Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 13.11.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12500 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.07.2019 год., постановено
по гр.дело №89478/2017 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, е признато за установено
по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З. „Б.В.И.Г.“ срещу Д.Т.Д. иск с
правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 5 219.81
лв., представляваща суброгационно вземане на ищеца, възникнало с плащането
на застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане „Каско“
на лек автомобил „Форд Мондео“ с рег.№*****за вреди, настъпили в резултат на
пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 27.11.2016 год., в гр.София, причинено
виновно от ответника, като водач на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег.№*****,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.08.2017 год. до окончателното
й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №56064/2017 год. по описа на СРС, ГО, 55
с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 213.59 лв. и направените разноски
в заповедното производство в размер на 603.96 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника Д.Т.Д.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че неговото
виновно и противоправно поведение е причина за настъпване на процесното ПТП,
тъй като е нарушил чл. 20, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП. Приетата от
първоинстанционния съд фактическа обстановка не се подкрепяла от
доказателствата по делото и заключението по съдебната автотехническа
експертиза, които очертавали друг механизъм на произшествието, респ. липсата на
вина на ответника. Вещото лице било посочило, че в момента на удара между двете
превозни средства, при който са се получили твърдените от ищеца вреди –
странично вляво, лек автомобил „Форд Мондео“ се бил намирал под ъгъл спрямо
движещия се попътно лек автомобил
„Фолксваген Пасат“, управляван от ответника, като водачът на първия от
посочените автомобили се отклонил вляво и навлязъл в лявата лента, като не
пропуснал попътно движещия се в лявата лента лек автомобил, управляван от
ответника, който с предната дясна част го ударил в задната лява част. Ищецът
твърдял, че ударът е странично вляво, какъвто бил и приетият от вещото лице
механизъм на произшествието, което напълно изключвало възможността да бъде
получен удар отзад на спряно превозно средство, тъй като вредите били настъпили
в друга част на автомобила. Този механизъм на ПТП се подкрепял и от показанията
на свидетелката С.Д., от които било видно, че водачът на лек автомобил „Форд
Мондео“ бил отнел предимството на попътно движещия се автомобил „Фолксваген
Пасат“ и заемайки позиция напряко пред него, въпреки задействане на спирачната
система, ответникът не могъл да избегне удара и било нанесено увреждане
странично вляво на лек автомобил „Форд Мондео“, тъй като последният се намирал
в опасната зона на правомерно управлявания от ответника автомобил. В този
смисъл не била налице причинно-следствена връзка между действията на ответника
и причинените вреди. Налице било случайно деяние, като ответникът нито бил
длъжен, нито бил могъл да предвиди настъпването на вредни последици, а липсата на
противоправно поведение обуславяла невъзможността да бъде ангажирана
отговорността му по чл. 45 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че обосновано и при правилно приложение на материалния закон
първоинстанционният съд бил приел, че предявеният иск се явява основателен.
Механизмът на ПТП бил установен въз основа на събраните доказателства по
делото, като била доказана и причинно-следствената връзка между описаните в
исковата молба вреди и виновното и противоправно поведение на ответника.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 410,
ал. 1, т. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Встъпването в правата на увреден от
страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор
за имуществено застраховане задължения, срещу деликвента – чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ, се обуславя от установяването на две групи факти: 1/ наличие на валиден
договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на
обезщетение за настъпили вреди и 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания случай е безспорно във
въззивното производство, че на 20.10.2016 год. между
ищеца, като застраховател и „Мото-Пфое Лизинг“ ЕООД,
като застрахован, е бил сключен договор за имуществено застраховане „Пълно каско“ с обект лек автомобил „Форд Мондео“ с рег.№*****/собственост
на застрахования/ и със срок на застрахователно покритие от 11.30 ч. на
20.10.2016 год. до 11.30 ч. на 20.10.2017 год. За този
договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на
застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни
реквизити. По силата на договора ищецът е приел да
покрива риска от щети на собствено на застрахования имущество, причинени от ПТП /виж глава втора „Покрити рискове и изключения“
от Общите условия на ищеца/.
В срока на действие на договора – на 27.11.2016 год., е
настъпило застрахователно събитие –
пътнотранспортно произшествие на бул.“Европа“ №16, в гр.София, между лек
автомобил Фолксваген Пасат“ с рег.№*****, управляван от ответника и лек
автомобил „Форд Мондео“ с рег.№*****, управляван от Р.И.-М.. На 30.01.2017 год.
ищецът заплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на 5 219.81
лв. /видно от преводно нареждане от посочената дата/.
Спорните между страните въпроси са
свързани с механизма на процесното
ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил са били нанесени твърдените
имуществени вреди, в т.ч. дали ответникът има вина за настъпването му.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства – двустранен констативен протокол за ПТП, гласните
доказателства чрез разпита на свидетелката Р.И.И.-М., които следва да бъдат
ценени като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите
доказателства по делото, както и от заключението на вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, настоящият съдебен състав счита, че обосновано СРС е приел за
установено, че процесното произшествие е настъпило при движението в гр.София,
по бул.“Европа“ на процесните превозни
средства в една посока и в същата лента, като поради управление на лек
автомобил „Фолксваген Пасат“ на недостатъчно разстояние от лек автомобил „Форд
Мондео“ и с несъобразена с пътната обстановка скорост – доколкото вторият от
посочените автомобили е бил спрял на червен сигнал на светофарната уредба, е настъпил
удар между тях – предната дясна част на управлявания от ответника автомобил се
е ударила в задната лява част на другия автомобил.
Следва да се посочи, че съставеният двустранен
протокол за ПТП е подписан от ответника и се ползва с доказателствена сила като
частен документ по чл. 180 ГПК – т.е., че изявлението по него е направено от Д.Д.Т..
Щом като последният се е съгласил с описаните в протокола механизъм на ПТП,
изготвената скица и конкретните щети на превозните средства, изявлението му
представлява признание на факти, които са неблагоприятни за него. Макар това
признание да е било впоследствие оттеглено, въззивният съд при дължимата
преценка по реда на чл. 175 ГПК намира, че с оглед конкретните обстоятелства по
делото именно признанието отговаря на истината.
Показанията на свидетелката С.Й.Д./съпруга
на ответника/ не следва да бъдат кредитирани, тъй като се опровергават от
данните за пътната обстановка, мястото на настъпване на ПТП и местоположението
на процесните превозни средства при настъпване на удара, съдържащи се в скицата
на пътната обстановка и ПТП в двустранния протокол, с която ответникът се е
съгласил и кореспондиращите с тях показания на свидетелката Р.И.-М..
Така установеният механизъм на
произшествието, дава основание за извода, че действията на ответника
съставляват граждански деликт. Същият е нарушил правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта и дистанцията – чл. 20, ал. 2 ЗДвП на чл. 23, ал. 1 ЗдвП. Допуснатите от ответника
нарушение на посочените правила е в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилия вредоносен резултат. В този смисъл не може да бъде възприета и
тезата на жалбоподателя, че настъпването на произшествието се дължи на случайно
събитие, тъй като вредоносният резултат при непозволено
увреждане не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се
предхожда от виновно поведение.
Следователно увреденият /собственикът
на застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на
увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е
възникнало регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. От заключението по
съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на
увредения автомобил по средни пазарни цени /с ДДС/ – с нови части, без отчитане
на овехтяване, възлиза на 5 219.81 лв. Видно е също така, че процесният автомобил е бил предмет на гаранционно споразумение – уговорен срок на гаранционно
поддържане /обичайният такъв е три години/, доколкото е бил на около 2 месеца
след пускане към експлоатация към датата на ПТП, което съответно обуславя
извода, че той е следвало да се отремонтира в конкретен сервиз, като се
подменят с нови увредените му детайли, респ., че авточастите следва да бъдат
само оригинални, на цената на магазините на оторизирани фирми /виж и правилото
на чл. 17, ал. 1 от Методиката към Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за
задължителното застраховане/.
Следователно релевираната претенция
се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 730.55 лв. /с включен ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №89478/2017 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в.
ОСЪЖДА Д.Д.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“*****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 730.55 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/