидетели за установяване на обстоятелства за инциденти,
различни от посочените в молбата за защита.
На всяка от страните да се връчи
препис от настоящото определение, като същите се уведомят и чрез процесуалните
им представители по телефона.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.