РЕШЕНИЕ
№ 2137
гр. Пловдив, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330109904 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.422, вр. с чл.415. ГПК.
Образувано е по искова молба от „Изи Финанс“ ЕООД срещу П. В. В., с която се иска
да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 2166.64
лева – главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***, 500.50 лева –
възнаградителна лихва за периода 13.11.2019 г. до 07.12.2020 г., 71.62 лева – лихва за забава
за периода 07.12.2020 г. до 04.04.2021 г., ведно със законна лихва за забава от датата на
подаване на заявлението в съда – 06.04.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 5778/2021 г. по описа на ПРС.
Претендират се разноски.
Твърди се, че между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № *** по реда на ЗПФУР, с който ищецът предоставил на ответника кредит в
размер на 2500 лева, преведена на ответника по посочен от него начин на каса на „Изи пей“.
Срокът за връщането й изтекъл на 07.12.2020 г. Договорът бил сключен онлайн, чрез
средствата за комуникация от разстояние. Кредитополучателят кандидатствал, чрез интернет
страницата www.minizaem.bg, на която създал потребителски профил. Кредиторът изпратил
електронно съобщение, с което запознал кредитополучателя с общите условия по договора и
му представил преддоговорна информация. След като кандидатът бил одобрен, той получил
на личната си електронна поща договор и общи условия за писмено потвърждаване, чрез
електронно подписване чрез електронна платформа www.signnow.bg. Договорът бил
сключен чрез електронно подписване на посочената електронна платформа. Била уговорена
и договорна надбавка в размер на 40.15 % фиксирана лихва в общ размер от 660 лева . До
датата на заявлението ответникът е заплатил сума в общ размер на 888.68 лева, от които
333.36 лева – главница, 159.50 – лихва и 395.82 лева – неустойка.Ответникът не бил плащал
суми по договора.
Тъй като ответникът не е изплатил задълженията си по договора за потребителски
кредит изцяло, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било
1
образувано ч. гр. д. № 5778/2021 г. на ПРС. Срещу заповедта било подаден възражение по
чл. 414 ГПК, като в законоустановения срок бил предявен и искът за установяване на
вземанията въз основа на заповедта.
В срока за отговор по чл.131 ГПК е ангажиран такъв от ответника. Сочи се, че
исковете са неоснователни. На първо място се оспорва наличие на облигационна връзка
между страните. Оспорва ищецът да е предоставял кредит на ответника. Наред с това, счита,
че договорът бил недействителен, поради противоречие с разпоредбите на чл.11 ЗПФУР,
доколкото не му била предоставена преддоговорна информация за параметрите на договора,
както и съгласие за сключване на такъв. Излага доводи за недействителност на договора за
кредит, поради противоречие с чл.11, ал,1, т.10 от ЗПК, доколкото в договора липсвало
посочване коректен ГПР. Оспорва да е плащал суми по процесния договор за кредит.
Оспорва клаузата за неустойка. Счита, че неправилно е разпределена платената сума от
888.68 лева за главница и лихва. Моли за отхвърляне на предявените искове като
неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 5778/2021 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е
връчена на длъжника, Който е подал срещу нея възражение в срок. Исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК.
Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация: чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР във
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи наличието
на посоченото облигационно правоотношение – Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № ***, сключен, чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно
законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл.
8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора/,
предаването на уговорената сума на ответника, уговорения падеж на договора, уговорките
за заплащане на възнаградителна лихва, настъпването на изискуемостта на претенциите,
както и да установи вземанията си по размер. Ответникът следва да проведе насрещно
доказване по посочените по- горе обстоятелства, както и да установи възраженията си, че
сключеният договор противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. При
установяването на фактическия състав на вземанията ответникът следва да докаже, че
задълженията са погасени.
Спорно по делото е сключен ли е между страните договор за кредит, предоставена ли
е на ответника заемна сума.
Съгласно чл. 6 ал. 1 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предвижда, че за доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се
2
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и
електронния подпис. В настоящия случай се твърди, че кореспонденцията между
кредитодателя и кредитополучателя е била изцяло електронна.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис, в
редакцията му към 28.02.2019 г., електронен документ е електронно изявление, записано
върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано.
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация , съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП, в прил. ред. -
ДВ, бр. 34/в сила от 7.10.2001 г. Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен
носител, което не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, то се
представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. В
настоящия случай обаче от представените по делото договори не се удостоверява
извършването от ответника на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да
се приеме, че ответникът е дал съгласие за сключване на договор за заем с описаните в
исковата молба параметри.
Съгласно чл. 9 ЗЕДЕП електронното изявление е изпратено с постъпването му в
информационна система, която не е под контрола на автора.
От приетата по делото Съдебно-техническа експертиза /л.100/ се установява, че е
отправено електронно изявление от ответника в насока сключване на процесните договори
за кредит, по смисъла на цитирана разпоредба. От заключението й се установява, че в базата
данни на дружеството „Изи Финанс“ ЕООД се открива договор за кредит № ***. В раздел
Документи по кредита се намират основните документи, те се генерират от системата на
база попълнените лични данни от клиента и данните за кредита, въведени от него. В раздел
История на статусите се намират всички етапи от заявката на кредита до окончателното
погасяване и съответно закриване. След етапа "парите са преведени", сумата по договора е
отпусната. В базата данни на дружеството фигурира лице на име П. В. В.. Откриват се
личните данни на ответника, като предвид спецификата на въвеждане на данни в сайта на
ищцовото дружество, се прави заключението, че потребителят е въвел тези данни и е
натиснал бутон за продължаване. Във връзка с процесния договор за кредит са изпратени от
електронна пощенска кутия ищеца на електронна пощенска кутия на ответника. Изпратени
са и множество SMS-и на мобилен номер ***, в един от който е изпратен и код за
потвърждение на сключването на договора.
От експертизата се установява още, че при отваряне на сайта, с плъзгачите се задават
параметрите на кредита, като с натискане на бутона "вземи сега" се преминава към
следващата стъпка. Отваря се страница, в която се намира преддоговорната информация,
както и поле с отметка за съгласие за обработка на лични данни. При опит за продължаване
с натискане на бутон "Напред", без да е поставена отметката "Приемам декларацията за
обработка на личните данни" се получава съобщение, което не позволява продължаването на
процеса до поставяне на отметката. При поставена отметка "Приемам декларацията за
обработка на личните данни", след като се натисне бутона "Напред" се зарежда страница
3
формуляр за попълване на личните данни. След попълване на личните данни и създаване на
профил, той се запаметява в сървъра на дружеството, както и начина на превод на сумата по
договора за кредит. Личните данни може да се променят само по искане на клиента след
потвърждение на самоличността му. В базата данни на дружеството фигурира потребител с
име П. В. В.. Проведен е и разговор на посочения в заявката телефонен номер ***, като
потребителят е потвърдил, че е П.В. и е продиктувал ЕГН-то си, както и е потвърдил
договора за кредит.
Предвид изложеното и спецификата на въвеждане на данни в сайта на ищцовото
дружество, вещото лице установява, че потребителят П.В. е въвел тези данни и е натиснал
бутона за потвърждаване.
С оглед изложеното съдът приема, че между кредитора и кредитополучателя по
процесния договор за кредит е възникнало валидно облигационно правоотношение, при
спазване на специалните законови изисквания за сключване на договора за кредит от
разстояние и е изразено съгласие за сключване на такъв с главница 2500 лева, договорна
лихва в размер на 660 лева и неустойка в размер на 1187.46 лева, платим до 07.12.2020 г.
Страните са постигнали съгласие по съществените елементи на договора – размер на
предоставената сума и срок за връщането й. Заемодателят е изпълнил и основното си
задължение по договора – да предостави заемната сума на кредитополучателя. Това се
установява от заключението на ССчЕ, което съдът кредитира и което не е оспорено от
ответника.
В тази връзка не се споделя възражението на ответника, че между страните не е
възникнало процесното облигационно правоотношение, доколкото се установи спазване на
специалните изисквания за сключване на договор за кредит от разстояние. В случая не е
необходимо страните да подпишат договора, доколкото тяхното електронно изявление е
достатъчно, за да обективира съгласие по основните елементи от съглашението, налице е
неквалифициран електронен подпис, положен от ответника, изразяващ се в отрзените
индивидуализиращи данни на същия. Фактът, че именно ответникът е направил изявлението
за сключване на договора се потвърди, както от заключението на СТЕ, така и от
представените от ищеца към исковата молба писмени доказателства. Ответникът е получил
лично заемната сума. Именно поради това съдът приема, че страните са постигнали съгласие
за сключване на процесния договор, а ищцовото дружество е изпълнило основното си
задължение по реалния заемен договор да предаде заемната сума на кредитополучателя,
поради което ищецът има право да претендира връщането й.
Не се споделят и възраженията на ответника за недействителност на договора за
кредит поради неспазване на законовите изисквания на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
В чл.2, т. 4.1 и т.4.2 от договора е посочен общият размер на всички плащания по
договора при представено обезпечение в размер на 3160 лева и без такова – 4347.46 лева. В
чл.2, т.5 е посочен и годишния процент на разходите на заема 48.30 %и взетите предвид
допускания, при които е изчислен, представляващи реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер,
както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на
4
чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и
невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също
така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в
ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като
цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята
същност е обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане
като неустойка с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което също се
преценява самостоятелно и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.3 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за
какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания
по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да
връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Видно от договора за кредит в него се съдържа погасителен план, посочен е размера
на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата – чл.3, ал.3, т.1 и т.2, в
два варианта в зависимост дали се предостави обезпечение или не. Тъй като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на
5
разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число главница и
лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в
погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се
установяват в случая.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.6, т.2 от
договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.6,
т.1 от договора/, право да се откаже от договора /чл.6, т.3/. Посочен е и лихвен процент на
ден /чл.2, ал.1, т.3.1/ Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено с изпращането им на електронната поща на ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не са налице не само посочените
от страна на ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност
на процесния договор, поради което и същият е валидно сключен.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за
възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 660 лева при лихвен
процент от 40.14 % годишно, при необезпечен кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната
лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля
два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в
сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая
формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5
пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния
договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4
ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
6
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът
на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 660 лева, размерът на
отпуснатия кредит е 2500 лева, кредитът е отпуснат за срок от 450 дни – не малък период от
време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на
насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на
допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че договорът за кредит е сключен валидно,
както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва.
От приетата по делото ССчЕ /л.87/ се установява, че ответникът е извършвал
плащания по договора за кредит, като е заплатил сума в размер на 888.68 лева, от които
333.36 лева – главница, 159.50 лева – договорна лихва и 395.82 лева – неустойка. Вещото
лице установява, че остатъка на подлежащите на връщане суми по договора за – 2166.64
лева – главница, 500.50 лева – договорна лихва.
Съдът следи служебно дали някоя клауза от договора или самият договор не е
нищожен поради противоречие със закона или добрите нрави.
При такава служебна проверка съдът констатира, че клаузата за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна поради
накърняване на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т.о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.3, ал.2 от
договора/, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 1187.46
лeвa. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение
за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
7
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
В тази връзка ищецът е признал в исковата молба, че по недействителната клауза за
неустойка ответникът е заплатил сума в размер на 395.82 лева, което се потвърждава и от
ССчЕ. Платеното по недействителна клауза по договор се явява платено без основание и
подлежи на връщане и съгласно чл.19, ал.6, вр. с чл.23 ЗПК, следва да се приспадне от
вземането за главница.
След приспадане на платената сума от 395.82 лева от дължимата главница в размер
на 2166.64 лева, ответникът следва да върне на ищеца сума в размер на 1770.82 лева, до
която сума искът за главница ще се уважи, а за разликата над уважения размер до пълния
предявен такъв от 2166.64 лева искът като неоснователен ще се отхвърли.
Ще се уважи искът за възнаградителна лихва за сумата от 500.50 лева, доколкото
ответникът не доказа да е заплатил тази сума.
Като законна последица от уважаване на иска за главница, ще се уважи и претенцията
за законна лихва върху същата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда –
06.04.2021 г. до окончателното плащане, каквото искане е направено в исковата молба и за
което е издадена заповед по чл.410 ГПК.
По отношение на вземането за обезщетение за забава:
В случая се претендира обезщетение за забава върху цялата дължима главница за
периода 07.12.2020 г., което е крайната дата за издължаване на кредита. За цялата сума
длъжникът изпада в забава от следващия ден 08.12.2020 г. За периода 08.12.2020 г. до
8
04.04.2021 г. обезщетението за забава върху дължимата главница в размер на 1770.82 лева
възлиза в размер на 58.05 лева, изчислена служебно от съда по реда на чл.162 ГПК с
помощта на онлайн калкулатор на сайта на НАП, до който размер искът като основателен
ще се уважи, а за горницата над този размер до пълния предявен размер от 71.62 лева –
искът ще се отхвърли като неоснователен и за дата 07.12.2020 г.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за двете страни.
Ищецът доказа следните разноски в заповедното производство: 57.77 лева – платена
д.т и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение или общо 107.77 лева, от които на
основание чл.78, ал.1 ГПК ще се присъди сума в размер на 91.66 лева, съразмерно с
уважената част от претенциите , който е участвал в производството чрез назначен особен
представител и не е направил разноски по същото.
В исковото производство ищецът доказа следните разноски: 55 лева – платена
държавна такса, 150 лева – депозит за ССчЕ и 150 лева – депозит за СТЕ
Претендира се юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което
съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с
ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна сложност,
проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия. Общо разноски за
исковото производство за ищеца в размер на 455 лева, от които съразмерно с уважената част
от претенцията ще се присъдят 386.99 лева.
Ответникът не доказа направата на разноски.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че П. В. В., ЕГН **********, с адрес: ***
ДЪЛЖИ НА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап.1 сума в размер на 1770.82 лева –
главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***, 500.50 лева –
възнаградителна лихва за периода 13.11.2019 г. до 07.12.2020 г., 58.05 лева – лихва за забава
за периода 08.12.2020 г. до 04.04.2021 г., ведно със законна лихва за забава от датата на
подаване на заявлението в съда – 06.04.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 5778/2021 г. по описа на ПРС,
като ОТХВЪРЛЯ положителните установителни искове за главница за горницата над
уважения размер до пълния предявен такъв от 2166.64 лева и за обезщетение за забава за
горницата над уважения размер до пълния предявен такъв от 71.62 лева и за дата 07.12.2020
г., като неоснователни.
ОСЪЖДА П. В. В., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“,
ул. „Балша“ № 17, ап.1 сума в размер на 91.66 лева – разноски по ч.гр.д. 5778/2021 г. по
описа на ПРС и сума в размер на 386.99 лева – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
9
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
10