Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,17.07. 2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично
съдебно заседание на първи юли
през две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора сложи
за разглеждане
В.гр.д.№ 13007 по описа за 2019 г. ДОКЛАДВАНО от съдия АНЕЛИЯ МАРКОВА, и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производсвото е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А.Д.Т., ищец пред СРС. Със
същата се обжалва изцяло решение № 180089/30.07.2019 г., постановено от СРС, 36
състав по гр. д. № 48778/2017 г., с което е отхвърлен предявения иск по чл. 45
от ЗЗД. В тежест на ищеца са възложени разноските по делото.
Във въззивната жалба се излагат доводи за
неправилност на така постановеното решение. Въззивникът
счита, че са доказани всички елементи на деликта по
чл. 45 от ЗЗД. Излага се довод, че съдебното решение е постановено в разрез с
практиката на ЕСПЧ, която била тълкувана превратно от СРС.
Твърди се, че по делото не
било установено бащата на ищеца да е осъждан на 9 години лишаване от свобода с
влязла в сила присъда, както и да е осъждан за деяние, извършено с мотика,
каквото е процесното твърдение от ответника /пред
СРС/. Счита, че израза е насочен към ищеца, а не срещу неговия баща. Целта била
да се уязви ищеца, а не баща му. Последният по време на делото бил починал.
Ищецът бил споделял, че баща му е дългогодишен миньор и „Герой на
социалистическия труд“, както и че баща му заради битов инцидент бил осъден на
лишаване от свобода и бил изтърпял наказанието си като бил предсрочно освободен
след около 3-4 години. Ищецът никога не бил споделял баща му да е бил осъден за
убийство или опит за убийство с мотика на 9 години лишаване от свобода. Излагат
се обстоятелствата при които бил действал баща му като се твърди, че били
налице изключителен брой смекчаващи вината обстоятелства. Освен това, това се било случило преди 30 г. Сочи, че претърпените от
ищеца болки и страдания били установени от разпита на свидетелите Н. и Г.. Твърди
се, че свидетелят на ответника З.М.манипулирал съда и говорел неистини. По
делото било представено свидетелство за съД.ст, от което се установявало, че посоченото в него лице е
било осъдено за опит за убийство по хулигански подбуди и по начини и средства,
опасни за мнозина, като поради недовършеност на деянието, присъдата била постановено
при изключителни смекчаващи обстоятелства и било определено наказание 7 години
лишаване от свобода, което било под най-ниския предел от 15 години лишаване от
свобода. Званието „Герой на социалистическия труд“ не било отнемано. Това
означавало, че не се потвърждавало наказанието от 9 години, нито деянието да е
извършено с мотика. Представените от ответника публикации били оспорени, а
освен това били с дати след изказването на ответника, състояло се на 01.06.2017
г. по време на пленарно заседание на Народното събрание.Показанията на
свидетеля З.М.били противоречиви и житейски нелогични; те почивали на разкази
на покойници и това ги правело съмнителни, защото не можели да бъдат проверени.
Твърди, че никакви дела не се водели срещу баща му в Старозагорските съдилища;
присъдата била на Ямболския съд. Затова счита, че разказаната от свидетеля
история е несъществуваща. Свидетелят не можел да си спомни дали лицата на които
се позовава в показанията си /топ-адвокати/ са му разказвали за убийство или за
опит за убийство. Като основание за недостоверност на изнесеното от свидетеля,
се позовава на факта, че адвокат В.Д.бил починал още през 1979 г., а книгата
„Шайка“, която според ищеца нямала нищо общо с делото, била издадена 35 години
по-късно. Нямало как, който и да е било
свидетел на делото през 80-те години, да направи 35 г. по-късно връзка между
него и автора на въпросната книга, който тогава бил ученик в гимназията и не бил развивал никаква публична дейност. Счита, че съдът е нарушил
диспозитивното начало като изложил мотиви за аргументи каквито ответникът не
бил направил. В този смисъл съдът поел ролята на „служебен защитник“ на
ответника. Счита, че не следва да се хиперболизира практиката на ЕСПЧ за
свободата на политическия дебат в демократичната държава и за задължението на
политиците да проявяват толерантност към критиката. В случая не било налице
никакъв политически дебат, нито ищецът бил длъжен да толерира директни обиди и
клевети. СРС бил пропуснал факта, че ответникът специално бил взел думата на
пленарното заседание, за да оклевети ищеца. Това се установявало от
стенограмата на заседанието на НС. Не следвало да се игнорира и факта, че
ответникът е бил агент на репресивните служби на тоталитарната държава, което
било публично оповестено. Затова не следвало да се игнорира и Законът за
обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обн.ДВ,
бр.37 от 05.05.2000 г. Затова счита, че защитата на подобен род хора със
съдебни решения, които очевидно преднамерено обиждат и клеветят някого само
защото им е политически противник или за да спечелят медийни дивиденти, не
следва да се насърчава. Въззивният съд следвало да констатира, че с процесното
изказване се позори личността и достойнството на ищеца и доброто му име, което
било основание за ангажиране на имуществена отговорност. Действията на
ответника следвало да бъдат квалифицирани като непозволено действие, извършено
в нарушение на допустимите норми. Счита, че гарантираното в КРБ право на мнение
на гражданите не следва да се използва за накърняване на правата и доброто име
на другиго. Сочи, че установената в ЗЗД презумпция за виновност при деликта не
била оборена и затова съдът следвало да приеме, че действието е извършено от
ответника виновно. Освен това процесното изказване, предвид начина и средствата
на разпространението му, било станало достояние на множество лица.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови
друго, с което претенцията му да бъде уважена. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор по въззивната
жалба, подаден от ответника пред СРС- С.Г.В.. В същия се
излага становище за неоснователност на въззивната
жалба. Твърди се, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на материалния и процесуалния закон. Не били налице предпоставките на
чл. 45 от ЗЗД за уважаване на иска, както и че съдебното решение било
постановено в съответствие с практиката на ВКС.
Счита, че показанията на свидетеля,
разпитан на страна на ответника, следва да се кредитират. Ищецът допускал
фактическа грешка, тъй като свидетелят говорел не за В.Д., който наистина бил
починал през 1979 г., а за адвокат Д. В.Д., който бил починал през февруари
2017 г. и син на В.Д..Сочи, че по делото въз основа на официален свидетелстващ
документ било установено, че бащата на ищеца, въззивник пред настоящата
инстанция, е осъждан, както и било установено извършеното от баща му
престъпление, както и вида на наложените наказания. Тези данни били обстойно
обсъдени от СРС и били достатъчни предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен. Липсвало и увреждане на ищеца, тъй като твърденията на ответника
се отнасяли до трето за спора, лице. Със съществено приносно значение били
мотивите на СРС в частта относно окачествяването на действията като обида.
Сочи, че изказването било направено в пленарна зала на Народното събрание във
връзка с дебатите по Законът за обявяване на комунистическия режим в България
за престъпен, като ответникът бил опонент на ищеца. Счита, че практиката на ВКС
не може да се прилага приоритетно пред разрешенията на ЕСПЧ като се позовава на
чл.303, ал.1,т.7 ГПК. Сочи се, че доводът за връзка на ответника със службите
по чл.1 от ЗДРДОПБГДСРСБА се правел за първи път във въззивната
жалба. Не се претендират разноски.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 19.08.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 02.09.2019
г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване- предявеният иск по чл.45 ЗЗД е бил отхвърлен.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решени е постановено във
валиден процес.
По доводите във въззивната
жалба:
СРС е бил сезиран с иск по чл.45 ЗЗД.
Ищецът А.Д.Т., твърди, че ответникът С.Г.В., е осъществил непозволено
увреждане спрямо него, поради което му дължи обезщетение за причинени
неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. На 01.06.2017 г. в проведено
пленарно заседание, на което и двамата присъствали, от парламентарната трибуна
ответникът заявил, че „бащата на ищеца е осъден на девет години лишаване от
свобода за опит за убийство с мотика“, с което свое публично изказване е
разгласил и разпространил чрез медиите до неограничен кръг адресати неверни и
позорящи твърдения по негов адрес и му е нанесъл обида. Посочва, че отправеното
изказване, наред с придружаващите го, са цитирани в информационните емисии на
повечето медии в Р България още същия ден. Изказаното твърдение било невярно –
баща му не бил осъждан на девет години лишаване от свобода, както и не бил осъждан
за деяние, извършено с мотика; освен това бил отдавна реабилитиран. Твърди, че
целта на ответника била да го представи в светлина като човек, на когото
„бащата му е осъден за девет години лишаване от свобода за опит за убийство с
мотика“, а не като човек, разкриващ документално и критикуващ обосновано
недъзите и издевателствата на отречената със закон комунистическа система.
Изложеното водело до извод, че изказването е било атака към доброто име на
ищеца в обществото и с цел да засегне доброто му име и достойнството му, както
и че чрез опозоряването на бащата се целяло компрометиране на сина. Посочените
изрази се отразили негативно върху емоционалното му състояние; причинили му
душевен дискомфорт, гняв и възмущение. Налагало му се
постоянно да дава обяснения за това наистина ли баща му се е опитал да умъртви
човек с мотика и да разяснява, че родителят му наистина е осъждан, но не на 9
години затвор и не за деяние с мотика, че е изтърпял наказанието си, както и,
че бил предсрочно освободен и реабилитиран. Това му коствало много нерви,
негативни емоции, довели до потиснатост, лошо настроение, влошена комуникация с
околните и намалена работоспособност.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че спорен между страните е въпросът за това, дали употребените от ответника
думи разкриват признака противоправност, а също и
дали вследствие на изказванията са причинени неимуществени вреди - болки и
страдания на ищеца, които да са в пряка причинна връзка с изявленията на
ответника.
За противоправно според първоинстанционният
е прието това поведение, което засяга чуждо благо, защитено от правния ред като
предмет на чуждо абсолютно субективно право. За да е обидно или клеветническо,
или да засяга по друг начин честта и достойнството или доброто име на някого),
не било задължително действието да покрива състава на обидата (чл. 146 НК) или
на клеветата (чл. 147 НК). Обидата
се отнасяла до изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на
пострадалия и не отговарят на възприетите от обществото морални норми. Същата
предполагала ответникът да е употребил думи и/или изрази, които са обективно
обидни и представляват лично унизително отношение към определено лице.
Преценката за това предполагала да бъде съобразена не със субективното
възприятие на засегнатия, а с един обективен критерий – общоприетите морални и
обществени разбирания за необхоД. отношение към
останалите членове на обществото. Въз основа на последните се преценявал и
унизителният характер на казаното като следвало да се държи сметка за
нормалното човешко общуване като се зачитат честта и достойнството на всекиго.
Без значение било обстоятелството дали казаното отговаря на действителността и
дали направената от дееца оценка е основателна. С оглед на тези си мотиви, СРС
е достигнал до извода, че не може да се приеме, че изречените от ответника думи
съставляват обида, тъй те не са неприлични или обидни, нито вулгарни думи.
Клеветата представлявала съзнателното разгласяване на несъществуващо позорно
обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление. Разгласяването на
позорно обстоятелство представлявало довеждане до знанието на трето лице на
определен факт, свързана от дееца с личността на пострадалия – който се отнасял до прояви от личния му живот
или неговата професионална реализация, укорим от гледна точка на морала,
отразяващ отрицателни качества на пострадалото лице или такива, характеризиращи
го негативно, който е от естество да накърни доброто му име в обществото.
Твърдението следвало да е ясно и да съдържа информация, която да бъде представена
от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти,
т. е. необхоД. било да се създава убеждение за знание
у дееца, че тези обстоятелства са безспорен факт. Във всеки случай, същата
следвало да визира определено физическо лице, в този смисъл било възприетото в решение
№ 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд.
на ВКС, т. е. обидният израз следвало да е насочен към това лице (посочено чрез
имената му или по друг неоставящ съмнение начин), респективно позорното
обстоятелство трябвало да се отнася до него или то да е посочено като
извършител на приписано му престъпление.
В случая цитираната от ответника информация се отнасяла до конкретно лице,
а именно – до бащата на ищеца– Д.К.Т.. Последният не бил споменат по име, но бил
достатъчно ясно определен.
По делото не било спорно, че думите са изречени от парламентарната трибуна
по време на проведено на 01.06.2017 г. пленарно заседание и по този начин били достигнали
до знанието на неопределен кръг от лица. Така били разпространени твърденията
на ответника за конкретни факти от живота на бащата на ищеца, а косвено и от
живота на самия ищец – поради съществуващата помежду им роднинска връзка.
Според първоинстанционният съд приписването на
участие в престъпление е позорящо обстоятелство, доколкото законодателят
изрично бил предвидил отговорност за отправяне на подобно твърдение съгласно
разпоредбата на чл. 147, ал. 1, предл. второ НК. В
случая макар да се съдържат в обръщение към ищеца А.Т., думите на ответника по
съдържанието си били насочени и засягали негов роднина, комуто се приписвало
участие в престъпление. Затова страдали честта и достойнството не на ищеца, а
на неговия баща, който се явявал пряко пострадал от разгласяването на
посоченото обстоятелство. Пред него ответникът носел отговорност, доколкото
обаче, същият не бил страна по делото, последното не било предмет на обсъждане
в настоящото производство.
Изречените думи, не съдържали внушение за това, че самият ищец е извършил
престъпление, доколкото липсвали каквито и да е твърдения, засягащи факти,
извършени с личното му участие. Изказването на ответника съдържало твърдение за
факти относно личността на Д.Т., поради което и следвало да бъде обсъден
въпросът за това доколко роднинската връзка между последния и ищеца опосредства
възможността посочената информация да бъде характеризирана като унизителна за
честта и личното достойнството на ищеца или пък представлява позорящо го
обстоятелство.
Според съдебния състав, постановил обжалваното по настоящето дело, решение,
доколкото наказателната отговорност била лична, родствената връзка с осъдено
лице, не следвало да се възприема като позорно обстоятелство. Макар и роднини,
ставало дума за отделни личности с различни разбирания, всяка от които носи
отговорност за действията и постъпките си.
Дори и при извод за обратното, следвало да се има предвид, че думите, за
които се твърди, че имат клеветнически характер, издържали проверка за вярност.
Последното от своя страна изключвало отговорността за клевета. Ищецът признавал
публично, а също и в първоинстанционното
производство, че баща му е бил осъждан. Същото се установявало и от
съдържанието на приетата по делото справка за съД.ст – на бащата на ищеца било наложено едно общо наказание
лишаване от свобода за срок от седем години – за престъпление, квалифицирано по
чл. 116, т. 6 и т. 10 от НК и чл. 58,
ал. 1, б. „а“ и чл. чл. 18 от НК – квалифициран състав на убийство по т. 6 (по начин или със средства,
опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена
жестокост – без в справката да е конкретизирано предложение) и по т. 10 (в
редакцията към момента на постановяване на присъдата - извършено по хулигански,
расистки или ксенофобски подбуди, отново без конкретизация) при стадий на довършеност на етапа на опита (чл. 18) и за престъпление по
чл. 325, ал. 1 от НК – хулиганство.
Действително посоченото в изказването на ответника като наложено наказание
съответствало по вид, но не и по продължителност, а от справката не ставали
ясни начина и средството, с което е извършено престъплението, а само, че се
касае за квалифициран състав на същото. Същите, според СРС, с оглед
установената информация, представлявали подробност без практическо значение, с
оглед мястото на направеното изказване – от парламентарната трибуна по време на
заседание на Народното събрание, и неговият контекст – част от политическа реч
по повод противопоставяне на страните, в качеството им на представители на две
опозиционни политически партии. Трайна била съдебната практика в разбирането
си, че в такава ситуация е допустимо използването на по-груб език, вкл.
преувеличаване, стига да не се касае за целенасочено накърняване на правата и
доброто име на другиго. Границите на приемливата критика по отношение на
политик, действащ в качеството на обществена или държавна фигура били значително
по-широки, в полза на обществения контрол и политическия дебат като СРС се е
позовал на решение по делото „Лингенс срещу А.“ на
ЕСПЧ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д.
№ 7046/2014 г. на IV г. о. на ВКС.
Ищецът бил приел доброволно публична роля, която изисквала от него да
подлагат на критика поведението и действията на другите политически субекти и
държавни органи, осъществявайки контрол в интерес на обществото. В това си
качество и при ниското нивото на политическо общуване в Р България, той
съзнателно и неизбежно се бил изложил на близко наблюдение и критика от страна
на своите политически опоненти, какъвто бил ответникът. Последното по необхоД.ст налагало проява на
толерантност, готовност да бъде обект на оценка и критика в степен, по-висока,
от тази за гражданите, които не са натоварени с такава обществена функция.
Относно това, че средството на престъплението не е от съществено значение, СРС
се е позовал показанията на свидетелката Н.-В.. Същите съдът не е коментирал в
пълнота, доколкото се отнасяли до
различен елемент от фактическия състав. СРС е приел, че заслужава да се
отбележи, че те са такива/има се предвид показанията на свидетелката/, въпреки
възприетото от нея различно от посоченото от ответника средство /секира вместо
мотика/.
Във връзка с възраженията на ищеца за това, че роднината му е изтърпял
наказанието си, което е и по-ниско по размер, и че е реабилитиран, СРС е
посочил, че ищецът може да се защити посредством използване на инструментите на
свободното слово и съобразно предвидения в Правилник на Народното събрание,
ред.
След като СРС е достигнал до извода за отсъствие на осъществено от
ответника противоправно поведение, е приел, че е безпредметно
обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на непозволеното
увреждане. Затова и предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е
бил отхвърлен в цялост.
Въззивната инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд, обективирани в обжалваното
решение, поради което на основание чл.272 ГПК същите следва да се считат и за
мотиви на настоящето решение.
За да бъде основателен иска за непозволено увреждане по чл.
45 ЗЗД, следва да се установи, че
е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/,
вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди.
Видно от представената по делото /пред СРС/ като приложение към исковата
молба, стенограма, процесното изказване е направено
от ответника на 19 заседание на НС, състояло се на 01.06.2017 г. във връзка с
отправеното искане за предсрочно освобождаване на Д.Г.от поста Председател на
Народното събрание. Видно от отразеното в стенограмата ответника се е изказал
във връзка с обсъждане поведението на Председателя Г., който според В. мълчи
пред едно /пак според В./ безобразно поведение на хора от неговата група. Към
този момент ищецът е народен представител и се е присъединил към групата на
ГЕРБ. Ответникът С.В. – към БСП за България, което също е видно от
стенограмата/л.22/.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 18.05.2018 г.,
прието е, че обстоятелството, че бащата на ищеца е осъждан за умишлено
престъпление от общ характер, за което му е било наложено наказание лишаване от
свобода и е постановено ефективното му изтърпяване, не се оспорват. Оспорва се
размера на посоченото от ответника наказание от девет години и факта, че същото
е наложено за деяние, извършено с мотика като от ищеца се сочи, че лицето е
реабилитирано.
С оглед доводите във въззивната жалба това са
спорните обстоятелства и пред настоящата инстанция.
При деликта съставомерно е противоправното увреждане на друго
лице от дееца,
на което е причинена реална вреда, която подлежи
на пълно обезщетяване.
Наличието на клеветнически
твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на
конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни
- неприемливи от гледна точка на
общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото.
За да е налице притовоправно
дейния в този смисъл, клеветническите твърдения трябва да са неистински, т.е. да не
съществуват в обективната действителност.
Престъплението е това
общественоопасно деяние, което формално осъщестява признаците на предвиден в закона конкретен престъпен състав и което е наказуемо според правилата на Наказателния кодекс.
От представената по делото на л. 83 – 84 /пред СРС/ справка за съД.ст на Д.К.Т., за който не се
оспорва, че е бащата на ищеца А.Т., а и се установява от писмото на ГД
„Гражданска регистрация и административно обслужване“/л.73/, е видно, че Д.К.Т.
е осъждан по силата на чл.116, т.6 и т.10 във вр.с чл.18
от НК и му е наложено наказание от 7 години лишаване от свобода при строг режим
за деяние извършено на 02.06.1984 г. в с.Бонево, окръг Ямбол. На основание
чл.325, ал.1 НК му е наложено и наказание от една година лишаване от свобода
при първоначален лек режим. На основание чл.23 НК е определено общо наказание
от 7 години лишаване от свобода при строг режим.
Съгласно чл. 116 НК, редакция към датата на
деянието, за убийство:
…..
6. по начин или със средства,
опасни за живота на мнозина,
по особено мъчителен начин за убития или
с особена жестокост;
…..
10. извършено по хулигански подбуди
наказанието е лишаване от свобода каквото явно е било наложено на бащата на ищеца.
Съгласно чл. 23, ал.1 НК, ако с едно деяние са
извършени няколко престъпления или ако едно лице
е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало
влязла в сила присъда за което
и да е от тях, съдът, след
като определи наказание за всяко
престъпление отделно, налага най-тежкото от тях. В случая срокът е определен на 7 години.
Самият ищец признава, че баща му е бил осъждан и му е било наложено
наказание лишаване от свобода.
Без значение е продължителността на наложеното наказание, което в случая не
е и голяма разлика /от 2 години/.
Без значение в случая е и оръдието на престъплението при този състав на
дадена от наказателния съд квалификация на престъплението.
Без значие по спора е обстоятелството, че
присъдата е била отменена в частта, в която осъденият е бил лишен от званието
„Герой на социалистическия труд“.
Без значение по спора е обстоятелството при каква фактическа обстановка е
извършено престъплението. В случая не сме в производство по преразглеждане на
тази присъда, нито в производство по съдебно реабилитация.
Без значение по спора е обстоятелството дали присъдата е издадена от съда в
гр.Стара Загора или не. Да, действително, същата е постановено от Окръжен съд,
гр.Ямбол, но това по никакъв начин не опровергава факта на осъждането.
Действително, свидетелят М. говори в показанията си за лицето В.Д., с което
твърди да са работили 22 г. в една кантора. Свидетелят М. работи като адвокат
от 1980 г. и се занимава с наказателно право. Двамата са обсъждали книгата
„Шайка“ с автор А.Т., която била публикувана 2013/2014 г. и по този повод фактите
относно бащата на ищеца са станали известни на свидетеля. Тези показания могат
да установят единствено факта, че авторството на ищеца върху книгата „Шайка“ се
свързва от свидетеля с миналото на баща му. Същевременно свидетелят твърди, че
харесва ищеца като писател. Поради което не можем да приемем за основателен
довода на въззивника, че свидетелят манипулира съда и говори явни неистини. Де
факто и тези показания не променят по никакъв начин изхода на спора.
Безспорно отношенията
между политиците от различни партии,
представени в парламента, попадат в сферата на обществения интерес предвид първостепенната роля на политическите партии относно плурализма в обществото и ефективното функциониране на демокрацията.
Самият ищец признава, че с ответника са
политически противници.
По въпроса какво значение за правото
на обезщетение и размера на същото
има обстоятелството, че извършителят и пострадалият са политици, а унизителният за адресата израз
е използван във връзка с политическата му и обществена дейност е
даден в РЕШЕНИЕ № 110 ОТ 25.05.2017 Г.
ПО ГР. Д. № 2808/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС и същото е в следния смисъл:
„Политиците са приели
доброволно една публична роля, която изисква от
тях да подлагат
на критика поведението и действията на другите политически
субекти и държавни органи, като по
този начин ги контролират в интерес на обществото,
което предполага да са в и по-голяма
степен настоятелни, настъпателни и безкомпромисни. В същото време, те
от своя страна
съзнателно и неизбежно се излагат на
близкото наблюдение и критика на своите
политически опоненти, на журналисти и на цялото общество,
което налага и самите те да
проявяват по-висока степен на толерантност,
да са готови
да бъдат обект на оценка
и критика в по - висока степен от
частните лица, включително чрез използване на различни
художествени езикови и изразни похвати“. В този смисъл е и приетото в РЕШЕНИЕ № 369 ОТ 26.11.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2098/2015
Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. В последното е даден отговор на
въпросите трябва ли да се
прави разлика между съобщаване на факти, даване
на политически оценки и изразяване на мнения от
една страна и обиди към конкретната
личност от друга, както и дали негативните оценки, направени по политически въпроси при спазване
ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, представляват противоправно действие, което е основание да се
търси отговорност за деликт. В същото е даден отговор на въпроса, че ако те са
верни не се носи отговорност,
дори да позорят
адресата, а ако не са верни,
има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка
достоверността на разпространената информация.
В случая от самия въззивник
се признава, че баща му е бил осъждан и е изтърпявал наказание лишаване от
свобода, а това за какво деяние и при каква квалификация е постановена
присъдата, се установява от справката за съД.ст. Щом авторът на
изказването /ответникът/ не е приписал на ищеца участие в престъпление, поведението не може да се окачестви
като деликтно деяние.
Позоваването на първоинстанционния
съд на съдебна практика на ВКС, както и на тази на ЕСПЧ, не го прави защитник
на ответника, както се твърди от въззивника.
В решение по делото „Де
Х. и Гайселс срещу Б.“ и делото „Хендисайд срещу О. кралство“, Европейският съд по правата на
човека приема, че свободата на
изразяване на мнения е приложима не само по
отношение на информация или идеи, които се
възприемат благоприятно или се разглеждат
като безобидни или неутрални, но също така
и за изявления, които се възприемат
като оскърбителни, шокиращи или смущаващи
от държавата или от част
от обществото.
Правото на изразяване на мнение е уредено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България
и то не нарушава
забраната по чл. 39, ал. 2 от
Конституцията на Република България, щом не са
използвани обидни изрази.
Отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена
чест и достойнство от поведение или
изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи го, е деликтна, като обидата по смисъла
на гражданския закон не е напълно
аналогична на престъпния състав по НК, съставляващ „обида“.
Правилно СРС е приел, че изречените от ответника
думи не съставляват обида, тъй те не са неприлични или обидни, нито вулгарни
думи.
Чувствата на ищеца са неговото
субективно преживяване, отражение на личния
му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по
реда на деликта
те не могат
да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното
по-горе е видно, че поведението на ответника-деликвент не може да
се окачестви като противоправно по см. на
чл. 45 ЗЗД.
Съобразно стандартите,
установени с КРБ и практиката на ЕСПЧ,
следва да се търси балансът
между правото на свободно изразяване
на мнение, обществения интерес и необхоД.стта от защита на правото
на чест, достойнство и доброто име. В тази посока
най-важният критерий е доколко конкретното изразяване на факти,
мнение и критика е обществено значимо и необхоД. срещу това, дали то
се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго,
като границите на приемливата критика по отношение
на политик, действащ в качеството на обществена или
държавна фигура са значително по-широки,
в полза на обществения контрол и политическия дебат (в този смисъл и решение
по делото „Лингенс срещу А.“ на ЕСПЧ и практиката на ВКС по чл.
290 ГПК - напр. решение
№ 204/12.06.2015 г. по гр.
д. № 7046/2014 г. на IV г.о.
на ВКС).
Действително, с писмените си бележки от
пълномощника на ищеца са представени решения, съответно по гр.д.№ 69594 по
описа за 2017 г. на СРС, Първо ГО, 24-ти състав и по гр.д.№ 26806 по описа за
2018 г. на СРС, Първо ГО, 127 състав, но същите дори да приемем, че са
предявени по иска и на ищеца по настоящето дело – А.Т. /тъй като данни в
съдебните актове са обезличени/, не съдържат данни за влизането си в сила. Дори
и да са влезли в сила, то видно от съдържанието им, исковете са насочени срещу
други ответници и за други твърдения и публикации.
Затова и не сме в хипотезата на чл.298, ал.1 ГПК и настоящата инстанция не е
обвързана с приетото в тези съдебни решения.
Без значение по делото е факта, че ответникът е бил агент на репресивните
служби на тоталитарната държава, което било публично оповестено.
Съгласно чл.9, предл.2 ГПК съдът прилага закона еднакво спрямо всички.
Съдът не намира връзка между конкретния казус и приложението на Законът за
обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обн.ДВ,
бр.37 от 05.05.2000 г. поради което не излага мотиви в тази връзка.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се
следват.
Въззиваемият не претендира
разноски и такива не му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 180089/30.07.2019 г.,
постановено от СРС, 36 състав по гр. д. № 48778/2017 г., изцяло.
Решението може да се обжалва
пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: