гр.София,
………….2017 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, VI-ти
въззивен състав, в публично
заседание на десети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАНОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
СТОИЦЕВ
ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Севелия Михалкова и с участието на прокурор ………….., като разгледа
докладваното от съдия МАНОЛОВА ВНЧХД № 5546 по описа за 2016 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 02.11.2016г. по НЧХД № 3857/2016г. на
СРС, НО, 94 състав, подсъдимият Н.В.И. е признат за виновен за това, че в
периода 08.11.2013г. – 29.11.2013г. с три деяния, които осъществяват състава на
едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от време,
при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите
се явяват от субективна и обективна страна продължение на предшестващите, казал
нещо унизително за честта и достойнството на частния тъжител Б.В.В., както
следва:
- в писмена молба вх. peг. № КЖ - 01-1040/12,
депозирана до Главния инспектор на Инспектората към ВСС, входирана в
регистратурата на Инспектората към ВСС на 08.11.2013г. казал нещо унизително за
честта и достойнството на частния тъжител Б.В., а именно, че последният е
„измамник” и „мафиот”;
- в писмена молба, депозирана до Председателя на СРС и
Председателя на 49 състав на СРС, ГО, входирана в регистратурата на СРС на
08.11.2013г., казал нещо унизително за честта и достойнството на частния
тъжител Б.В., а именно, че последният е „измамник” и „мафиот”;
- в писмена молба, депозирана до Председателя на СРС,
ГО, 49-ти състав, входирана в регистратурата на СРС на 29.11.2013г. казал нещо
унизително за честта и достойнството на частния тъжител Б.В., а именно, че
последният е „измамник” и „мафиот”, като обидата е нанесена публично и е
разпространена по друг начин – чрез писмени молби – престъпление по чл.148,
ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.146, ал.1, във вр. чл.26, ал.1 от НК, поради
което и на основание чл.78А от НК подсъдимият И. е освободен от наказателна
отговорност, като му е наложено административно наказание глоба в размер на
1000 /хиляда/ лева.
Със същата присъда подс. Н.И. е оправдан по
обвинението на същите дати и в същите документи да е казал нещо унизително за
честта и достойнството на Б.В., а именно – че подава отговори, „състоящи се от
лъжи и манипулации”.
С присъдата подс. Н.И. на основание чл. 45 от ЗЗД е
осъден да заплати на Б. В. сумата от 500.00 /петстотин/ лева – обезщетение за
претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди, като искът за
разликата до пълния предявен размер от 2000.00 /две хиляди/ лева, е отхвърлен.
С така постановената присъда на основание чл. 2 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК в
тежест на подсъдимия Н.И. е възложено да заплати по сметка на СРС сумата от 20,00
лева – държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, както и на
основание чл. 190 ал. 2 НПК - сумата от 5,00 лева – държавна такса за
служебното издаване на изпълнителен лист.
Срещу първоинстанционния съдебен акт
е постъпила въззивна жалба от подсъдимия, в която се релевират доводи за
неправилност на присъдата. В жалбата и в постъпилите към нея допълнения се
твърди, че не е налице извършено престъпление, като се прави искане атакувания съдебен
акт да бъде отменен изцяло, като вместо него да бъде постановен нов, с който
подсъдимият И. да бъде оправдан.
В разпоредително заседание на
10.03.2017 г. въззивният съд по реда на чл. 327 и следващите НПК е преценил, че
обжалваната присъда е от категорията актове, подлежащи на контрол пред
въззивната инстанция по съответния ред, поради което подлежи на разглеждане в
открито съдебно заседание, като е приел, че за изясняване на обстоятелствата
съобразно жалбата не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и експерти.
В открито съдебно заседание пред
настоящата инстанция подсъдимият И., редовно призован, се явява, но след като е
даден ход на делото изразява становище, че не желае да участва в процеса и
напуска съдебното заседание.
Съдът след констатация, че участието
на подсъдимия в разглеждане на делото пред въззивната инстанция не е
задължително (с оглед повдигнатото му обвинение и предвид правото на избор на
подсъдимия да участва при разглеждане на делото) е дал ход на съдебните прения.
Повереникът на частния тъжител –
адв. К. моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена като претендира
направените по делото разноски пред въззивната инстанция.
Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по
делото доказателства, доводите, изложени в жалбата и допълнението към нея, след
като извърши цялостна служебна проверка на присъдата, съобразно изискванията на
чл. 314 НПК, намери за установено следното:
За да постанови присъдата си, първоинстанционният съд
е провел прецизно съдебно следствие и е изяснил всички правно значими въпроси,
свързани с предмета на доказване.
След изпълнение на задължението си да извърши собствен
анализ на доказателствената съвкупност, настоящият съдебен състав прецени, че
събраните от първия съд доказателства разкриват фактическа обстановка, която не
се различава съществено от възприетата от районния съд, а именно:
Подсъдимият Н.В.И. е роден на ***г. в гр.Ботевград,
българин, български гражданин, женен, с висше образование, пенсионер, живущ ***,
ЕГН **********.
Подсъдимият Н.И. подал искова молба срещу Н.И.Н.и „Ю.И.“,
въз основа на която било образувано гр. д. № 51/2010г. по описа на СГС, I ГО,
1-8 състав. С разпореждане от 08.01.2010г. съдията-докладчик оставил без движение исковата молба на подс. И., давайки
му указания да отстрани констатираните в нея нередовности. В предоставения му
срок, същият не изпълнил указанията на съда, в резултат на което СГС, I ГО, 1-8
състав с определение № 1479/28.01.2010г. прекратил производството по делото и
върнал исковата молба. Подсъдимият И. упражнил правото си на жалба срещу
прекратителното определение пред ВКС, но с определение № 61/05.04.2011г. състав
на ВКС оставил молбата без уважение.
За сторените в хода на производството пред ВКС разноски
от страна на (ответника) Н.И.Н.в негова
полза бил издаден изпълнителен лист, с който подсъдимият Н.И. бил осъден да
заплати сумата от 450,00 ( четиристотин и петдесет лева). За присъдената сума
на подсъдимия И. била изпратена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Р.М.,
peг. № 790 в Регистъра на КЧСИ, за сума в общ размер от 910,00 (деветстотин и десет) лева.
Междувременно подсъдимият И. депозирал в СГП жалба
срещу действията на ДСИ Н. Н., въз основа на която била образувана преписка №
677/2013г. С постановление от 18.03.2013г. прокурор при СГП постановила отказ
за образуване на досъдебно производство. В резултат на отказа подсъдимото лице
подало жалба до Апелативна прокуратура (АП) – гр. София. По повод на депозирана
от подсъдимия И. жалба била образувана преписка № 3320/2014г. по описа на АП -
гр. София, по която с постановление от 08.08.2014г. прокурор при АП потвърдил
постановения отказ за образуване на досъдебното производство. По повод нова
жалба на подсъдимия И. пред Върховна касационно прокуратура, с постановление от
26.09.2014г. прокурор при ВКП потвърдил постановените откази за образуване на
досъдебно производство.
Въз основа на искова молба, депозирана от подсъдимия И.,
било образувано гражданско дело № 47400/2012г. по описа на СРС, ГО, 49-ти
състав с петитум спиране на образуваното изпълнително производство, по което
ответник била ЧСИ Р.М.. В хода на образуваното гражданско дело М. била
представлявана от частния тъжител Б.В., които упражнявал адвокатска дейност и бил вписан в регистъра
на САК. В хода на образуваното гражданско дело подсъдимият И. депозирал молба с
правно основание чл. 248 ГПК, заведена в регистратурата на СРС с вх. №
1906/08.11.2013г., в която излагал твърдения за допуснати в хода на
производството съществени процесуални нарушения. В молбата подсъдимият И.
посочил, че очаквано от него Б.В. (тъжителят по настоящото производство) се е
ангажирал с процесуалното представителство на ответницата М., като посочил още,
че В. бил главният ответник по обрзуваното гражданско дело, както и че „този
ответник измамник сам си е отсъдил нов хонорар от 250,00 лева по незаконния
хонорар от 450,00 лева“. В молбата си подсъдимият И. изложил твърдения, че с
решението по гражданското дело незаконно е бил присъден трети хонорар на
„ответника мафиот В.“. В описанието на приложенията към молбата подсъдимият И.
посочил, че тъжителят В. не е отговорил на въпросите му, не е дал обяснения по тях,
а по въпросното граждаснко дело бил дал „отговори, състоящи се от лъжи и
манипулации“. Така депозираната молба с
вх. № 1906/08.11.2013г била адресирана до Председателя на СРС и до Председателя
на 49-ти състав по описа на същия съд, както и до Главния инспектор на
Инспектората към ВСС, с копие до ответницата М. и процесуалния и представител Б.
В., наричан от подсъдимото лице – ответник. Същата молба била заведена и в
Инспектората към ВСС с вх. № КЖ - 01-1040/12 от 08.11.2013г.
Впоследствие подсъдимият И. депозирал втора молба до
Председателя на 49-ти състав при СРС, ГО, входирана в регистратурата на СРС на
29.11.2013г. и озаглавена „искане“, ведно с копие от молбата от 08.11.2013г., в
която подсъдимият И. изложил констатацията си, че предишната молба – от
08.11.2013г. не е приложена по гражданското дело.
С разпореждане на съдията- докладчик от 09.12.2013г.
било разпоредено препис от молбата с вх. № 1906/08.11.2013г. по описа на СГС да
бъде връчена на ответната страна с указания за възможността да подаде отговор в
едноседмичен срок от съобщението. Съобщението, ведно с препис от молбата, било
връчено на тъжителя В. на 06.01.2014г.
Подс. Н.И. е неосъждан и не е освобождаван от
наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
До гореустановената фактическа обстановка съдът
достигна след анализ на събраните по делото доказателствени материали, а
именно: гласните доказателствени средства – показанията на свидетеля И.,
депозирани в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, и писмените,
приобщени по реда на чл. 283 НПК,сред които справка за съдимост на подс. Н.И., както
и писмените доказателства, приобщени по НЧХД № 4969/2014г. по описа на СРС, НО,
115-ти състав (при предходното разглеждане на делото пред първоинстанционния
съд): съобщение за връчване на книжа, „искане“ от подсъдимия по гр. д. №
47400/2012г. по описа на СРС, ГО, 49-ти състав от 29.11.2013г., молба /искания/
от 08.11.2013г., жалба от подсъдимия до ВКП вх. № 894/2013г. от 21.08.2014г.,
разпореждане и определение по гр. дело № 51/2010г. по описа на СГС, ГО, 1-8
състав, молба до ВКС по гр. дело № 291/2011г., жалба срещу определение № 209 от
29.09.2011г., изпълнителен лист от 09.11.2011г., покана за доброволно
изпълнение по изп. дело № 20127900401783, справка от ВКП вх. №
894/31.10.2014г., справка от АП - София № 3320/2014г., деловодна справка от СРП
относно частния тъжител Б.В., справка от СГП адм. № 117/2015г., справка от СГП
Специализирано звено „Противодействие на престъпления, извършени от магистрати“
и „Противодействие на корупцията“, жалба срещу постановление на СГП от
27.03.2013г., искане от подсъдимия Н.И. до ЧСИ Р. М. от 24.07.2012г. и от
06.08.2012г.
Първоинстнционният съд е изпълнил задължението си за
обективно, всестранно и пълно изясняване на фактическите обстоятелства,
включени в предмета на доказване, като е извел възприетото по фактите от
надлежно събран доказателствен материал, след неговия анализ, при спазване на
правилата на формалната и житейска логика.
Правилно районният съд е стигнал до извода, че по
делото не е налице спор между страните, че подсъдимото лице е изготвило,
подписало и депозирало молбите на посочените
в тъжбата и уточнението към нея дати и с посочените от частния тъжител
инкриминирани фрази. Тези обстоятелство безспорно се установяват от приложените
по делото писмени доказателства, като факта, че процесните молби са подписани и
депозирани от подс. И. не се оспорва от последния.
При преценка на достоверността на ангажираните по
делото гласните доказателствени средства – показанията на свид. И. (клиент на
частния тъжител), дадени пред първоинстанционния съд, въззивната инстанция
намира същите за обективно и добросъвестно изнесени, кореспондиращи с
ангажирания по делото доказателствен материал. От показанията на свидетеля се
устанановява обстоятелството за претърпени морални вреди и страдания на частния
тъжител, в резултат на инкриминираното деяние. Св. И. свидетелства за настъпила
негативна промяна в поведението на частния тъжител – В., непосредствено след
инкриминираното деяние, а именно относно обстоятелството, че същият станал
затворен, като от свидетеля е посочена и конкретната причина за тази промяна, а
именно разнеслата се мълва, че частният
тъжител В. е „мафиот“. В показанията си свидетелят И., дава сведения, че
промяната в поведението на В., е довело до негативни последици за тъжителя и в
професионален план, по-конкретно промяната е оказала влияние върху комуникацията
с клиентите му, които същият отказвал да обслужва, давайки обяснението, че „е
нервен”. Районният съд е стигнал до верен извод, че разгледаните свидетелски
показания следва до бъдат ценени при произнасяне по основателността на приятия
за съвместно разглеждане граждански иск, с който частният тъжител претентидира присъждане
на обезщетение за причинените от неправомерното поведение на подсъдимото лице
неимуществени вреди и при определяне на размера на въпросното обезщетение, в
случай, че гражданския иск бъде приет за основателен.
Първата инстнция е дал вярна интерпретация и приобщените
по делото писмените доказателства. Същите допринасят за изясняване
обстоятелствата по делото, като въззивния съд намира за правилно решението на
СРС да се позове на тях при изграждане на фактическите си изводи.
От приложената по делото справка за съдимост на
подсъдимия И., законосъобразно районният съд е приел за установено, че същият
не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност.
При така извършения
самостоятелен анализ на доказателствения материал и с оглед така възприетото от
настоящата инстанция от фактическа страна, въззивният съд намира, че първоинстанционният
съд е достигнал до законосъобразни изводи от правна страна.
На базата на възприетите фактически
обстоятелства районният съд правилно е заключил, че подсъдимият Н.И. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението „обида”
по по чл.148, ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.146, ал.1 във връзка с чл. 26 от НК, като в периода 08.11.2013г. – 29.11.2013г. с три деяния, които осъществяват
състава на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период
от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което
последващите се явяват от субективна и обективна страна продължение на
предшестващите, казал нещо унизително за честта и достойнството на частния
тъжител Б.В.В., както следва: в писмена молба вх. peг. № КЖ-01-1040/12,
депозирана до Главния инспектор на Инспектората към ВСС, входирана в
регистратурата на Инспектората към ВСС на 08.11.2013г. казал нещо унизително за
честта и достойнството на частния тъжител Б.В., а именно, че последният е
„измамник” и „мафиот”; в писмена молба, депозирана до Председателя на СРС и
Председателя на 49 състав на СРС, ГО, входирана в регистратурата на СРС на
08.11.2013г., казал нещо унизително за честта и достойнството на частния
тъжител Б.В., а именно, че последният е „измамник” и „мафиот”; в писмена молба,
депозирана до Председателя на СРС, ГО, 49-ти състав, входирана в регистратурата
на СРС на 29.11.2013г. казал нещо унизително за честта и достойнството на
частния тъжител Б.В., а именно, че последният е „измамник” и „мафиот”, като
обидата е нанесена публично и е разпространена по друг начин – чрез писмени
молби.
Правилно с оглед ангажираните по делото
доказателства и предвид липсата на оспорване от страна на подсъдимото лице,
първият съд е приел за безспорно установено, че процесните молби съдържащи
инкриминираните фрази, са депозирани именно от подсъдимия на инкриминираните в
тъжбата и уточнението към нея дати.
Законосъобразно първоинстанционната
инстанция е отхвърлила възражението на подсъдимия, че депозираната от него
молба от 29.11.2013 г. няма посоченото в тъжбата съдържание. Макар и същата да
има характер на напомняне за депозиранта преди това молба от 08.11.2013 г., то
предвид обстоятелството, че съдържа като приложение копие от молбата,
депозирана на 08.11.2013 г. (в която са използвани инкриминираните изрази), правилно
първата инстанция е приела, че подсъдимото лице е депозирало на 29.11.2013 г. молба съдържаща инкриминираните
фрази, като с това си действие е осъществил третото деяние на вмененото му продължавано
престъпление.
Основният
спорен въпрос по делото е правен и се отнася до обстоятелството дали инкриминираните
от частния тъжител фрази са годни да осъществят от обективна страна съставите
на престъпленията обида и клевета, като същият е намерил своето правилно
разрешение в мотивите на обжалваната присъда.
Въззивната инстанция споделя правните
изводите на районния съд относно същността на състава на престъплението „обида”.
От обективна страна обидата по чл. 146 от НК се изразява в казване или
извършване на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово
присъствие. Тя може да бъде отправена чрез думи – епитети, ругатни, сравнения,
квалификации или действия – жестове, мимики или др., които са унизителни за
пострадалия. Съставомерна последица от деянието е засягането на честта и
достойнството на пострадалото лице. Престъплението е довършено, когато обидата
е възприета от лицето към което е насочена. За съставомерността на обидата е
без значение дали казаното е истина или не, достатъчно е казаното да е
унизително за честта или достойнството на засегнатия. От субективна страна, е
необходимо деецът да съзнава, че казаните от него думи или извършените действия
са обидни, унизителни за лицето, да съзнава че те могат да бъдат възприети от
това лице, да цели това или да му е безразлично. Обидата е по-тежко наказуема,
когато е нанесена публично или разпространена, чрез печатно произведение или по
друг начин /чл. 148, ал. 1, т.1 и т. 2 от НК/. В заключение от обективна страна
задължително необходим елемент е и персоналната индивидуализация на нейния
адресат, доколкото предмет на посегателство на обидата и респективно защитата
от страна на НК е конкретната чест и достойнство на конкретна личност.
В конкретния случай изпълнителното
деяние на престъплението по чл. 146, ал. 1 НК, извършено от подсъдими И., се е
изразило в действие – изказване в писмен вид (посредством депозиране на:
писмена молба с вх. peг. № КЖ - 01-1040/12, депозирана до Главния инспектор на
Инспектората към ВСС, входирана в регистратурата на Инспектората към ВСС на
08.11.2013г.; писмена молба, депозирана до Председателя на СРС и Председателя
на 49 състав на СРС, ГО, входирана в регистратурата на СРС на 08.11.2013г.;
писмена молба, подадена до Председателя на 49-ти състав, ГО, по описа на СРС,
входирана в регистратурата на СРС на 29.11.2013г.) на оценка за личността на
частния тъжител, чрез използване на квалификации, характеризиращи го по
отрицателен начин, а именно „мафиот” и „измамник”. Безспорно е, че с оглед
съществуващия в обществото ни морал думата „измамник” (със семантично значение
на лице, което лъже, мами, за да извлича лична изгода) носи негативен заряд по
своето информационно и семантично значение. Подобно е положението и по
отношение на използваната от подсъдимия дума „мафиот” имаща значението на лице,
свързано с мафията (като мащабна форма на организирана престъпност). Същите несъмнено
имат негативен, унизителен характер съобразно приетите в обществото етични
норми. Употребените словесни изрази, за да са от естеството да накърнят честта
и/или достойнството на другиго, следва да са генерално неприемливи за
обществото, тоест да са неприлични, непристойни, груби, цинични, именно таква
характеристика притежават използваните от подс. И. думи „измамник” и „мафиот”,
тъй като съставляват неправомерна негативна оценка за личността на тъжителя В..
С оглед горните съображения въззивният съд, също както контролираната инстанция
намира, че подсъдимият И. е казал нещо унизително за честта и достойнството на
частния тъжител Б.В., а именно, че последният е „измамник” и „мафиот”, с което
е осъществил от обективна страна основния състав прстъплението „обида” по чл.
146, ал. 1 от НК.
Въззивната инстанция намира за нужно да
отбележи, че съобразно чл. 39, ал. 2 от Конституцията е недопустимо
използването на правото на мнение за накърняване на правата и доброто име на
другиго, както и че чл. 57, ал. 2 КРБ забранява злоупотребата с права или
тяхното упражняване, в случай че се накърняват правата или законните интереси
на други лица. С оглед горното правилно районният съд е стигнал до извода, че с
употребените изрази „мафиот” и „измамник” по отношение на частния тъжител В.
подсъдимото лице в настоящия случай, независимо от правновалидния интерес във
връзка с претенциите му по повод заведеното от него гражданско дело, е
злоупотребил с правото си на мнение и с правото си на защита на законите си
права, допускайки накърняване на правата и доброто име на частния тъжител,
каквото поведение безспорно се явява неправомерно дори и в рамките на съдебно производството,
образувано по повод възникнал граждански спор.
Правилно е решението на районния съд, че
инкриминирания в тъжбата израз: „подава отговори, състоящи се от лъжи и
манипулации” не е годен да осъществи състава на престъплението „обида”,
доколкото същият е употребен в писмена молба, депозирана по гражданско дело, по
което подсъдимият и представляваното от частният тъжител лице са противостоящи
страни. Процесуалното качество на страните предопределя тяхното поведение, като
в тази връзка въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че
в конкретния случай е напълно закономерно всяка от страните да определя
твърденията на другата като „неверни”, „лъжливи” в защита на собствените си
права и законни интереси, като намира, че инкриминираният израз в конкретния
случай, че частният тъжител „подава отговори, състоящи се от лъжи и
манипулации” не е годен да осъществи състава на престъплението „обидя” по чл.
146 НК. Както правилно е заключил и районният съд в настоящата хипотеза е
налице липса на умисъл за осъществяване на престъпление против честта и
достойнството на частния тъжител, доколкото употребеният израз не е насочен
срещу личността и достойнството на последния, а се отнася единствено изложените
от него твърдения в хода образуванното гражданско дело.
Първоинстанционният съд е стигнал до
верен извод, че така отправените от страна на подсъдимия обидни квалификации са
били от естество да бъдат възприети от страна на частния тъжител В., доколкото
писмените молби, в които са употребени инкриминираните фрази са депозирани по
гражданско дело, по което частният тъжител е имал качеството на процесуален
представител на ответната страна и като такъв в имал възможност да се запознае
свободно с всички материали, постъпващи на делото, в това число и с процесните
молби, като въпросната молба от 08.11.2013 г. дори е депозирана до съда от
страна на подс. И. с копие за „ответниците В. и М.”. Обидни квалификации реално са били възприети
от страна на частния тъжител В., който на 06.01.2014 г. е получил препис на
молбата на подсъдимия от 08.11.2013г., депозирана повтроно като приложение към
молба от 29.11.2013 г., в резултат на което престъпното деяние било довършено,
а часният тъжител В. е завел процесната частна тъжба. С оглед горното
първоинстанционният съд е направил верен извод, че е налице изискването на чл.
146, ал. 1 НК – обидата да е била извършена в присъствието на пострадалото
лице, доколкото са правилни съображенията на районния съд, че законодателният
израз „в негово присъствие” следва да се тълкува разширително, а именно, че
обидата е извършена в присъствието на пострадалия, когато обиденият е имал
реална възможност да възприеме обидните квалификации отправни към него.
Правилни и законосъобразни са изводите на районния
съд, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на подсъдимия И.
по отношение на квалифициращите признаци по чл. 148, ал.1, т.1 и 2 от НК, а именно
обидата е разгласена публично и е разпространена по друг начин. Това е така
поради факта, че обидните изрази по отношение на личността на частния тъжител
са разпространени чрез писмени молби, озаглавени от подс. И. като „искания”,
които са станали достояние на моножество хора, посредством депозирането им до
различни адресати: до председателя на СРС, до председателя на 49 състав на СРС,
ГО, както и до Главния Инспектор на Инспектората към ВСС.
Въззивният съд споделя извода на
контролираната инстанция, че с престъпната си деятелност, изразила се в
извършване на три единични деяния – депозиране на молба (искания) с идентично
съдържание, включващо инкриминираните изрази „мафиот” и „измамник” по отношение
на частния тъжител В., подс. И. е осъществил продължавано престъпление по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК. С всяко от трите деяния поотделно подсъдимият е
осъществила състав на едно и също престъпление – „обида“. Деянията за извършени
през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка, като се
характеризират с идентичен начин на реализиране на изпълнителното деяние (чрез
депозиране на писмена молба с идентично съдържание до няколко адресата). Налице
е еднородност на вината при извършването им – при пряк умисъл. Несъмнено от
обективна страна последващите деяния са се явили от обективна, а и от
субективна страна продължение на предшестващите. Извод за последното се извежда
както от кратките периоди, през които са били извършени, така и идентичността
на начина и обстоятелствата при реализирането им. В този смисъл деянията на
подс. И. са осъществили една продължавана, усложнена престъпна дейност,
обусловила извършването им в условията на престъплението по чл. 26, ал. 1 от НК.
Аналогично на първия съд, въззивният
съдебен състав намира, че от субективна страна всяко едно от отделните деяния е
реализирано при форма на вина пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК.
Подсъдимият И. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, съзнавал е
обсъдените по-горе негови обективни признаци (излагане в писмена молба на
унизителни за честта и достойнството на тъжителя В. квалификации), предвиждал е
неговите общественоопасни последици (възприемане от страна на Велико на отправената обида) и е целял
тяхното настъпване. Субективната страна на деянието се доказва по убедителен
начин от доказателствените материали, от които се установява и неговата
обективна страна (ангажираните по делото писмени доказателства). Необходимо е да
бъде споменато, че собствената вътрешна убеденост на подсъдимия, че частният
тъжител е „измамник” и „мафиот” са ирелевантни, тъй като цитираните квалификации
са напълно очевидно са с унизителен характер за честта и достойнството на всяко
човешко същество, а от друга страна за съставомерността на обидата е без
значение дали казаното е истина или не, достатъчно е казаното да е унизително
за честта или достойнството на засегнатия.
Също както първата инстанция, въззивният
съд намира, че икриминираните изрази по естеството си представляват отрицателна
оценка за личността на тъжителя В., а не излагане на позорящи обстоятелства или
приписване на престъпления (доколкото са използвани общи епитети и оценки, а не
строго опрделение факти носещи информация за конкретни обстоятелства или
явления), поради което в случая се касае именно за престъплението „обида” по
чл. 146, ал. 1 НК, а не за престъплението „клевета” по смисъла на чл. 147 от НК. Престъплението „клевета” от своя
страна, се извършва със съзнателно разпространяване на неверни позорни
обстоятелства или данни за извършено престъпление/я. Тези обстоятелства следва
да съдържат информация, факти, с цел да бъде злепоставена личността на
оклеветения пред обществото посредством засягане неговата чест и достойноство.
При осъшествен състав на престъплението „клевета” от обективна страна винаги
следва да се касае за конкретни явления от действителността, а не за някакви
отрицателни оценки, съждения, епитети, като следва да се има предвид, че
обществената укоримост на престъплението произтича от неистинността на тези
позорни за наклеветения обстоятелства, респективно приписването на неизвършени
престъпни деяния. С оглед горните съображения правилно районният съд е
заключил, че инкриминираните фрази „мафиот”, „измамник”, „дава отговори,
състоящи се от лъжи и манипулации” не са от естество да изпълнят състава на
престъплението „клевета” по смисъла на НК от обективна страна.
За престъплението, за което подсъдимият И. е признат
за виновен, законът предвижда наказание глоба от три до десет хиляди лева и
обществено порицание.
При реализирането на наказателната
отговорност на подс. И. за деянието, за което е признат за виновен, районният
съд правилно е приел, че е приложим института, визиран в чл. 78а, ал. 1 от НК
освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание.
За да се приложи
чл. 78а, ал. 1 от НК е необходимо кумулативното наличие на няколко
предпоставки: чисто съдебното минало на дееца (да не е осъждан или освобождаван
по реда на чл. 78а от НК), наказуемостта на извършеното престъпление (лишаване
от свобода до три години или по леко наказание при умишлено престъпление), както
и липсата на съставомерни имуществени вреди от престъплението. Посочените
кумулативни предпоставки по отношение на подс. И. са налице, поради което и
законосъобразно същият е освободен от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК. При определяне на
размера му следва да се съобрази тежестта на конкретното деяние и
обстоятелствата на извършването му от една страна и личността на дееца,
неразкриваща висока обществена опасност. Размерът на наложеното наказание се
явява обоснован и справедлив предвид липсата на отегчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства.
Въззивният съд счита присъдата на
първата инстанция за законосъобразна и справедлива в частта и относно
ангажираната гражданската отговорност на подсъдимия И. за причинените с
инкриминираното деяние неимуществени вреди на конституирания като граждански
ищец в наказателното производство В..
Настоящият съдебен състав намира за
правилен извода на контролираната инстанция за основателността на
гражданскоправната претенция на частния тъжител. Налице са всички елементи на
гражданскоправния деликт съгласно чл. 45 от ЗЗД, даващи основание да се
ангажира гражданската отговорност на подсъдимия на посоченото основание. В
случая гражданският ищец е легитимиран, в качеството си на пострадал от
инкриминираното деяние да предяви срещу подсъдимия иск, тъй като е претърпял
съответни неимуществени вреди. Налице е деяние, съзнателен волеви акт от страна
на подс. И., вина, противоправност и причинна връзка между действията на
подсъдимото лице и претърпените вреди от гражданския ищец.
Въззивният съд напълно споделя и извода
на първостепенния съд за размера, до който е бил уважен предявения граждански
иск. За определяне на размера на дължимата от подсъдимия обезвреда за
причинените на пострадалия неимуществени вреди е приложима разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД и визирания в нея принцип на справедливост. Според застъпено в практиката становище
понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а при
определянето му следва да изхожда от конкретните обстоятелства, като характерът
и начинът на извършване на увреждането, причинените морални страдания.
Въззивният съд, след като прецени
наличието на квалифицирани признаци на престъплението обида, обстоятелствата
при извършването му и отражението им върху личността на пострадалия, намира, че
размерът на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за деянието за
справедлив. Районният съд е стигнал до верен извод, че от показанията на
разпитания пред първоинстанционния съд свидетел – И. се установява по
категоричен начин обстоятелството, че в резултат на извършеното от подсъдимия
деяния частният тъжител е претърпял морални болки и страдания, като в същото
време намира за недоказан факта, че в резултат на отправените обидни
квалификации от страна на подсъдимия, частният тъжител е пртърпял негативни
последици и в професионален план, изразяващ се е отлив на клиенти, доколкото
видно от показанията на разпитания свидетел, частният тъжител сам е отпращал
клиентите (с обяснението, че „е нервен“), без да става ясно дали същите въобще
са били наясно за отправените от страна на подсъдимия инкриминирани фрази по
отношение на частния тъжител.
По изложените съображения настоящият
съдебен състав намира присъденото обезщетение на пострадалия В. за претърпените
от него неимуществени вреди в размер на 500 (петстотин) лева в резултат на
извършеното престъпление, за съобразено с принципа на справедливост, залегнал в
чл. 52 от ЗЗД. Определеният размер от 500 лева съответства на изживените от
пострадалия болки и страдания и е справедливо обезщетение с оглед характера,
интензитета на претърпените от него неимуществени вреди. Правилно и
законосъобразно СРС е отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен
размер от 2000 лева, като неоснователен и недоказан. Предвид липсата на
изричното искане в тази насока на гражданския ищец правилно не е била присъдена
и законната лихва от датата на увреждането до окончателното заплащане на
сумата, с оглед принципа на диспозитивното начало.
При извършената цялостна служебна
проверка на атакуваната присъда, настоящата въззивна, намира доводите застъпени
във въззивната жалба на подсъдимия за неправилност на обжалвания съдебен акт,
доколкото не е доказано извършено престъпление, за неоснователни. Въззивният
съдебен състав намира, че СРС е събрал необходимите доказателства за изясняване
на обективната истина и в това отношение не е допуснал процесуални нарушения, с
които да е ограничил правата на страните да сочат доказателства. Отделно от
това първата инстанция в пълна степен е изпълнила задължението си да вземе
всички необходими мерки за разкриване на истината, като е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт.
С оглед изхода на делото и в
съответствие с чл. 189, ал. 3 от НПК правилно подсъдимият е осъден да заплати заплати държавната такса върху уважения
размер на предявения от частния тъжител граждански иск, която съгласно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по реда на ГПК възлиза в размер на 50,00 лева, а не както
неправилно е била посочена от районния съд в обжалваната присъда – в размер от
20.00 /двадесет/лева, както и на основание чл. 190 ал. 2 НПК - сумата от 5,00
лева – държавна такса за служебното
издаване на изпълнителен лист.
Въззивният жалбоподател – подс. Н.И.
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 6
лв. за обжалването на присъдата на първата инстанция на основание т. 12 вр. т.
9 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от
съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на
правосъдието, доколкото не е внесъл държавна такса при обжалването на присъдата
на първата инстанция.
С оглед изхода на делото, на основание
чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Н.И. следва
да бъде осъден и да заплати на частния тъжител Б. В. направените от него
разноски – адвокатски хонорар за повереник по делото пред въззивната инстанция,
които видно от представения договор за правна защита и съдействие от 20.03.2017
г. са в размер на 400 /четиристотин/ лева.
На осн. чл. 190, ал. 2 от НПК и чл. 11
от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК,
подсъдимият Н.И. следва да бъде осъдена да заплати и държавна такса в размер на
10.00лв. /лева/ за служебно издаване на два изпълнителни листа за обезпечаване
събирането на горепосочените суми
Предвид изложеното, въззивната инстанция приема, че
присъдата на СРС ще следва да се измени в частта относно присъдените в
тежест на подсъдимия разноски, а именно
относно размера на държавната такса върху уважения размер на предявения
граждански иск, възложена в тежест на подсъдимия. В останалите части присъдата
е правилна и законосъобразна и ще следва да се потвърди.
По изложените съображения съдът на основание чл.337,
ал.3, вр.чл.334, т.3 от НПК
Р
Е Ш И:
ИЗМЕНЯВА присъда от 02.11.2016г. по НЧХД №
3857/2016 г. на СРС, НО, 94 състав в частта за присъдената в тежест на
подсъдимия държавната такса върху уважения граждански иск от 20.00 лева. на 50.00
лева.
ОСЪЖДА подсъдимият Н.В.И., с ЕГН **********,
да заплати държавна такса в размер на 6.00 /шест/ лева за въззивно обжалване на
присъдата на основание т. 12 вр. т. 9 от Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и
Министерството на правосъдието.
ОСЪЖДА подсъдимият Н.В.И., с ЕГН **********
да заплати на частния тъжител Б. В. сумата от 400.00 (четиристотин) лева,
представляваща направени от него разноски за повереник по делото пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА подсъдимият Н.В.И., с ЕГН **********
на осн. чл. 190, ал. 2 от НПК и чл. 11 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по ГПК да заплати държавна такса в размер на 10.00 лв.
/ десет лева/ по сметка на СРС за служебно издаване на 2 /два/ бр. изпълнителни
листа.
Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.