Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 23.06.2022 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
На двадесет и трети май две хиляди двадесет
и втора година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР
ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1014 по описа за 2020
година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът е сезиран с искова молба от П.С.П., ЕГН: **********,***,
чрез адв. М.Р., съдебен адрес:*** против: ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК: ************,
седалище и адрес на управление:***, п. к. ****, представлявано от
изпълнителните директори А.Л. и Р. Д..
Ищецът твърди, че бил внук на П. А. П., ЕГН: **********,***, починала на **.**.**** г., вследствие на ПТП настъпило на 25.08.2015 г.
Твърди, че на 25.08.2015 г. около 09.30 ч. в гр. С., обл. П., на бул. „И. В.“ лицето Д.Д.Г., ЕГН: ********** ***, като правоспособен водач, управляващ МПС – автобус, марка „М.“, модел „***“, рег. № ** **** **, собственост на „К. т.“ АД, ЕИК **********, при движение на същото в посока от запад на изток, нарушил правилата за движение – чл.20, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост блъснал пешеходката П. А. П. от гр. К.. Вследствие на това ПТП и въпреки проведеното болнично лечение пострадалата П. А. П. почнала в болничното заведение без да излезе от кома. Смъртта настъпила на **.**.**** г., като същата била в причинно - следствена връзка с ПТП-то от 25.08.2015 г.
От приложените към исковата молба документи било видно, че МПС-то – автобус, с който е причинено ПТП-то, към датата на същото бил застрахован в ЗАД „ОЗК-З.“ АД и имал редовно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – полица №BG/23/l 15002066909, издадена на 10.08.2015г.
Спрямо извършителя било образувано НОХД №959/2017 г. по описа на О. с. гр. П.. С присъда №9 от 25.01.2018 г. същият бил осъден на осн. чл.343а, ал.1, б. „Б“ на 9 месеца лишаване от свобода с изпитателен срок от 3 години. Присъдата била обжалвана от подсъдимия пред А. с. – гр. П.. С Решение №126/03.05.2018г. по ВНОХД №137/2018г. на ПАС присъдата била отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ПОС. Вследствие на това било образувано НОХД №967/2020г. по описа на ПОС, по което ищецът бил призован като пострадало лице и с право да участва като граждански ищец и частен обвинител.
Ищецът твърди, че освен внук на починалата, бил и лице от нейното близко обкръжение и домакинство и като такъв се явявал материално легитимирано увредено лице да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалата му баба П. А. П., в резултат на ПТП-то. Като увредено лице, независимо, че не бил от кръга лица, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС, той притежавал активна материалноправна легитимация и за него били налице предпоставките, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Попадал в разширения кръг лица, които при доказване на определени предпоставки имат право на обезщетение за неимуществени вреди. С починалата си баба бил създал трайна и дълбока емоционална връзка. Бил съм кръстен на нея и носел нейното име. С нея живеели в едно домакинство, откакто бил роден. През целия си съзнателен живот живял с починалата в едно домакинство и тя е била член от семейството му. Имали силна и дълбока емоционална връзка. През последните 15 години ищецът работел като тапицер в дома си и ежедневно от сутрин до вечер общувал с баба си. През по-голямата част от времето през деня, били само двамата в имота, защото другите били на работа. Независимо от възрастта си, бабата на ищеца била много активна, адекватна и дейна жена. Сутрин, след като той или съпругата му й занесели закуска, тя идвала при него в работилницата и започвали да си говорят за всякакви неща. Разказвала му за миналото, за дядо му, за роднините им и за какво ли още не от живота си. Въпреки, че бил ангажиран с работата си, ищецът слушал с интерес многото истории, които му разказвала и му било приятно. Въпреки възрастта си, тя не спирала да шета и все нещо да върши. Метяла работилницата му, обирала дребни парчета от плата и кожата, които изрязвал и дори се опитвала да изнася и внася различна предмети, които обработва за да му помага. Дворът не бил голям, но в него имало цветя и алеи, които ежедневно оправяла, прекопавала, подреждала и метяла. Ищецът израснал с нея от дете и тя го отгледала през първите му години, когато родителите му го оставяли със сестра му, докато били на работа, за да ги гледа. Заедно празнували именните си дни. Водила ги няколко пъти като деца и на море. Ищецът имал две деца, като с голямото, което било на ** години, тя много контактувала, обичала го, и била много привързана към него. Малкото дете било на * годинки и не познавало баба си. Ежедневно голямата дъщеря на ищеца ходела в стаята на баба си или седяли заедно в двора за да си общуват, като тя й разказвала приказки и й пеела народни песни. След като починала, ищецът трудно обяснил на дъщеря си, че няма повече да вижда и да общува с баба си. Многократно я карал на прегледи на доктор, карал я на санаториуми и ходил да я взема през годините. Живяла известно време и на неговия етаж, за около един месец и била част от неговото семейство, като се е хранила с тях, стояла вечер при тях, докато си легнат и дори готвела на неговото семейство в периода, когато правили ремонт на стаята и коридора й. Докато била настанена в болница в гр. П., след ПТП-то, ищецът почти ежедневно ходил, за да се интересува от състоянието й и да очаква да излезе от комата. Бил оставил своя телефон в болницата за връзка. Когато му съобщили, че е починала, той много тежко приел тази новина и бил толкова разстроен, че не пожелал да шофира до П. лично, а съпругата му карала. Той лично организирал цялото погребение, както и следващите се 9 дена, 40 дена и годината. Направил й надгробна плоча и често посещавал гроба й. Следващите дни след смъртта й и повече от седмица не се чувствал добре, не приемал поръчки за работа и не работил. Вследствие на смъртта й от ПТП-то, ищецът лично претърпял неимуществени вреди, като му били причинени дълбоки и продължителни по време болки и страдания. И именно тези причинени неимуществени вреди било справедливо да бъдат обезщетени със сумата от 10 000 лв., ведно с лихвата за забава от датата на непозволеното увреждане до окончателното изплащане на същата.
Ищецът заявява, че спрямо водача на МПС-то, при управление на което е настъпило ПТП-то, вследствие на което е причинена смъртта на П. А. П., не е предявявал искове по съдебен ред за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за същото застрахователно събитие. В настоящия случай при определяне размера на обезщетението не били налице условията и не следвало да се прилага нормата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ, вр. чл. 493 а, ал. 4 на КЗ, тъй като причиненото ПТП, вследствие на което починала баба му, е настъпило три години преди посочената правна норма да бъде въведена, а следва да се приложи § 22 КЗ във връзка с 226, ал. 1 КЗ (отм.) Заявява също, че са спазени изискванията на чл.380 от КЗ, като отправил към застрахователя /ответник по делото/ писмена застрахователна претенция по задължителна застраховка ,Гражданска отговорност на автомобилистите“. Вследствие на същата застрахователят с писмо изх. №ЦУ 99-5072/13.07.2020г. в отговор на претенцията му по заведена щета №0411-175-0003-2019г. заявил, че отказва да му изплати застрахователно обезщетение.
Гореизложеното обосновавало правния интерес на ищеца от
предявяване на настоящия иск.
Ищецът моли съда да осъди ответното застрахователно дружество
да му заплати обезщетение на неимуществени вреди – претърпени болки и страдания
от настъпила на **.**.**** г. смърт на баба му П. А. П., вследствие на ПТП от
25.08.2015 г., при което същата, като пешеходец, в гр. С., обл. П., на бул. „И.
В.“, е била блъсната от автобус марка „М.”, модел „***“, рег. № ** ***** **,
управляван от Д.Д.Г., ЕГН: **********, застрахован по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключен със
застрахователна полица №BG/23/l 15002066909, валидна от 11.08.2015 г. до
10.08.2016 г., със застраховател ЗАД „ОЗК – З.“ АД. Претендира направените по
делото разноски.
Ответното застрахователно дружество, застрахователно дружество, чрез юрк. Д. оспорва иска като недопустим и неоснователен.
Заявява, че в § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016г./ се сочи, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на кодекса, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, в която е регламентиран и прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ на увреденото лице срещу застрахователя. Твърди, че приложението на нормите на отменения кодекс не дерогира приложението на разпоредбата на чл. 498 от КЗ /в сила от 01.01.2016г./, доколкото искът по настоящото дело е предявен след влизане в сила на новия КЗ. Ищецът сочел, че към момента на подаване на исковата молба не е обезщетяван за претърпените от него неимуществени вреди в следствие на смъртта на неговия дядо, но той не бил уведомявал по никакъв начин ответното дружество за претенциите си за заплащане на застрахователно обезщетение. С оглед на обстоятелството, че при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и най-вече при настъпила смърт, следва да се изследва фактическата обстановка и връзката между лицата и техните отношения, на застрахователя следвало да се даде възможност да се запознае с наличните доказателства, да се снабди с необходимите документи и да определи посредством нарочна комисия или да откаже изплащането на застрахователно обезщетение. Не била изпълнена процедурата, предвидена в чл. 498 от КЗ, което обуславяло недопустимост на иска, доколкото изпълнението на същата представлявало абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска за заплащане на застрахователно обезщетение. Съгласно ал. 1 от посочената разпоредба, увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, било длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 от КЗ, освен в случаите, в които застрахователят по имуществена застраховка на увреденото лице е встъпил в неговите права, какъвто настоящия случай не е. Към датата на завеждане на исковата молба, с която е инициирано настоящото производство, както и към настоящия момент, ищецът не бил предявил извънсъдебна претенция пред ответното дружество за заплащане на обезщетение за претърпени вреди, каквото било законоустановеното изискване за допустимост на прекия иск на увредения. Увреденото лице било длъжно да представи на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач, документите, с които разполага и които са свързани със застрахователното събитие и причинените вреди, като му съдейства при установяването на обстоятелствата във връзка със събитието и размера на вредите. Съобразно императивната разпоредба на чл. 498, ал.2 от КЗ, увреденото лице можело да предяви претенцията си за плащане пред съд само, ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 от КЗ за окончателно произнасяне по претенция, предявена пред него, ако откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.
Законовата разпоредба в текста на чл. 498, ал. 3 от КЗ обвързвала допустимостта на прекия иск от наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП или третите увредени лица и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя. Касаело се за рекламационен срок, въведен от законодателя с новия КЗ, с цел предотвратяване или намаляване на съдебните производства по този вид спорове. Уредбата била повелителна и за спазването на срока съдът следял служебно. Следователно, изтичането на рекламационния срок бил предпоставка за възникването на самото право на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя. Липсата на доказателства за завеждане на щета и предявяване на претенция пред застрахователя по реда на чл. 498, ал. 1 от КЗ, както и липсата на доказателства за изтичането на срока по чл. 498, ал. 3 от КЗ водело до недопустимост на прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ/отм./. Нормата на чл. 498 от КЗ била процесуална и намирала приложение от момента на влизането й в сила - 01.01.2016г. Част четвърта от КЗ /отм./, която намирала приложение по отношение на застрахователните договори, сключени преди влизане на новия КЗ, съдържала единствено материално-правни норми и доколкото в тази част не била предвидена аналогична процедура по предявяване на вземанията, то следвало да се приеме, че посочената норма следва да се приложи и при настоящия казус.
В случай, че съдът приеме главният иск за процесуално допустим, то според ответника същият бил изцяло неоснователен. Не било налице правно основание за възникването на твърдяното материално право – предмет на осъдителния иск, депозиран от ищеца, а именно наличието на валидно възникнало вземане на ищеца към ответното дружество в посочения в исковата молба размер от 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, което не било съобразено с критериите за справедливост, със съдебната практика за подобни казуси, с Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г., ОСНГТК, ВКС, както и с обстоятелството, че по-близките на починалия роднини – неговите деца, също са претендирали обезщетение от застрахователя, като твърдят, че са били в изключително близки отношения с пострадалия.
Претендираното застрахователно обезщетение не кореспондирало с твърдените вреди и интензитета на претърпените болки и страдания. Неоснователен се явявал размерът на предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, който бил недължим и прекомерно завишен. В исковата молба не се навеждали обосновани твърдения за действително причинени вреди, които да подлежат на обезщетяване от ответника до претендирания размер от 10 000 лв. Твърденията на ищеца, касаещи физическото му психо-емоционалното състояние и характера на връзката му с починалия, не били подкрепени с необходимите доказателства по отношение на вида, времетраенето и интензитета им.
Ответникът оспорва предявените искове изцяло по основание и размер.
Исковете били неоснователни, необосновани и не били подкрепени с доказателства, същите били прекомерно завишени по размер. За да възникне отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 226 ал. 1 КЗ, във връзка с чл. 257, ал. 1 КЗ и във връзка с чл. 45 ЗЗД, било необходимо да съществуват кумулативно следните положителни предпоставки от фактическия състав на отговорността: валиден застрахователен договор, застрахователно събитие, противоправно поведение, вреда, причинна връзка между вредите и вина. В конкретния случай не били налице всички елементи на фактическия състав на отговорността на застрахователя, поради което не следвало да се ангажира същата за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца и предявените срещу ЗАД „ОЗК – З.“ АД искове следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Оспорва механизма на настъпилото ПТП. Счита, че соченият от ищеца в исковата молба механизъм на възникване на процесния пътен инцидент не отговаря на действително реализиралия се. Не били представени доказателства за конкретното място на настъпване на ПТП, липсвали данни къде се е намирала пострадалата преди настъпването му. От представената присъда се установявало единствено, че починалата е изскочила внезапно на платното за движение.
Оспорва вината на водача Д.Г.. Твърди, че процесният пътен инцидент е настъпил по вина на пострадалата, която предприела внезапно пресичане на платното за движение, въпреки липсата на пешеходна пътека. Водачът на автобуса нямал никаква възможност да реагира на опасността и в резултат на поведението на П. П. е настъпило ПТП, като впоследствие същата е починала. С оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежали на изрично доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Счита, че основната причина за настъпване на ПТП е поведението на пострадалата пешеходка, т.е. ПТП било причинено при изключително висока степен на съпричиняване от страна на същата. Налице било изключително грубо нарушение на правилата, уреждащи нормите за поведение на пешеходците върху платната за движение, визирани в ЗДвП.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и съгласно трайно установената съдебна практика, при доказан принос (съпричиняване) на пострадалия, обезщетението се намалявало съразмерно с доказания процент на съпричиняване. Съответно, в случай, че се докаже, че за определено събитие, вина имат повече от едно лице, то в този случай отговорността се разпределяла между лицата на принципа на съвина.
Оспорва пряката причинно - следствена връзка между настъпилата смърт на П. П. и процесното ПТП. Твърди, че напредналата възраст на пострадалата е допринесла за настъпването на фаталния изход.
Оспорва обективно кумулативно съединените искове за неимуществени вреди и по размер. Счита, че същите са прекомерно завишени и несъответстващи на степента и характера на претърпените вреди и действително претърпените болки и страдания.
Посочва, че съгласно Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г., ОСНГТК, ВКС, възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени вреди наред с близките на починалия или вместо тях. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, само тогава било справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи обаче за получаването на обезщетение не била достатъчна само формалната връзка на родство, а било необходимо вследствие на смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановление № 4/25.05.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Следвало да се отбележи, че размерът на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди на най-близките на починалата – нейните майка и баща, не кореспондира с размера на претендираното в настоящото производство обезщетение.
Счита, че предявеният иск за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от смъртта на дядото на ищеца, е в изключително завишен размер от 10 000 лева и не съответства на степента и характера на вредите. Застрахователното обезщетение не следвало да бъде източник на обогатяване на третото увредено лице. На отделно основание, счита предявения размер за прекомерен, предвид наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Приносът на пострадалия бил основание за намаляване размера на застрахователното обезщетение, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Не на последно място, счита, че исковете са прекомерни, тъй като утвърдената съдебна практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се придържа към така установените критерии като възраст на пострадалия, отношения между него и законните му наследници, дали живеят в едно домакинство. От представените към исковата молба доказателства се установявало, че пострадалата е била на възраст ** години, нямало обективни данни по делото, че пострадалата и ищецът са живели в едно домакинство. Макар и да са имали добри отношения, не съществувала някаква изключителна връзка, която да е по-различна от установената между пораснал внук и неговата баба. От данните в исковата молба било видно, че ищецът е изградил свое семейство, за което се грижи и не са представени никакви доказателства, които да обуславят извод за изключителност на връзката между П. П. и П.П..
Относно предявените акцесорни искове за лихви за забава, ответникът на основание чл. 111 ЗЗД, прави възражение за изтекла погасителна давност на акцесорния иск за лихва. Оспорва претенцията по акцесорния иск за лихва, както и размера на претендираните лихви и началния момент, от който същите се търсят, по аргумент за неоснователност на главния иск. Оспорва първоначалната дата, от която се претендират лихви, доколкото исковете били спорни по основание и размер, към момента за застрахователя не било възникнало задължение за плащане, поради което не било налице изпадане в забава. Оспорва датата, от която се претендира законна лихва и предвид обстоятелството, че съгласно чл. 380 КЗ, застрахователят изпада в забава след представяне на банкова сметка, ***ата молба.
С оглед гореизложеното, счита, че не са налице предпоставките
за ангажиране отговорността на ЗАД „ОЗК – З.” АД като застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност”, поради което, моли съда да приеме
исковете за неоснователни и необосновани и да ги отхвърли изцяло като такива.
Претендира разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното НОХД №967/2017 г. по описа на О. с. – П. е видно, че с влязла в сила на 26.11.2021 г. присъда №260058/10.06.2021 г. подсъдимият Д.Д.Г., ЕГН: ********** е признат за виновен в това, че на 25.08.2015 г. в гр. С., обл. П. при управляване на МПС - автобус марка „М.“, модел „***“, рег. № ** **** **, е нарушил правилата за движение: чл. 20 ал.2 изр. 2-ро от ЗДвП - „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“ и по непредпазливост е причинил смъртта на П. А. П., ЕГН: **********, настъпила на 24.09.2015 г., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл.343а, ал.1, б. „б“, вр. чл.343, ал. 1, б.”в", пр.1, вр. чл.342, ал.1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. Б, пр. 1 от НК го ОСЪЖДА на „ПРОБАЦИЯ” ЗА СРОК ОТ ЕДНА ГОДИНА при следните пробационни мерки:
- по 42а, ал.2, т.1 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес:*** за срок от ЕДНА ГОДИНА с периодичност на явяване и подписване пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично;
- по 42а, ал.2, т.2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от ЕДНА ГОДИНА.
Безспорно е по делото, а и е видно от представените препис - извлечение от акт за смърт и удостоверение за родствени връзки, че П. А. П. е починала на **.**.**** г., а ищецът П.С.П. е неин внук.
От представеното Удостоверение №520/16.03.2020 г. на Община К. и изготвените от съда справки за предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.09 г. е видно, че П. А. П. е имала регистрация по постоянен и настоящ адрес ***, който адрес, съвпада с този на ищеца.
По делото не е спорно и се установява от приложените писмени доказателства, че ЗАД „ОЗК – З.“ АД е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на МПС с полица № BG/23/115002066909, валидна от 11.08.2015 г. до 10.08.2016 г., с която е застрахован автобус марка „М.“, модел „***“, рег. № ** **** **, собственост на „К. Т.“ АД с ЕИК: **********. Това е видно и от представеното споразумение от 29.07.2020 г., сключено между ответното застрахователно дружество и С. П. П. (син на починалата и баща на ищеца). Съгласно уговореното между страните, ЗАД „ОЗК – З.“ АД се задължава да заплати на С. П. П. сумата от 30 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди по щета №0411-400-0001-2020г., в резултат на ПТП от 25.08.2015 г., при което след удар от автобус марка „М.“, модел „***“, рег. № ** **** ** е настъпила смъртта на пешеходката П. А. П..
В подкрепа на твърденията си, че е отправил писмена претенция до ЗАД „ОЗК – З.“ АД, ищецът представя копие от писмо на ответното застрахователно дружество, с което го уведомяват, че не уважават молбата му да му заплатят застрахователно обезщетение по щета №0411-400-0001-2020 г., в следствие на ПТП от 25.08.2015 г.
От приетата и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза се установява, че настъпилата смърт на П. А. П. е в причинно-следствена връзка с ПТП от 25.08.2015 г. Всички травматични увреждания отговарят по време и начин да са получени при настъпило ПТП с автобус и последващо падане на пострадалата върху пътната настилка
По делото е приета и съдебна автотехническа експертиза, която съдът също кредитира изцяло като обективна и компетентно изготвена. Съгласно експертното заключение, механизмът на процесното ПТП е бил следният: водачът Д. Д.Г. е управлявал автобус „М. О ***“ по дясната (южната) лента на платното за движение на бул. „И. В.“ в гр. С. в посока от запад на изток. През това време пешеходката П. А. П. е била на левия (северния) тротоар. Когато автобус „М. О ***“ е бил на около 53 - 54 метра, пешеходката П. А. П. е предприела пресичане на платното за движение в посока от север на юг, от ляво на дясно пред автобуса. Водачът на автобус „М. О ***“ е реагирал след около 2,2 секунди, като екстрено е задействал спирачната система, но въпреки това след около 2 секунди е настъпил удар, който вече е бил неизбежен. Ударът е настъпил в лявата страна на автобус „М. О ***“ и в лявата страна на пешеходката П. А. П.. След удара автобус „М. О ***“ е спрял на платното за движение, на мястото и в положението отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието, а пешеходката П. А. П. е паднала на платното за движение в ляво до автобуса. Според вещото лице причините за настъпилото произшествие от техническа гледна точка са следните: пешеходката П. А. П. е предприела пресичане на платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно т.е. без да се съобрази с приближаващия се автобус „М. О ***“; водачът на автобус „М. О ***“ – Д. Д.Г. не е реагирал своевременно на опасността от удар с пешеходката П. А. П., като е закъснял с реакцията си с около 2,2 секунди.
Обстоятелствата, свързани с механизма и причините за транспортното произшествие се потвърждават изцяло от показанията на разпитания в качеството на свидетел водач на автобус „М. О ***“ Д. Д.Г.. Същият посочва, че починалата се е появила внезапно на пътното платно и независимо, че се е опитал да избегне удара, се е стигнало до фатален край.
От показнията на свидетелите П. Ц. С. и Н. С. П. се установява, че ищецът П.С.П. е бил в много близки отношения с починалата си баба П. П. – майка на неговия баща, на която бил кръстен. Още от раждането му баба му П. се грижела за него. Можело да се каже, че тя отгледала ищеца и сестра му. Като бил дете се грижела се за него, готвела му, правела му сладки, всеки ден били заедно. Впоследствие ищецът започнал да работи като тапицер, а баба му почти постоянно била при него в работилницата – помагала му с каквото може, говорели си, имали много силна връзка. Празниците също прекарвали заедно, а когато се налагало, той я водел по болници и я придружавал при посещения на лекари, карал я с колата до лозето. Ищецът приел много тежко смъртта на баба си. След катастрофата тя била един месец в кома и той всеки ден ходел до болницата в П., за да разбере какво е състоянието й. Основно той организирал погребението й, а след това и 3-те и 40-те дни. Ищецът изключително трудно преживял смъртта на баба си, защото бил силно привързан към нея и много я обичал.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи от правна страна:
На първо място е необходимо да се обсъди действието на процесния застрахователен договор по отношение на настъпилото на 25.08.2015 г. събитие.
Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), приложим на осн. § 22 от ПЗР на КЗ. Съгласно §22 ПЗР на КЗ за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016 г.), се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015), освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ. Следователно, доколкото в случая никоя от страните не твърди, а и не ангажира доказателства относно подобна договорка помежду им, то следва да се приеме, че споровете във връзка с процесния застрахователен договор, който е сключен преди 01.01.2016г. ще бъдат разрешавани по реда на част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди, под този посочен в §27, ал. 1, т. 1 от ПЗР на КЗ (отм.). В този смисъл първото възражение на ответника – за недопустимост на иска, поради неспазване на процедурата по чл.498 от КЗ , се явява неоснователно, доколкото приложението на тази норма е изрично изключено по отношение на заварените към момента на влизане в сила на новия КЗ застрахователни договори. Изцяло в тази насока е и съдебната практика по приложение на §22 от ПЗР на КЗ, която е категорична и непротиворечива.
Действително в § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е определен максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат бабите и дядовците, като е придадено обратно действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г., но съдът намира, че настоящата претенция, макар и предявена на 21.08.2020 г., не попада в тази хипотеза, тъй като материално правните норми на новия Кодекс за застраховането, обхващат само произшествията, в резултат на които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, възникнали след влизането му сила, а именно 01.01.2016 г.
Дори да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие, настоящият състав намира, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“, чийто чл.9, ал.1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно увреждане - минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди - 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.
С оглед принципа на примата на Правото на ЕС над националното право, при констатиране на това противоречие съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи Съюзното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват съюзната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. В тази връзка, според Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Даденото тълкуване на нормата на Правото на ЕС има задължителен характер за всички юрисдикции при приложението й, доколкото се инкорпорира в нейния текст и има същата сила, с която се ползва самата разпоредба.
Всичко гореизложено сочи, че лимитите на застрахователните обезщетения, приети с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) са неприложими към настоящия случай, поради което определеното застрахователно обезщетение не следва да бъде ограничавано в съответствие с тях.
За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност“, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.
Съгласно чл.300 ГПК и чл.413, ал.3 вр. ал.2 НПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед посочената разпоредба съдът приема, че деликтът в настоящото производство е установен с обективните си характеристики, включително и от гледна точка на вида и естеството на увреждането. Установена е и вината на водача Д.Д.Г., като тези въпроси не подлежат на пререшаване.
Съгласно тълкувателно решение 1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк. д. 1/2016г. на ОС на НГТК материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на В. с., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения бабите, дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В случая се установиха по безспорен начин точно такива житейски обстоятелства по делото – ищецът е бил отгледан от баба си, която се е грижела за него, а впоследствие той е бил този, който е полагал грижи за нея. Ищецът е бил кръстен на баба си и двамата са имали много сила емоционална и близка връзка помежду си, установима от свидетелските показания по делото. Отделно от това, по делото се установи по безспорен начин колко тежко ищецът е преживял загубата на баба си, като неоснователни са възраженията на процесуалния представител на ответника за липса на доказателства за претърпени болки и страдания по – големи от обичайните при загуба на баба. В случая е налице и традиционния сантимент за българското общество, когато внукът е кръстен на бабата.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че по безспорен начин се доказаха предпоставките на чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на застрахователя в случая.
Що касае размера на иска за неимуществени вреди, съдът намира следното:
Съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта изисква претърпените болки и страдания на ищеца да бъдат надлежно и адекватно обезщетени. Понятието „справедливост“ не е абстрактно. Според ПП на ВС на РБ № 4/23.12.1968 г. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства са характера на увреждането, начина на настъпването, обстоятелствата при които е станало, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
Като изходи от обстоятелствата, при които е причинена смъртта на П. А. П. (ПТП), от родствената й връзка с ищеца (баба и внук) и от установените по делото силни по интензитет и продължителност болки и страдания от загубата, причинени на внука й, кръстен на нея, със силна емоционална връзка помежду им, живели заедно дълги години в едно домакинство, съдът приема, че справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определено на 25 000 лева.
По отношение на възражението за съпричиняване, направено от ответното дружество, съдът намира следното: От заключението по съдебната автотехническа експертиза по делото следва извод за наличие на съпричиняване – П. А. П. е предприела пресичане на платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно т.е. без да се съобрази с приближаващия се автобус „М. О ***“. От друга страна вещото лице е посочило, че и водачът на автобуса не е реагирал своевременно на опасността от удар с пешеходката П. А. П., като е закъснял с реакцията си с около 2,2 секунди, за което е осъден и с влязла в сила присъда. Това съпричиняване е било констатирано и от наказателните състави, разглеждащи наказателното дело. И доколкото пак според заключението на САТЕ по настоящото дело и двамата участници в ПТП-то са имали равни възможности да го предотвратят, а не са го сторили, нарушавайки правила за движение по пътищата, то съдът прима съпричиняване от 50 %.
Оттук се поставя въпросът дали определеното от настоящия съдебен състав 50 % съпричиняване следва да се приспадне от определеното по – горе като справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД в размер на 25 000 лева или от претендирания от ищцата размер от 10 000 лева. Изрично по този въпрос е било е допуснато касационно обжалване и с решение № 63 от 08.07.2019г. по т.д. № 2013/2018г. на ВКС, I т.о. е прието, че при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД редукцията на обезщетението следва да се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда в мотивите на съдебното решение, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл. 51, ал.2 ЗЗД, но не повече от претендирания. От примерите, дадени в това съдебно решение, за извършване на изчисленията и от обсъждането на въпроса за редукцията в мотивната част на други съдебни актове на ВКС (напр. решение 166/13.01.2012 г. по т.д. 43/2011г. на ВКС, IV т.о.) следва изводът, че в мотивната част на съдебното решение съдът определя действителния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, което би репарирало неимуществената вреда, като „размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване“. Именно от този размер следва да бъде извършена редукцията по чл. 51, ал.2 ЗЗД. А претендираният размер има решаващо значение само единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо заявения петитум с исковата молба. Настоящият съдебен състав възприема тези постановки на ВКС и счита, че така даденото разрешение на поставения въпрос е по – справедливо и в унисон с изискването на чл. 52 ЗЗД как се определя обезщетението, а именно, че то зависи от обективни фактори, а не от субективната оценка на ищеца, като по този начин в най – оптимална степен би се постигнало уеднаквяване на съдебната практика при присъждане на обезщетения в аналогични случаи, като разбира се, се съблюдава забраната за свръх петитум, но това вече касае единствено и само диспозитива на съдебното решение.
Ето защо, като намали с 50 % (определеният от съда процент на съпричиняване) действителния размер на обезщетението, определен по – горе на 25 000 лева, се получава сумата от 12 500 лева. Доколкото обаче ищецът е претендирил по – ниско по размер обезщетение в размер на 10 000 лева, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и забраната за plus petitum, то съдът намира, че следва да присъди в полза на ищеца обезщетение от 10 000 лева, колкото е заявеният от него размер.
С исковата молба претенция за лихви не е релевирана, поради което неотносими се явяват възраженията на ответника в тази насока.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати разноските за процесуално представителство на ищеца за един адвокат в размер на 1000 лева, депозит за вещо лице по САТЕ – 250 лева, депозит за вещо лице по СМЕ – 220 лева и платена държавна такса по делото – 400 лева.
В с. з. от 23.05.2022 г. съдът е увеличил депозитът за вещото лице П.Т. с 56.90 лева и доколкото тази сума не е внесена по делото, съдът следва да я присъди съобразно отговорността за разноски, а именно – в тежест на ответника.
Неоснователно е възражението на ответника по чл. 78, ал.5 ГПК. Адвокатското възнаграждение е в размер близък до минималния съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. и съответства на фактическата и правна сложност на делото – по делото са назначени две експертизи, разпитвани са свидетели, проведени са три открити съдебни заседания, приобщени са значителен обем писмени доказателства.
С оглед на горното, съдът
Р Е Ш
И:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК: **************,
седалище и адрес на управление:***, п. к. ****, представлявано от
изпълнителните директори А.Л. и Р. Д. да
заплати на П.С.П., ЕГН: **********,*** обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от
настъпила на **.**.**** г. смърт на баба му П. А. П., вследствие на ПТП от
25.08.2015 г., при което същата, като пешеходец, в гр. С., обл. П., на бул. „И.
В.“, е била блъсната от автобус марка „М.”, модел „***“, рег. № ** **** **,
управляван от Д.Д.Г., ЕГН: **********, застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключен със
застрахователна полица №BG/23/l 15002066909, валидна от 11.08.2015 г. до
10.08.2016 г., със застраховател ЗАД „ОЗК – З.“ АД.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК: ************, седалище и адрес на управление:***, п. к. *****, представлявано от изпълнителните директори А.Л. и Р. Д. да заплати на П.С.П., ЕГН: **********,*** сумата от общо 1870.00 лв. (хиляда осемстотин и седемдесет лева) за направени по делото разноски.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:***, п. к. *****, представлявано от изпълнителните директори А.Л. и Р. Д. да заплати на П.Т.Т., ЕГН: ******,*** сумата от 56.90 лв. (петдесет и шест лева и деветдесет стотинки) – увеличен депозит за изготвена в качеството му на вещо лице съдебно-медицинска експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Ц.Ч.