Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI
– „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
МАРИНОВА – ТОНЕВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 16830
по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 416693
от 28.05.2018 г., постановено по гр. дело № 14465/2016
г. по описа на СРС, І ГО, 82 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от етажните собственици в ЕС „Здравец 1“, намираща се в гр. София, ул.
„*****срещу Ж.Г.Ч. кумулативно обективно съединени положителни установителни
частични искове с правно основание чл. 38, ал. 2 ЗУЕС вр. чл. 41 ЗС за
установяване съществуването на следните парични вземания: 894,10 лв.
– част от вземане в общ размер на 1788,20 лв. за направени от етажния
собственик „К.**“ ООД по отношение на етажната собственост разноски през
периода 01.01.2015 г. – 30.06.2015 г. за завършване на сградата с разрешение за
ползване, одобрени с решение по т. 2 на Общото събрание от 30.09.2015 г.; 1782,81 лв. – част от вземане в общ
размер на 3565,62 лв. за направени от етажния собственик „К.**“ ООД по
отношение на етажната собственост разноски през периода 01.07.2015 г. – 30.09.2015
г. за завършване на сградата с разрешение за ползване, одобрени с решение по т.
2 на Общото събрание от 30.09.2015 г.; 4661,76
лв. – част от вземане в общ размер на 9323.52 лв., представляващо дължими
от ответницата авансови разноски за завършване на сградата с разрешение за
ползване, за които е взето решение по т. 3 на Общото събрание от 30.09.2015 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главниците, считано от 16.12.2015 г.
до изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 78900/2015 г. по описа на СРС,
82 състав.
Срещу първоинстанционното решение е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ж.Г.Ч.,
чрез адв. О.С.. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е неправилно,
поради необоснованост на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилно първоинстанционният
съд приел, че била преклудирана възможността за оспорване на решенията на
общото събрание на етажните собственици, взети на 30.09.2015 г. и отразени в
протокол на ОС на ЕС от същата дата. СРС не отчел, че ищецът не представил
никакви доказателства за оспореното от ответницата обстоятелство, че на
06.10.2015 г. било поставено съобщение за изготвения протокол от ОС или че бил
спазен редът на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС. Сочи се, че решенията на ОС били нищожни,
тъй като не били спазени изискванията на чл. 48, ал. 5 и ал. 6 ЗУЕС. Собственикът
в ЕС, който претендирал заплащането на тези суми на това ОС, не бил представил
никакви разходни документи, доказващи, че тези разходи действително били
извършени от него. Ищецът не представил и доказателства в подкрепа на
твърденията си относно основанието за заплащане на процесните суми. Ето защо
моли въззивния съд да отмени решението на СРС и да отхвърли предявените искове.
Претендира се разноски.
Въззиваемият-ищец
е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който я оспорва,
като поддържа, че решението на СРС е правилно и обосновано, поради което моли
да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът, като съобрази правните доводи
на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
СРС,
82 състав, е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни частични искове с правно
основание чл. 38, ал. 2 ЗУЕС вр. чл. 48, ал. 3 ЗУЕС вр. чл. 41 ЗС.
За
да постанови решението си, първоинстанционния съд е приел, че извън
предвидения в чл. 40 ЗУЕС срок и ред не следвало да се разглеждат доводи за
нищожност или незаконосъобразност на решенията на Общо събрание в сграда в
режим на етажна собственост, т.е. не можело да се извършва инцидентен контрол
за тяхната законност. Посочил е, че всички релевирани от ответницата възражения
против решенията на Общото събрание, проведено на 30.09.2015 г. /включително
относно това дали „К.**“ ООД е извършило съответните разходи именно във връзка
с въвеждането на сградата в експлоатация и относно техния размер и тяхното
одобряване/, не подлежали на разглеждане в настоящото производство. Счел е, че
при това положение задължителната сила на решенията по т. 2 и т. 3 на Общото
събрание от 30.09.2015 г. следвало да бъде зачетена и да се приложат съответните
правни последици, а именно, че след като тези решения не са били обжалвани в законоустановения
срок или тяхното изпълнение не е било спряно от съда, те обвързвали всички
етажни собственици, включително и ответницата. Посочил е още, че останало
недоказано възражението на ответницата за заплащане на процесните задължения.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Етажната
собственост е комплекс от неразривно свързани помежду си отделни права на
собственост върху самостоятелни обособени обекти на вещни права и съсобственост
върху общите части на единна постройка. При етажната собственост отделните
обекти се стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани общи
части. Един от основните въпроси, които се поставят във вътрешните отношения
между участниците в притежанието и използването на помещения в етажната
собственост, се отнасят до участието в разноските по поддържане, възстановяване
и подобрения на общите части и разноските по текущо използване на общите части.
Разходите
за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които
има прието решение на общото събрание на собствениците или на сдружението, се
разпределят между собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с
притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата – чл. 48, ал. 3 ЗУЕС. Тези разходи спадат съответно към необходимите и полезните разноски. Само
необходимите и полезни разноски за общите части се понасят задължително и
изключително от собствениците на апартаменти и други самостоятелни помещения в
ЕС, без оглед на това дали тези собственици обитават или използват
притежаваните от тях обекти или ги отдават под наем на други лица изцяло или
частично.
От компетентността на
Общото събрание е вземане на решения относно определяне на месечни
парични вноски за покриване на разходите за управлението и поддържането на
общите части на сградата, на паричните вноски във фонд „Ремонт и обновяване“,
за извършването на разходи, които са необходими или неотложни за поддържането
или за възстановяването на общите части, за извършване на полезни разходи – чл.
11 и чл. 48, ал. 8 ЗУЕС.
Правният
спор, предмет на настоящото съдебно производство, е очертан с наведените във
въззивната жалба фактически твърдения и правни доводи за незаконосъобразност на
първоинстанционното решение.
Принципно,
правилен е правният довод, поддържан от въззиваемата страна, че е процесуално
недопустимо извън предписания в чл. 40, ал. 2 ЗУЕС срок да се оспорват
решенията на ОС на ЕС, включително и поради нищожност на взетите решения.
В
това отношение законосъобразни са правните съждения на районния съд, че извън
предвидения в чл. 40 ЗУЕС срок и ред не могат да се разглеждат доводи за
нищожност или незаконосъобразност на решенията на Общо събрание в сграда в
режим на етажна собственост, т.е. не може да се извършва инцидентен контрол за
тяхната законност. Решенията на ОС на ЕС са правни актове на общности от лица,
които не са персонифицирани, по отношение на които правилата за
недействителност на договорите и едностранните сделки не намират приложение, а
редът за извършването на този особен вид сделки е регламентиран в ЗС /чл. 37 –
49/ и ЗУЕС. За разлика от нищожността на сделките, на
която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът
за законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен
е със срок за предявяване на иска, който като процесуален е преклузивен и тече
от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието -
чл. 40, ал. 2 ЗУЕС /в този смисъл е Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 657/2012 г., I г.о., ГК/.
В
разглеждания случай ответникът не е установил, че е оспорил по исков ред
процесните решения на ОС на ЕС, поради което те са влезли в сила и не може
инцидентно, ad hoc, в мотивите на настоящото съдебно решение съдът да се
произнася по тяхната материална незаконосъобразност и нищожност. Доколкото
няма твърдения, нито данни, че ответницата Ж.Г.Ч. е предявила конститувен иск
пред съответния съд по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, както и че решенията на
Общото събрание на етажните собственици от 30.09.2015 г. /т. 2 и 3/ са били
отменени, то тези решения обвързват жалбоподателката. Поради тези правни
съображения неоснователни се явяват всички доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, релевирани във въззивната жалба, подадена от ответника,
поради което тя трябва да бъде оставена без уважение.
Законът
предвижда настъпването на определени санкционни последици при неизпълнение на
задълженията на собственика да участва в разноските по използване и поддържане
на общите части в добро състояние /включително такива за ремонт/. Съгласно чл.
38, ал. 2 ЗУЕС, когато собственик не изпълни решение на общото събрание в
предвидения в решението или в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗУЕС срок,
председателят на управителния съвет /управителят/ може да подаде заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. В настоящия случай е
несъмнено по делото, че е изтекъл определеният срок за изпълнение на процесните
решения по т. 2 и т. 3, взети на проведеното на 30.09.2015 г. общо събрание, като
с оглед притежаваните от жалбоподателката идеални части от общите части на
сградата следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираните
парични вземания срещу Ж.Г.Ч..
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че е останало недоказано възражението на ответницата за заплащане на
процесните задължения. Претендираните от ищеца суми, одобрени с решение по т. 2
на Общото събрание от 30.09.2015 г., се отнасят за периода от 01.01.2015 г. до
30.06.2015 г. и от 01.07.2015 г. до 30.09.2015 г. От доказателствата по делото
се установява, че издаденият на 15.01.2015 г. от „К.**“ ЕООД приходен касов
ордер и квитанция към него за заплатена сума в размер на 5000 лв. се отнася за
заплатени по – стари задължения на ответницата, както е посочено и в
основанието на квитанцията – „предплата за акт 16 от м.07.2013 г…“.
Съществуването на по – стари задължения се удостоверява и от представеното от
ответницата писмо от 10.07.2015 г., в което е посочено, че към 01.07.2015 г.
същата има непогасени задължения, както следва: за периода от 08.2013 г. до
31.12.2014 г. – 14 143,57 лв. и за периода от 01.01.2015 г. до 30.06.2015
г. – 1788,20 лв. или общо сума в размер на 15 931,77 лв.
Предвид
изложеното, както и липсата на данни Ж.Г.Ч. да е извършила плащане на
посочените в решението на общото събрание от 30.09.2015 г. суми, предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване на вземането са основателни и
следва да бъдат уважени, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
С
оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр.
1, предл. 1 ГПК, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна. Във
въззивното производство същата е сторила разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 840 лв. с ДДС, уговорени в представения договор от 15.10.2018 г. и
заплатени по банков път, видно от представено платежно нареждане за кредитен
превод, поради което следва да бъдат присъдени. Релевираното от процесуалния
представител на жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на авокатското възнаграждение се явява неоснователно предвид размера на
материалния интерес по делото.
С
оглед цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 416693 от 28.05.2018 г., постановено по гр. дело № 14465/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА
Ж.Г.Ч., с ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на етажните собственици в Етажна
собственост „****“ на сграда, находяща се в гр. София, ул. „*****, сумата от
840 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/