Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Светослав Спасенов
при участието на секретаря Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №13597 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №31453 от 27.04.2018год., СРС, 156-ти състав,
постановено по гр.дело №29988/2017год.
е признал за
установено по искове с правно основание
чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД
и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:*** срещу Д.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***,
ж. к. „********, че Д.Б.Г., ЕГН: ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********сумата
от 1286.25 лева, представляваща цена за
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот апартамент № ********, находящ се в гр. София, ж. к. „Стрелбище“, ул. Нишава,
както и сумата от 124,24 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015г. до 03.02.2017г.,
както и сумата от 47.83 лева,
представляваща главница за услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2014г. до 30.04.2016г., както и сумата от 3,83 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д.№ 8344/2017г. по описа
на СРС, 156-ти състав. Отхвърлени са
предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Б.Г. за
признаване за установено, че Д.Б.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 124,24 до пълния предявен размер
от 129,27 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2015г. до 03.02.2017 г., както и за сумата над 3,83
лева до пълния предявен размер 8,06 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г.
Осъден е на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8,
във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП Д.Б.Г.
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 649,89 лева, представляваща деловодни
разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и за заповедното
производство.
Решението в уважените части е обжалвано от ответника Д.Б.Г., чрез неговия пълномощник по
делото адв. С., с основни доводи, че решението е нищожно, евентуално неправилно и моли да се отмени и
постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Посочва, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по посочените
основания за нищожност на издадената заповед по чл.410 ГПК срещу ответника и
след като не е приложено правото на ЕС, издадена е при липса на компетентност, при
дълг, който се основава на неравновправни и нищожни
клаузи, като претенцията не е и индивидуализирана и следвало да се посочи
поотделно какво включва и въпреки това е издадена заповедта по чл.410 ГПК.
Смята, че ОУ на дружеството ищец
съдържат нервноправни клаузи и се позовава на дело
С-119/05, нищожни са и поради това, че са в нарушение на Конституцията и правото на частната
собственост, която е неприкосновена и не може собственика да бъде задължаван
кога и по какъв начин ще благата на собствеността. Смята, че, заповедта за
изпълнение била издадена при наличие на основания за отвод на съдията, тъй като
никой от съдебните състави на Софийския районен съд не бил приложил
разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, а прилагал чл.36 от ОУ и което било
основание за отвод. Излага, че при разглеждането на делото от първоинстанционния съд са допуснати процесуални нарушения,
тъй като съдът се бил позовал на непредставени по делото документи, не бил се
произнесъл по направени в отговора на исковата молба доводи, не бил отчел
приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили,
както и по отношение на други принципи на разпределението на топлинна енергия и
се е позовал на СТЕ, която не е дала
отговори на множество технически въпроси и от фактическа страна, но е работила
по писмени доказателства, които не са приложени по делото, но въпреки това е
кредитирана от съда. Сочи се, че разпоредбите, които придавали на физическите
лица, чиито жилища са свързани с абонатна станция за топлоподаване,
противоречали на правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали
в българското право правилата на директивите на Европейския съюз относно това,
че непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Излагат се
доводи, че общите условия на „Т.С.“ ЕАД не представлявали нормативен акт, а
клаузи на договор, поради което същите подлежали на проверка за
неравноправност. Твърди се, че целите общи условия били неравноправни. Излагат
се доводи, че първоинстанционния съд не бил изследвал
съществени елементи на правоотношението между страните по делото – мястото на
продажба на топлинна енергия. Твърди се, че системата, при която топлинната
енергия се продавала на изхода на абонатната станция била действала преди
десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива към потребителите.
Не било извършено измерване на топлинната енергия на границата на правото на
собственост, както това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Излагат се доводи,
че била измервана топлинна енергия на входа на системата в абонатната станция
(преди топлообменника), а не след това. Излагат се
доводите, че определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна
енергия противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Не
следвало членовете на етажната собственост да заплащат топлинна енергия, защото
етажната съсобственост нямала такава компетентност. Излагат се доводи, че
действащата уредба в областта на продажбата на топлинна енергия била държавна
помощ, тъй като облагодетелствала топлоенергийните
предприятия във вреда на потребителите чрез подпомагане на нискоефективна
система за производство на енергия. Твърди се, че измерванията на място,
различно от границата на собственост, били в нарушение на посочени стандарти.
Сочи се, че първоинстанционния съд неправилно бил
възложил разходите за отчитане на топлоенергия в тежест на потребителя, а
приложимата се нормативна уредба – чл. 149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяли тези
разходи в тежест на продавача. Излагат се доводи, че противоречи на закона
определянето на разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация. Излагат се доводи, че Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези
разходи да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление.
Излагат се доводи, че нормативно определената формула не отчита върната в
системата на отопление на етажната собственост енергия за рециркулация,
която намалявала разхода на енергия. Освен това се излагат доводи, че
методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната
инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната
станция в сграда, а само проектната такава. Излагат се подробни доводи, че
нормативно установените формули не вземали предвид топлинните загуби в
инсталацията, като натоварвали потребителите със заплащането им. Излага доводи, че до абонатната станция не била
доставяна топлинна енергия с необходимата температура от 90 градуса, а
постъпвала такава с температура само 70 градуса. Излагат се доводи, че „Т.С.“
ЕАД доставяла три услуги – отопление на имот, отопление на общи части, и
подгряване на топла вода, като същите можело да се предлагат отделно, а това не
било направено и потребителите били принудени да заплащат трите услуги в пакет.
Изложени са подробни доводи за това как липсата на реален отчет изкривявала
сметките на потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала собствеността
като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на
топлинна енергия. По отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за присъждане на лихви
е направено възражение, че по силата на общите условия на дружеството са били
начислявани лихви за забава за стойността на още недоставена топлоенергия.
Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна сметка на потребителя, която
установявала дали прогнозните количества енергия са били точно изчислени,
можело да се натоварват потребителите със задължение да заплащат лихви за
забава. Иска се отмяна на първоинстанционното решение
в частта, с която са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното отхвърляне
в цялост. Претендират се разноски. Посочва, че, има противоречие на чл.153, ал.1 вр. с чл.150 от ЗЕ и с европейското законодателство и Директива 2011/83/ЕС, като непозволена държавна помощ, което се отнася и
до начина на формирана не цената на услугата и в тази връзка прави искане да се
отправи преюдициално запитване до Съда на
Европейските общности. В съдебно заседание пред въззивния
съд, адв. С.,
пълномощник на въззивника поддържа въззивната жалба и искането си за отправяне на преюдициално запитване на посочените основания, както и
директно да се приложи общностното право и представя
писмени бележки по делото. Въззивната жалба се
поддържа и от пълномощникът на въззивника и негова
майка Весела Василева Калева, която
представя и писмени бележки по делото.
Претендират за разноските по делото, включително и по чл.38 от ЗА.
Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД не е подала писмен отговор на въззивната жалба. Подадена е молба с възражение за прекомерност
на разноските на въззивниците.Претендира за разноски
за юрисконсултско възнаграждение
Третото лице
помагач не е заявило становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите
предмет, приема следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3009857/10.02.2017г. срещу Д.
Б.Г. за посочените суми и по което е образувано гр.д. №8344/2017г. по описа на
СРС, 156-ти състав. Посочено е, че претендираното
вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г. в размер на 1286,25лв. главница за ТЕ топлоснабден
имот, находящ се в гр. София,
ЖК“********, вх.Б ет.1 ап.46, с аб.
№254062, сумата от 129,17лв.-законна лихва за забава за периода от 15.09.2015год.
до 03.02.2017год., сумата от 39,77лв.-главница за дялово разпределение и сумата
от 8,06лв. върху главницата за дялово разпределение за същия период, както и
законната лихва върху главницата от 13.02.2017год.-датата на подаване на
заявлението до окончателното им изплащане. След като срещу издадената заповед
за изпълнение на парично задължение в законоустановения
срок е постъпило възражение от длъжника в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т.С.”ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо него по издадената заповед за
изпълнение и е образувано гр.д. №29988/2017г. СРС, 156-ти състав.
В отговора на
исковата молба ответникът, чрез своите пълномощници
по делото е оспорил исковете като
неоснователни. Смята, че исковете са процесуално недопустими поради
нищожност на претенцията на ищеца, самообявил се за и
фиктивен кредитор. Поддържа, че исковете са неоснователни поради противоречие
на заповедното производство и свързания с него установителен
иск с правото на ЕС. Навежда доводи за неизпълнение от ищеца на Трети енергиен
пакет да раздели производството на топлинна енергия от неговата доставка, както
и противоречие на разпоредбите на Закона за енергетиката с правото на
Европейския съюз относно начина на възникване облигационна връзка за доставка
на топлинна енергия-общи условия, вместо индивидуални договори.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил частично
предявените искове и е приел за установено, че ответникът дължи на „Т.С.“ЕАД сумата от 1286,25лв.- главница, представляваща цена за доставена и неплатена топлинна енергия
за периода м. 05.2014г. – м.04.2016 г. и сумата от 124,24лв. лихва за забава
върху посочената главница за периода 15.09.2015г. –03.02.2017г., както и
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното й заплащане, сумата от 47,83лв., главница за услугата дялово
разпределение за периода 05.2014год. до 04.2016год. и сумата от 3,83лв.-лихва
за забава върху главницата за дялово разпределение и след като е приел, че
страните са в облигационни отношения, след като ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот
на посочения адрес и с аб.номер с оглед на приложения
на негово име нотариален акт, а от
приетата СТЕ се установява количеството и стойността на доставената топлинна
енергия в имота, за което има и
представен главен отчет, който не е оспорен. Решението в отхвърлителните
части за сумата над 124,24лв. до пълния предявен размер за лихва за забава
върху главницата за ТЕ и за сумата над 3,83лв. до пълния претендиран
размер на лихвата за забава върху сумата за дялово разпределение не е обжалвано
от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния
съд намира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор
в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,
съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че обжалваното решение е нищожно, каквото
е решението постановено при липса на писмена форма на решението, подписването
му от незаконен състав на съда (лица, които нямат качество „съдия“ към момента
на постановяване на решението), пълна неяснота на волята на съда, липса на
правосъдна компетентност по предмета на спора, и в случаите на съдебен
имунитет. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено
недопустимо или неправилно, но не и нищожно. В случая посочените основания за нищожност на решението не се
установяват по делото, поради което първоинстанционното
решение не е нищожно. Изтъкнатите във въззивната
жалба оплаквания за неправилното приложение на правна норма, независимо от
нейния характер и ранг не е порок, който прави съдебното решение нищожно,
защото не засяга волята на съдебния състав и евентуално се преценява с оглед
правилността на решението. Също така и издадената заповед по чл.410 ГПК срещу
ответника за процесното вземане не е нищожна, както
се твърди във въззивната жалба. Заповедта е подписана
от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия за издаването ѝ и
също така в самата заповед се съдържат всички реквизити на съдебно
разпореждане, поради което с подписването ѝ е изявена волята за издаване
на заповед, и не е налице порок на съдебния акт, който да води до нищожност,
включително и да не е индивидуализирано вземането, но което и да е налице като
порок не води до нищожност на заповедта. Не са налице и обстоятелства първоинстанционното решение да е постановено при наличие на
основание за отвод на съдията, а посочените във въззивната
жалба доводи за отказ за прилагане на определена разпоредба не е основание за
отвод, тъй като това е въпрос на приложение на правото.
За да
се уважи предявеният иск, че ответникът
дължи процесните суми, търсени от ищеца като стойност
на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че
ответникът е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на
ответника има монтиран топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение
на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на
индивидуалните разпределители от ФДР и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия. В тази връзка правилно първоинстанционният
съд с оглед на разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ, която предвижда, че
„потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение
и при съобразяване, че ответникът е собственик на процесния
апартамент, видно от приложен нот.акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 82, том V, peг.№1342,
нот.дело№ 86/1999 г., от който се установява, че
ответникът Д.Б.Г. чрез неговата майка В.В.К.е закупил
следния недвижим имот - апартамент № ********, състоящ се от една стая, дневна,
кухня и обслужващи помещения, находящ се в гр. София,
ж. к. „Стрелбище“, ул. Нишава е приел, че последния е потребител на ТЕ за
собственото му жилище. Изрично в съдебно заседание пред първоинстанционният
съд на 26.02.2018год. е заявено от представителите на ответника, че апартаментът,
собственост на ответника е обитаем, в него се ползва топла вода, от три
радиатора работи един, един е махнат, а другия не е пускан.
Неоснователни са доводите срещу приложимостта
на разпоредбите на Закона за енергетиката, които установяват, че собствениците
на жилища в сграда в режим на етажна
собственост дължат заплащане на доставената до имота им топлоенергия и които въззивникът смята, че засягат принципи на правото, както и са
в противоречие на норми от правото на ЕС, както и засягат и ограничават правото на
собственост, поради което следвало ЗЕ да
не се прилага. Разпоредбите на ЗЕ относно задължението на собствениците да
заплащат доставената до имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия
на топлоснабдителните предприятия, които са приети от
държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на собственост след
като основните права, уредени в Конституцията, включително и правото на
собственост са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в чл.
57 от Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и нормите,
установени в защита на обществени интереси.
В случая разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото
на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането
на стопанската инициатива) принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да
ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота
за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да
уреди отношенията си с другите ползватели на имота на основание сключен с него
договор и собственикът е отговорен за заплащането на определени доставени до
имота му блага, включително топлинна енергия, включително и за сградна инсталация в сградата в режим на етажна
собственост. Още повече, че в конкретния случай в процесния
имот е имало реално потребление на ТЕ за БГВ
и за топла вода, отчитано по индивидуален водомер и ползване на един
радиатор, също с отчитане на ТЕ по монтирания уред за измерване и с което не
може да се приеме по делото, че е прието задължение по недоброволен път или е
налице непоискана услуга след като годишните отчетни сметки за 2014-2016год.,
приложени в първоинстанционното производство,
подписани от потребителя и неоспорени и
с които е признато потребление на ТЕ в имота и наличие на облигационно
отношение с дружеството ищец при общи условия. Неоснователни се явяват и оплакванията в тази връзка, че ОУ съдържат неравноправни
клаузи относно задължението за заплащане на ТЕ без да има сключен писмен
договор с потребителя след като задължението произтича от закона при
осъществяване на доставка на ТЕ по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Ответникът в отговора на исковата
молба не е оспорил, че е собственик на процесния
имот и след като няма спор, че сградата, в която се намира жилището
е топлофицирана и ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер и
ответника, като собственик върху процесния
апартамент, в същата сграда- етажна собственост има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице
облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Разпоредбата на чл. 150,
ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с
предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия и за каквата
хипотеза няма и твърдения по делото.
Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи
стойност на топлинна енергия, тъй като
при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда
-етажна собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите
инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото
не е било упражнено правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена
процедура. Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че
когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в
сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или
горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно
отклонение. В случая обаче ответникът не твърди и не е доказал, че са спазени
законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ, още повече, че има потребление и отчет
и на водомера в имота за периода м.05.2014 до м.03.2016год. с подпис за
потребителя, който не е оспорен. В случая на доставяне на топлоенергия за
битови нужди в сграда етажна собственост, следва да намерят приложение
разпоредбите на специалния ЗЕ и те не се дерогират от
защитаващата правата на потребителите разпоредба на чл.62 ЗЗП. В този смисъл изрично в ТР №2/2016год. по
т.дело №2/2016год. на ОСГК е
постановено, че за отношенията, възникващи при доставянето на топлинна енергия
за битови нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ,
които не противоречат на разпоредбата на чл.62, във вр.
с пар.1 от ДР на ЗЗП.
Неоснователно се явява оплакването, че не е
съобразено от първоинстанционният съд, че не е
доказано изпълнение по договора и доставяне на ТЕ, след като от приета СТЕ, която не е оспорена
от ответника и от която се установява
стойността на ТЕ за имота и която е
работила по отчет на уредите за дялово разпределение за 2014/2015год. и за 2015/2016год. и отчет на
водомера, с подпис на абоната или по реални отчети в имота и което изрично е
посочено в СТЕ. Експертизата е изготвена след проверка на документите за главен отчет за процесната партида с абонатен номер, при отчитане на общия
топломер в абонатната станция по електронен път в началото на всеки месец,
който е преминал метрологична проверка и е годен измервателен уред, при
приспаднати технологични разходи в абонатната станция за сметка на топлопреносното
дружество и разлика, която се разпределя между потребителите в сградата етажна
собственост и при спазване на методиката, формулите и цените, действали към процесния период.
Следва да се
имат в предвид разпоредбите на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ, които изпълняват
конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за ползване на
топлинна енергия и след като сградната инсталация
за топлоснобдяване на сградата е обща част, и
всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители
и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при
закупуване на съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва
да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо
водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. В какъвто смисъл
е решение №5 от 22.04.2010год. на КС на
РБ по к.д.№15/2009год. Съгласието на даден етажен собственик за договорно
обвързване с топлофикационното дружество намира израз в редица действия и които
за първия етажен собственик към момента на присъединяване на сградата –
съгласието е обективирано при гласуването в общото
събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл.
149а, ал. 1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието
е обективирано в самия придобивен
акт, тъй като придобиването на имота винаги става с негово съгласие, а
несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден.
Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за придобиване при тези условия, а от
там – и за договорно обвързване с топлофикационното дружество. Ответникът
остава потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части
на етажната собственост.
След като разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се
прилага за всички топлоенергийни предприятия в
България, а освен това същата кореспондира на правилата относно други
предприятия – доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители
с електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ и за всички
видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома на
потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган, като
същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били приети
писмено и предварително от тях не е налице държавна помощ, както се сочи в
жалбата, която да облагодетелства топлоснабдителните
предприятия спрямо другите енергийни предприятия по отношение на начина на
възникване на задълженията на потребителите спрямо тях. С оглед на което и настоящият
случай се различава от разглеждания в цитираното решение по дело С-119-05 на
Съда на ЕС.
Не е налице и
нарушение на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, както твърди ответника, че по силата на посочената
разпоредба топлоснабдителното предприятие било
задължено да извършва услугата „дялово разпределение“ за своя сметка.
Разпоредбата обаче урежда две алтернативи – отчитане от страна на доставчика на
топлинна енергия или определяне на друго лице да извършва разпределението. В
случая етажната собственост в сградата, където се намира процесния
имот е взела решение да използва друг ред за отчитане и да избере трето лице да
извършва дяловото разпределение и това е конституираното по делото трето лице
помагач – „Т.С.“ ЕООД, за което се констатира, че е извършвало посочената
дейност, представени са отчети и изравнителни сметки за процесния
период, приложени в първоинстанционното производство.
Също така
неоснователни са и доводите за отхвърляне на иска и поради това, че
измерванията на топлинна енергия през процесния
период, които са дали основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни, че не е доставяна
ТЕ в нужните параметри, след като няма
доказателства по делото, а и твърдения в тази връзка ответникът да е направил
своите възражения по качеството и количеството ТЕ след изготвяне на
изравнителните сметки и в сроковете на предвиденото рекламационно
производство. Съгласно чл. 70, ал. 5 от Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването клиентите имат 3-месечен срок след
получаване на изравнителните сметки за съответната година от упълномощен
представител на етажната собственост, за да направят възражения срещу отчетения
си разход и смисълът на този срок е именно такъв – да е възможно да се извърши
проверка на място в сравнително близък до отоплителния сезон период, за да се
установи дали се доставя топлинна енергия с необходимите качествени параметри
от страна на топлоснабдителното дружество Този рекламационен срок е нормативно установен и не препятства
правата на добросъвестните потребители, за които е предвиден достатъчен срок за
реакция, поради което едва сега
изложените възраженията за температурата на водата, влизаща в абонатната
станция, загубите по трасето и параметрите на доставяната топлина не следва да
се разглеждат по същество.
С оглед на
изложеното правилно първоинстанционния съд е приел,
че с оглед на приетата СТЕ и събраните
по делото доказателства при извършения реален отчет на потребената
ТЕ в процесния имот дължимата сума за ТЕ възлиза на
1286,25лв., както и дължи сумата от
47,83лв.-за услугата дялово разпределение и за тези суми искът следва да бъде
уважен, поради което първоинстанционното решение
следва да се потвърди.
След
като ответникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение своята насрещна парична престация
и е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната
законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата, както за цена на
ТЕ, така и за услугата дялово разпределение и то за период след изготвяне на изравнителната
сметки от 15.09.2015год., а не върху прогнозни месечни суми, като по отношение
на акцесорните искове няма конкретни оплаквания във въззивната жалба.
По искането за
отправяне на преюдициално запитване до СЕС на
основание Директива 2011/83/ЕС и с оглед
на чл.153, ал.1 от ЗЕ и това допуска ли директивата, конструкцията в посочените
разпоредби на ЗЕ, направено изрично във въззивната жалба, настоящият състав намира, че същото
следва да се остави без уважение по следните съображения:
Съгласно
чл.628 ГПК, запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз
или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС се прави от българския
съд само когато преюдициалното заключение е от
значение за правилното решаване на делото. Съгласно чл.267, ал.1 ДФЕС, СЕС е
компетентен да се произнася преюдициално относно: а/
тълкуване на ДФЕС и б/ валидността и тълкуването на актове на институциите,
органите, службите или агенциите на Съюза. Разпоредбата на чл.628 ГПК поставя
като условие за отправяне на преюдициално запитване
преценката дали разпоредба на правото на ЕС, или на акт на негов орган е от
значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай директивата на която се позовават въззивникът е транспонирана в българското законодателство и
изискванията й са въведени в ЗЗП и са приложими нормите на националното
законодателство. Също така директивата допуска национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени
от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в
разходите за отопление на сградата. В случая не се касае за непоискана услуга,
чиято стойност не се дължи /чл. 62, ал.2 ЗЗП/, тъй като при закупуване на
жилище в топлоснабдена сграда -етажна собственост
купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото
на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Също така с
Решение № 5 от 22 април 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г.,
Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана
на Република България за установяване на противоконституционност
на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. В мотивите на Решението е посочено, че:
"Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните
изисквания да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна
енергия. Сградната инсталация е обща част по смисъла
на ЗЕ, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост и
всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители
и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ".
Правото на част от собствениците да не ползват топлинна енергия за отопляване
на индивидуалните си имоти не налага на извода, че не следва да заплащат
топлинна енергия, защото освен собственици и титуляри на вещни права на
конкретни имоти, те са съсобственици на сградната
инсталация и на общите части в сградата и следва да поемат припадащата им се
част от разходите за топлинна енергия, свързани с тях и в този смисъл е
решението на КС. Гражданите имат правото да преустановят подаването на топлинна
енергия към имотите си, но те остават потребители на топлинна енергия за общите
части на сградата - етажна собственост и на отдадената от сградната
инсталация, която също е обща част. Тези потребители обективно получават в
имотите си част от топлинната енергия, отдадена от хоризонталните и вертикални
топлопроводи на сградната инсталация, поради което не
е налице пълна липса на потребление на топлинна енергия. С оглед на изложеното
се налага извода, че отказ изцяло от потребление на топлинна енергия в
присъединена към топлопреносната мрежа сграда в режим
на етажна собственост е недопустим, тъй като всички съсобственици поемат
съобразно дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите части
и сградната инсталация. Друго законодателно
разрешение за общите части на сграда - етажна собственост не може да се даде
предвид характера на подобни сгради. Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2
ЗЕ, която предвижда, че когато собствениците, притежаващи най-малко две трети
от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на
топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да
декларират писмено това пред топлопреносното
предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването
за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от
нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче не е доказано, че са спазени законовите
предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ, но също така в имота
реално е ползвана ТЕ за отопление и за БГВ и за което има реален отчет с оглед
на приложения отчет на уредите, с вписани показания, с подпис на потребителя,
поради което не може да се приеме, че е осъществена непоръчана доставка на ТЕ.
Също така следва да се отчетат и постановките в ТР №2/2016год. по т.дело
№2/2016 на ОСГК, което е задължително за съдилищата и в което изрично е
посочено, че „поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен
от отделния титуляр на права на върху обекти в сградата след като решението за
това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици и то
обвързва всеки отделен етажен собственик, назависимо
дали е съгласен с него, а съгласието за доставка и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява “искане“ за
услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП,
респективно чл.27 от посочената директива. При това положение, приложими са нормите на
вътрешното законодателство, които касаят и частноправните отношения между
субектите и специфичния характер на топлоснабдяване в
сградите в режим на етажна собственост и не са налице основания за уважаване на
молбата по 628 ГПК.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи решението, в обжалваната част като правилно
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото не се дължат
разноски на въззивника, както и на въззиваемата страна, която не е направила разноски за въззивното производство.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№31453 от 27.04.2018год., на СРС, 156-ти състав, постановено по гр.дело №29988/2017год.
в обжалваните уважени части.
Решението
в отхвърлителната
част не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на “Т.С.“ООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл.628 ГПК,
направено от въззивника чрез адв.С.
във въззивната
жалба за отправяне на преюдициално запитване.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.