№ 94
гр. Стара Загора, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20225500500102 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б. ЕООД, ЕИК № ******, със
седалище и адрес на управление: гр.С., кв.*********, представлявано от
законните си представители С.Н.Н. и Ц.Г.С. – управители, действащи чрез
юрк. Р.И., против решение № 260064/08.07.2021 г., постановено по гр.д.№
796/2020 г. по описа Ч. районен съд.
Първоинстанционното решение се обжалва като частично недопустимо,
а евентуално като изцяло неправилно поради постановяването му в
нарушение на материалния закон, при допуснато съществено процесуално
нарушение и необоснованост.
По отношение твърдяната частична недопустимост на
първоинстанционното решение жалбоподателят излага оплаквания за
произнасяне от съда по недопустим иск.
Досежно твърдяната неправилност на обжалваният съдебен акт излага
оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, в частност
разпоредбата на чл.19, ал.6 от Закона за потребителския кредит.
По отношение на постановяването на обжалваното решение при
допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост се излагат
оплаквания за липса на мотиви в съдебният акт относно обявяване за
1
недействителна на договорната клауза, уреждаща възнаградителната лихва.
Претендира се отмяната на обжалваното решение и постановяването на
ново, с което предявените кумулативно обективно съединени искове бъдат
отхвърлени.
Претендира се и присъждането на съдебно-деловодните разноски за
двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок въззиваемият В. Б. ЯК., действащ чрез адв.
Д.М., е представил отговор на въззивната жалба, с който я е оспорил като
неоснователна.
Изложил е доводи, че обжалваното решение е допустимо, т.к. с него
съдът се е произнесъл по допустими искове, и е правилно, т.к. е мотивирано и
не е налице твърдяното нарушение на материалния закон при
постановяването му.
Претендира се потвърждаването на първоинстанционното решение и
присъждането на разноските пред въззивната инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът не се
представлява от законен или процесуален представител.
Въззиваемият не се явява лично и не се представлява от процесуален
представител.
Въззивният съд, след като взе предвид твърденията и възраженията
на страните, събраните по делото доказателства и приложимите
материално-правни и процесуално-правни норми, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е редовна, т.к. отговаря на изискванията на чл.260 от
ГПК и чл.261 от ГПК, и е допустима, т.к. е подадена в предвидения срок за
обжалване, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт, при наличието на правен интерес от
въззивно обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от В. Б. ЯК.
срещу „П.К.Б. ЕООД, с която са били предявени искове по чл.26, ал.1 пр.2-ро
от ЗЗД и чл.26, ал.1 пр.3 –то от ЗЗД и чл.22 и чл.23 от ЗПК, с които се
претендира обявяване на нищожността на клаузите в раздел „Параметри“ на
договор за потребителски кредит, предвиждащи възнаградителна лихва в
размер на 41,00 % - 831,38 лв. и възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги в размер на 1440 лв. поради противоречието им с добрите нрави и
заобикалянето на закона.
Ищецът е изложил твърдения, че с ответника е сключил договор за
потребителски кредит за сумата от 1 800 лв., която е следвало да върне за
срок от 24 месеца, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41,00 % - 831,38
лв. и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 1440 лв.,
което е следвало да плаща разсрочено на погасителни вноски, включени в
2
размера на месечните му погасителни вноски по договора за кредит. Счита,
че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, а с
възнаграждението за пакета за допълнителни услуги се заобикалят
разпоредбите на Закона за потребителския кредит относно максималния
размер на ГПР.
С подадения отговор на исковата молба „П.К.Б. ЕООД е оспорило
исковете, като е изложило възражения, че договорената възнаградителна
лихва е съобразена с изискванията на ЗПК за максимален размер на ГПР,
поради което не противоречи на добрите нрави, а по отношение на иска за
обявяване нищожността на клаузата за възнаграждение за допълнителни
услуги е възразено за недопустимост на иска предвид липсата на такава
клауза в договора за кредит, и за неоснователност предвид липсата на реално
предоставени на ищеца услуги, за които се дължи възнаграждението.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил исковете,
като е приел, че са налице твърдените основания за нищожността на клаузите.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства
безспорно се установява, че на 02.11.2020 г. между „П.К.Б. ЕООД и В. Б. ЯК.
е бил сключен договор за потребителски кредит № 40001869385, по силата на
който дружеството е предоставило на портебителя кредит в размер на 1 800
лв., който последният е следвало да върне за срок от 24 месеца, ведно с
възнаградителна лихва от 41,00 % годишно или 0,11 % на ден, при ГПР от
49,09%. Между страните е било сключено и допълнително споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги към договора за кредит, по силата на
което дружеството е предоставило приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита срещу възнаграждение от 450 лв., и възможност за промяна на
погасителния план срещу възнаграждение от 990 лв. Предвидено е общото
възнаграждение за предоставените допълнителни услуги да се изплаща
разсрочено за срока на договора за кредит на месечни вноски от по 60 лв.,
дължими с месечните погасителни вноски по кредита.
При така установените относими факти въззивният съд намира жалбата
за неоснователна по следните съображения:
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за частична
недопустимост на обжалваното решение, т.к. първоинстанционният съд се е
произнесъл по допустим иск, в рамките на заявените от ищеца обстоятелства
и в съответствие с търсената от него защита. В тази връзка следва да се има
предвид, че клаузата, предвиждаща закупуването на допълнителни услуги
към договора за потребителски кредит е предвидена в самия договор, а
обстоятелството дали е наречена „пакет от допълнителни услуги“ или
„поискана и закупена допълнителна услуга“ е без правно значение за
допустимостта на предявения иск.
По съществото си това споразумение не представлява отделен договор
от договора за потребителски кредит, макар сключването му да не
представлява изискване за отпускане на кредита.
3
Правилни и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд,
че тази клауза е нищожна, т.к. с нея се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР предвид уговарянето
заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги, което се разсрочва и
се включва в размера на погасителните вноски по договора за кредит.
Това е така, т.к. в случая възнаграждението за допълнителни услуги се
отнася до действия, свързани с усвояването и управлението на кредита -
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит се отнася
до конкретното искане на потребителя за отпускане на кредит, което при
уважаването му от кредитора бива последвано от сключването именно на
договора за потребителски кредит, а възможностите за отлагане или за
намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяната на датата на
падежа, по съществото си представляват новиране на възникналите за
потребителя от договора за кредит задължения.
Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява на кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, поради което предвиждането на
възнаграждение за заплащането им, което да се разсрочи за срока на договора
на равни месечни погасителни вноски, които да се изплащат заедно с
дължимата по кредита месечна погасителна вноска, всъщност води до по-
голям процент на разходите от предвидения ГПР от 49,09%, а именно до
такъв, който надхвърля предвидения в закона максимален размер от 50 %.
Правилни и законосъобразни са и изводите на първоинстанционния съд
за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречието й
с добрите нрави.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД.
Свободата на договаряне обаче не е абсолютна, а е ограничена от
добрите нрави - морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/.
Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения.
Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят
необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна
конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата
4
страна неизгодно условие.
При преценка дали уговорения размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и
адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил,
прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и
възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя,
следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на
кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и
възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с
лихва.
Когато едната престация е за предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен.
В случаите, когато уговорената договорна възнаградителна лихва при
необезпеченост на вземанията на кредитора надвишава трикратния размер
на законната лихва, то тя се приема за нищожна поради накърняване на
добрите нрави.
Ето защо въззивният съдът намира, че при потребителски заем за сума
от 1 800 лв., със сравнително кратък срок на ползване - 24 месеца,
уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от 41,00
% не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска,
който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
на заетата сума, а когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения, независимо от
спецификата на сделката като заемна сделка по ЗЗД или кредитна услуга,
предоставена от търговец на потребител.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че в тази му част
обжалваното първоинстанционно решение е немотивирано, а оттам и
неправилно, т.к. в решението са налице мотиви.
С оглед на изложените съображения съдът намира, че
първоинстанционното решение е правилно и като такова следва бъде
потвърдено.
Относно разноските:
При този изход на делото въззиваемият има право на разноски.
Във въззивното производство на В. Б. ЯК. е била оказана безплатна
правна помощ от адв. Д.М., затова в полза на последния следва да бъде
5
определено и присъдено адвокатско възнаграждение, платимо от насрещната
страна.
На основание чл.7, ал.2 т.2 от НМРАВ и чл.9, ал.1 от НМРАВ
възнаграждението следва да бъде в размер на 300 лева.
По изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 пр.1-во от ГПК
Окръжен съд –Стара Загора
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260064/08.07.2021 г., постановено по
гр.д.№ 796/2020 г. по описа Ч. районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс
и чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата „П.К.Б. ЕООД, ЕИК № ******, със
седалище и адрес на управление: гр.С., кв.*********, представлявано от
законните си представители С.Н.Н. и Ц.Г.С. – управители, да заплати на адв.
Д.В. М., ЕГН – **********, с адрес: гр.П., бул.*********, сумата от 300 лв.
/триста лева/ - адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция .
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6