Р Е Ш Е
Н И Е
№ 515
град Велико Търново, 22.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
гр. Велико Търново, ІХ–ти състав, в публично съдебно заседание на
шести декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Константин Калчев
при
участието на секретаря В. Г. и прокурора от ВТОП Донка Мачева като разгледа докладваното от съдия
Калчев адм.
дело № 463/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение
на наказанията и задължането под стража /ЗИНЗС/ вр. чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК) във вр. с чл. 1 от Закона за отговорност
на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Делото е
образувано по искова молба на И.В.В., с ЕГН **********,
понастоящем с местопребиваване в Затвора гр. Ловеч, срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр. София. С молбата, с посочено правно основание
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се претендира заплащане на обезщетение в размер на
45 085,00 лв. ведно със законната лихва до окончателното му изплащане, за
претърпени неимуществени вреди от престоя му в ареста на гр. Велико Търново за
периода от 10.08.2011 г. до 25.06.2012 г., изразяващи се в непоправимо унижение
на човешкото достойнство, пораждане чувство на незащитеност, поставяне в нечовешки битови
условия на пребиваване, причиняване на страдание и интензивен дискомфорт за продължителен период от време, разстройство
на съня и апетита, панически страх за здравето и живота и тежко разстройство на
човешката му етика и норми на приличие, възпитани у него. От фактическа страна
се твърди липсата на достатъчна жилищна площ с претендирано
обезщетение от 17 лв. на ден за периода 10.08.2011 г.-25.06.2012 г.; лишаване
от правото на престой на открито с претендирано
обезщетение от 25 лв. на ден за периода 10.08.2011 г.-20.02.2012 г. и 15 лв. на
ден за периода 21.02.2012 г.-25.06.2012 г.; липса на естествено осветление и
изкуствено такова, неотговарящо на минималните нормативни изисквания, водещо до
силно затрудняване на правото на кореспонденция, с претендирано
обезщетение от 40 лв. на ден за периода 10.08.2011 г.-25.06.2012 г.; липсата на
санитарен възел и течаща вода в килиите, в които е бил настанен ищеца с претендирано обезщетение от 25 лв. на ден за периода
10.08.2011 г.-25.06.2012 г.; липса на отоплителни тела през зимния период с претендирано обезщетение от 30 лв. на ден за периода 16.10.2011
г.-30.04.2012 г.; липса на осигурено шкафче и стол с претендирано
обезщетение от 20 лв. на ден за периода 10.08.2011 г.-25.06.2012 г. В съдебно заседание искът се
поддържа лично от ищеца по съображенията, изложени в исковата молба и допълнително
изложени в устните състезания. Не претендира направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата, Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.София, чрез юрисконсулт О., в представен по делото отговор на
исковата молба и по съображенията, изложени в хода на устните състезания
оспорва исковата претенция като частично недопустима поради погасяването й по
давност, респ. неоснователна. Счита за недоказани твърденията на ищеца за
неизпълнение на вменени от закона задължения от страна на служителите на ареста
и за настъпили увреждания на ищеца по повод неизпълнението на задълженията. В
писмения отговор моли за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Великотърновска
окръжна прокуратура поддържа становище,
че исковата молба е неоснователна и недоказана, като изцяло споделя
възраженията на ответника.
Съдът като взе предвид
становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
По делото не се оспорва, че ищецът е бил задържан под стража в Арест гр. Велико Търново за периода от 14.15 часа на 10.08.2011 г. до 11.50 ч. на 25.06.2012 г., когато е изпратен в Затвора гр. Ловеч. Според представената справка от началник сектор „Арести“ при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ гр. В. Търново, през този период И.В. е бил настанен в килия № 6, килия № 8 и килия № 9, всяка от които е с размер 8 кв.м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, две табуретки и шкаф за лични вещи. Посочено е, че поради динамиката в движението на задържаните за периода не може да се даде справка относно другите задържани лица в килиите, с които е пребивавал В.. В килиите има изкуствено осветление, осигурявано от лампа над вратата на килията, като достъп до естествено осветление се извършва чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Отоплението в Ареста се извършвало чрез централно парно отопление през работни дни до 17,00 ч., а след 17,00 ч. и в почивни дни – с климатици, разположени в арестния коридор. През 2011 г. Арест гр. В. Търново е разполагал с един санитарен възел с течаща вода, а през първата половина на 2012 г. допълнително са поставени тоалетна чиния и писуар. Задържаните се извеждали до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Има изградено място за престой на открито.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:
Искът за присъждане на
обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди
в резултат на незаконосъобразна административна дейност - незаконосъобразни
действия и бездействия на длъжностни лица на държавата - служители на
следствения арест в гр. Велико Търново, срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - гр. София - юридическо лице към Министъра на правосъдието,
осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за
лишаване от свобода и пробационните служби, част от
структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“,
съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС - т.е. исковата молба е подадена от лице с
правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл. 205
от АПК във вр. с чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. Твърдените
като незаконосъобразни действия и бездействия на служители от администрацията
на ареста във Велико Търново представляват административна дейност, доколкото
осъществяваната от тези органи и длъжностни лица обхваща и дейността по
обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и
изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
Исковата молба е предявена пред родово и местно компетентния съд. Предвид
изложеното съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - гр.София иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е допустим и подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност, съгласно чл.1 ал. 2 от ЗОДОВ. По силата
на разпоредбата на чл. 284 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от закона. В чл. 3,
ал.1 от ЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода и задържаните под стража не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, а в ал. 2 е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. С
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС законодателят е предвидил, че в
случаите на нарушение на чл. 3 от закона настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното. Ето защо в случая е необходимо да се
докаже само осъществяване на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, което да е
довело до уронване на човешкото достойнство. За да бъде квалифицирано едно бездействие
като незаконосъобразно, е необходимо да бъде установено
неизпълнение на задължение за фактическо действие от страна на
административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което
задължение да е регламентирано в нормативен акт. В ЗИНЗС, част четвърта, е
регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под
стража“, като съгласно чл. 240, ал. 1 от
закона, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно
осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и
подсъдимите с мярка за неотклонение „задържане под стража“.
По направеното от
ответника възражение за погасяване на исковата претенция по давност за периода
10.08.2011 г. - 21.06.2012 г., съдът намира, че същото е основателно по отношение
на претендираното обезщетение от 30 лв. на ден за
периода от 16.10.2011 г. до 30.04.2012 г. за неимуществени вреди от неосигурени
отоплителни тела в килията и неоснователно в останалата част. Съгласно чл. 110
от Закона за задълженията и договорите вр. § 1 от ЗР
на ЗОДОВ и с оглед липсата на специална разпоредба в самия
закон, давността за предявяване на иск е 5 години.
Съобразно т.
4 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005
г. на ВКС, постановено по т.д. №3/2004 г., началният момент на погасителната
давност за предявяване на иска за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, възникнали от незаконни действия или бездействия на
административни органи, тече от момента на преустановяването им. Както бе
посочено, ищецът е изведен от Ареста гр. В. Търново на 25.06.2012г., когато е
бил преведен в Затвора гр. Ловеч и която дата съдът приема за момента на
преустановяване на незаконосъбразните
действия/бездействия спрямо него. Исковата молба е предявена на 19.06.2017 г.,
видно от клеймото върху пощенския плик, с който е била изпратена до АдмС Велико Търново и е постъпила в съда на 22.06.2017 г.,
поради което петгодишният давностен срок за
предявяването й, изтичащ на 25.06.2017 г., не е бил изтекъл. Изключение прави
претенцията за неимуществени вреди за периода от 16.10.2011 г. - 30.04.2012 г.
от неосигуряването на отоплителни тела в килията през зимния сезон, тъй като
същата е погасена по давност с оглед изложеното по-горе, поради което следва да
бъде отхвърлена.
По основателността на
останалите искови претенции:
А. Съдът намира за
доказано по основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална
жилищна площ. От посочената по-горе справка е видно, че килиите, в които е
пребивавал В. са с площ от 8 кв. м. и са предназначени за 4 човека. Съгласно
чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС /в съотв. ред./ минималната
жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Следва
да се посочи, че понятието за минимална жилищна площ не означава свободна,
разполагаема площ, както го разбира ищеца. Ищецът не сочи броят на задържаните
лица, с които е бил в съответната килия, но такива доказателства не са
представени и от ответника, въпреки че същият е бил задължен от съда да
представи тази информация, която следва да е налична при него, поради което следва
да бъде приложена разпоредбата на чл. 161 от ГПК вр.
чл. 144 от АПК и да се приеме, че на лицето не е била осигурена минималната
жилищна площ от 4 кв. м., а килиите са били обитавани от по четирима човека. В
писмения отговор на ответника всъщност не се оспорва неосигуряването на въпросната
площ, а се твърди, че към този момент не е съществувало такова законодателно
изискване. В действителност съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС цитираната разпоредба
влиза в сила от 01.01.2019 г. Въпреки наличието на
отлагателен срок за влизането на посочения текст в сила не може да се приеме,
че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 г. По
силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест
гр. В. Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места
на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република
България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко
действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите
на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по
смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.
Б. По отношение
оплакването за неосигуряване на престой на открито:
От фактическа страна
ищецът твърди, че до м. февруари 2012 г. изобщо не е извеждан за престой на
открито, а след това е извеждан в закрито помещение, с размери 5х4 м., където
са събирани по 6-8 човека. Ответникът в представения писмен отговор сочи, че е
провеждан престой на открито в обособено за целта помещение с прозорец на
четвъртия етаж, което било в съответствие с чл. 54.1 от Заповед № 1-6399/Ц от
26.07.2010 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД „ИН“, като
представя извлечения от дневници за престой на открито.
Оплакването е основателно.
Разпоредбата на чл. 86 ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от
свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на
чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица
при изпълнение на наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража”. В
случая от становището на ответника по делото се установява /както и на съда е
служебно известно по повод идентични дела/, че през процесния
период към Ареста гр. В. Търново няма обособено място – открито пространство,
за провеждане на престой на открито. Вложеният от законодателя смисъл е
престоят да се провежда извън сградата на затвора/ареста. Помещението
в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява
изискването за осигуряване на задържаните лица ежедневно на не по-малко от един
час престой на открито, поради което провежданият престой на задържаните лица в
такова помещение не е престой на открито по смисъла на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема, че не е било осигурено правото на престой
на открито на задържаното лице.
Неоснователно ответникът
се позовава на разпоредбата на чл. 54.1 от Заповед № 1-6399/Ц от 26.07.2010 г.
за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД „ИН“, според която в
арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито,
провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен
достъп на свеж въздух или вентилация.
Съгласно чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС вътрешният ред в
арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със
заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за
престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения, в
противоречие със закона.
За пълнота на изложението
следва да се посочи, че представените от ответника извлечения не доказват твърдението
му за провеждан ежедневен престой „на открито“. Представени са извлечения само
за отделни дни, като пред съда не бе представен за сверка оригинален дневник за
периода 18.11.2011 г.-13.05.2012 г., а освен това от извлеченията е видно, че в
хронологията на записите липсват отбелязвания за определени дни. Така напр.
след 12.08.2011 г. следва запис за 15.08.2011 г., след 22.06.2012 г. следва
запис за 25.06.2012 г., от което може да се направи извод, че в съботите и
неделите задържаните не са били извеждани за престой.
В. Основателно са оплакванията
за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и за
липсата на естествено осветление. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС /в съотв. ред/ на лишените от свобода се осигурява постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването
на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно
ал. 2 на тази норма в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна
светлина и възможност за естествено проветряване. Според становището на
ответника и справката на началник сектор „Арести“ при ОС „ИН“ гр. В. Търново в
килиите не са изградени тоалетни, но достъп до такива, както и до течаща вода
се осигурявало през цялото денонощие, след сигнализиране на охранителния състав.
Във всяка от килиите има изкуствено осветление от луминесцентни тела над
вратата на килията, които светят денонощно, като естествено осветление се
осигурява чрез отваряне на плътните врати на килиите. С оглед на
гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно
описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил
поставен ищецът при пребиваването му в Ареста
гр. В. Търново от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, и на пряк достъп на дневна светлина.
Г. Съдът намира за
недоказано твърдението на ищеца, че при престоя му в ареста не му били осигурени
шкафче за личните вещи и стол. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ППЗИНЗС /в съотв. ред./ спалните помещения се обзавеждат с отделни
легла за настанените лица, снабдени със спални принадлежности, шкафчета за
лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела. Цитираната
разпоредба очевидно не задължава администрацията да осигури персонално шкафче и
стол за всеки лишен от свобода или задържан. От писмените доказателства е
видно, че всяка от килиите в Арест гр. В. Търново разполага с маса, две
табуретки и шкаф за лични вещи. Наличието на шкаф е посочено и от ищеца на стр.
2 от исковата молба при изчисленията му относно жилищната площ на килиите.
Предвид това исковата претенция в тази й част следва да се отхвърли като
неоснователна.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия,
при които И.В. е изтърпявал наложената му марка за неотклонение „задържане под
стража” в Ареста гр. Велико Търново, в рамките на периода на исковата претенция
10.08.2011 г. – 25.06.2012 г.,
накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на РБългария и респ. от страна на администрацията на ГД
„Изпълнение на наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи и на чл. 2, т. 3, чл. 3 и чл. 43,
ал. 2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти от
гл.т на минимална обитаема площ, необходима за спокойното биологично
съществуване на всяко психично здраво човешко същество; пребиваването около 23 ч.
в денонощието заедно с други три лица в помещение с площ от 8 кв.м, значителна
част от която е заета от леглата тип „вишка”, масичка
и шкаф и свързаната с това липса на двигателна активност; липсата на пряка
дневна светлина и на осигурена възможност за престой на открито; липсата на
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, са обстоятелства, които в
своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя в Ареста – гр. В.
Търново, неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на
личността. Действително по делото няма данни и не се установява
конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на ищеца,
което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил
поставен при изпълнението на мярката „задържане под стража” в Ареста – гр. В.
Търново. Но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ, изложеното по-горе от
фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността,
до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания.
Следва да се има предвид и приложимата разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според
която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката
„задържане под стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други
подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. За ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане
на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията
в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди
(неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени
от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на
незаконосъобразна административна
дейност. Липсата на ресурси или
други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води
до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи
човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични
затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други
срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл. 43, ал.2 от ЗИНЗС по
императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Конкретният размер на
следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 45 085 лв./,
следва да бъде определен при съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД и чл.
284, ал. 2 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора. Понятието „справедливост” е морално-етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само
по себе си има характер на овъзмездяване, а размера
на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди
следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и
времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като
законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде
определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства,
касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е
отразила на увреденото лице. В случая, като се отчетат обстоятелствата,
съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност и
периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е пребивавал в
следствения арест/ от една страна, а от друга страна като се вземат предвид
характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания –
липсват данни за конкретно физическо или психическо увреждане на здравето, не
се твърди, че в килиите е имало повече от 4 човека, не се твърди, че ищецът не
е бил извеждан своевременно до тоалетна и баня или че е бил принуден да ползва
кофи и шишета за облекчаване на естествените си нужди, признава се извеждането
за престой макар и на закрито за част от периода, и при прилагането на чл. 284,
ал.2 от ЗИНЗС, съдът приема, че справедливото обезщетение, което следва да се
присъди на ищеца, възлиза на 1 000 лева, в какъвто размер искът е основателен и
доказан. Фактът, че И.В. е подал исковата си молба на един доста по-късен етап
- почти 5 години след прекратяването на незаконосъобразните
действия/бездействия от страна на органите на ответника, показва едно неглижирано отношение, а оттук не би могло да се приеме, че
за ищеца съответно са настъпили сериозни морални вреди. В останалата част, до
предявения размер от 45 085 лв. искът като неоснователен, следва да се
отхвърли.
Основателна е и
претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 25.06.2012 г.
до окончателното изплащане на сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент
на забавата и съответно дължимостта на законната
лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на
администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва
следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия
са били преустановени - 25.06.2012 г., до датата на окончателното изплащане на
сумата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна. В посочената разпоредба е указано, че когато искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, а също и че разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Съгласно чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските за производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно разноски в полза на ответника се присъждат единствено при изцяло отхвърлен или оттеглен иск. В настоящия случай искът е частично уважен, като ищецът не е претендирал за репариране на направените от него разноски. Нормата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС е специална и дерогира общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. С оглед на изложеното, независимо от частичното отхвърляне на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Р Е
Ш И :
|
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр.София,
ул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на И.В.В., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора гр. Ловеч, сумата от 1 000 лв. /хиляда лева/,
представляваща обезщетение за претърпени от И.В.В.
неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност,
изразяваща се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни
условия /на минимална жилищна площ; на един час престой на открито на ден; на
пряк достъп на дневна светлина; на постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода/ при престоя на И.В.В. в Арест гр.
Велико Търново при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение
„задържане под стража” за периода 10.08.2011 г. – 25.06.2012 г., ведно със
законната лихва върху обезщетението, считано от 25.06.2012 г., до
окончателното изплащане на сумата. ОТХВЪРЛЯ предявения от И.В.В., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора гр. Ловеч иск против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, в останалата му част
и до размера на претендираното обезщетение от 45
085 лв., като неоснователен и недоказан.
|
Решението подлежи на
обжалване или протест пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Решението да се съобщи на
страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: