Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1343
20.11.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на тридесети
октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ФАНЯ РАБЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХОВА
БОРИС ИЛИЕВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №2013/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото
е образувано по въззивна
жалба на М. А. Ч. ***, ЕГН **********, против
Решение №246 от 04.07.2019г., постановено по гр.д. №299/2019г.
по описа на Районен съд- Карлово, с
което са били
отхвърлени предявените от нея
против „Автоелектрик България“
ООД, ЕИК *********,
искове за заплащане
на сумата от 2000
лв., представляващи обезщетение
по чл.226,ал.2 от КТ, дължимо за
периода от 07.12.2018г. до датата на
подаване на исковата молба,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане, както и за
заплащане на сумата
от 500 лв.- обезщетение
за безотговорно отношение
към личните документи на ищцата
и изпращането им по
куриери без нейно писмено разрешение. В
жалбата се излагат доводи за
неправилност на решението,
като се иска
отмяната му и постановяване на
ново решение за уважаване
на предявените искове.
Ответната страна
по жалбата- „Автоелектрик
България“ ООД, ЕИК
*********, чрез пълномощника
си по делото
адв. Щ. Ц., в писмен
отговор на същата иска обжалваното
решение да бъде
потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното и
на основание чл.269, изр.2
от ГПК следва
да бъде проверена
правилността на решението
съобразно посоченото в
жалбата, като въззивният
съд като инстанция по
същество се произнесе по съществуващия между
страните материалноправен спор.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с иск на М. А. Ч. против „Автоелектрик България“
ООД с правно основание
чл.226, ал.2 от КТ за
заплащане на обезщетение в размер на 2000
лв. за причинените й
вреди от незаконно задържане на
трудовата й книжка
за периода от 07.12.2018г. до
датата на подаване
на исковата молба, както
и с иск с
правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за
причинените й вреди
от безотговорното отношение
на дружеството към личните й
документи и изпращането
им по куриери без нейно писмено разрешение. От
фактическа страна по
делото не се
спори между страните, а и
се установява от
приетите писмени
доказателства, че между
страните е съществувало трудово
правоотношение, прекратено със
Заповед №774/05.12.2018г. на
управителя на ответното дружество,
считано от 10.12.2018г. Ищцата
твърди, че на 10.12.2018г. е
предоставила във фирмата трудовата си книжка за
надлежното й оформяне,
като на 19.12.2018г.
получила от дружеството писмо- покана,
че може да отиде
и да си я
получи, Твърди, че на
20.12.2018г. е посетила
фирмата, но служителката
на дружеството Н. К. поискала
от нея да се
подпише върху заповедта за
уволнение, в която било
записано, че е
получила трудовата си книжка,
което ищцата отказала да стори, поради което
трудовата книжка не й била
върната.
От показанията на св.
Н. А., с когото ищцата
живее на семейни начала,
се установява, че на
20.12.2018г. я е
придружил до офиса
на ответното дружество, за да
получи трудовата си книжка, но тя
не й
била върната, тъй
като поискали от
нея да подпише
заповедта за уволнение. По делото
се установява от
показанията на св. Н.
К.- служител на ответното дружество,
че на 13.12.2018г.
същата е уведомила
по телефона ищцата,
че трудовата й
книжка е готова
и я поканила,
за да я получи. На следващия ден- 14.12.2018г.
ищцата посетила офиса
на дружеството, за
да получи същата, като от
нея е
било поискано от св. К. да удостовери
с подписа си факта
на получаването й, като
изявлението за това е било написано
върху заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение. Ищцата
отказала да се подпише, поради
което и трудовата книжка не й е
била върната. От показанията на св.
С. Д.-
ръководен служител на ответното дружество, се
установява че веднага след
като е бил
информиран от св. К. за
отказа на ищцата,
същият се опитал
да се срещне с нея на паркинга
на фирмата, като я
поканил да се върне
в офиса и да получи
трудовата си книжка, като
удостовери получаването й
в друг документ- декларация, което
обаче тя отказала. От показанията на същия свидетел се
установява и че
няколко дни по- късно
управителят на фирмата И. О.
провел разговор по телефона с ищцата, като я
поканил да дойде
в офиса на фирмата
и да получи трудовата си книжка
пред двама свидетели, но тя отказала.
Впоследствие до нея
били изпратени и
няколко писмени покани
да се яви в
офиса на фирмата,
за да си получи трудовата книжка.
По делото е приложена
покана изх.№502/18.12.2018г.,
получена от ищцата
на 19.12.2018г., с която
ответното дружество я
уведомява, че може
да си получи
трудовата книжка в офиса
на фирмата. По делото
е бил разпитан
като свидетел и управителят
на ответното дружество
И. О., но
неговите показания не следва да се обсъждат, тъй като съгласно разпоредбата на чл.177, ал.1, т.2 от
ГПК същият, в качеството му на законен
представител на юридическото
лице, може да дава
само обяснения от името
на страната и не може
да бъде свидетел.
При така установените
по делото факти според
настоящия състав на съда исковите претенции са неоснователни и
следва да се
отхвърлят. Съгласно чл.226,
ал.2 от
КТ работодателят и виновните длъжностни
лица отговарят солидарно към
работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно
задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било
прекратено. Съгласно
разпоредбата на чл.350, ал.1
от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят
е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани с прекратяването, и да я
предаде незабавно на работника или служителя,
като разпоредбата на
чл6, ал.2, изр.1 от Наредбата
за трудовата книжка и трудовия стаж /НТКТС/
предвижда връщането да стане срещу подпис на работника или служителя. В случая по делото се установява, че след оформяне
на трудовата книжка
работодателят е предприел
действия за връщането
й на ищцата- поканил я е
първо по телефона,
чрез св. К., а
впоследствие и с покана
по пощата, но
това не е станало,
тъй като последната
е отказала да
удостовери с подписа си
факта на получаването й. При
това положение следва
да се приеме, че липсва
незаконно задържане на трудовата
книжка, тъй като при
посещението си във
фирмата на 14.12.2018г. ищцата неоправдано
не е приела
предложеното й връщане на
същата. В разпоредбата на
чл.6, ал.2, изр.1 от НТКТС
не са
предвидени изисквания за съставяне
на определен документ, който
да бъде подписан
от работника или
служителя, за да
се удостовери връщането
на трудовата му книжка, поради
което претенциите на
ищцата, че същата следва
да се подпише на дневник
за издадените трудови книжки, са
неоснователни. В
разпоредбата на чл.1, ал.5
от НТКТС действително
е предвидено задължение за
работодателя за водене
на дневник, но това
задължение се отнася
само за издадените
от самия работодател трудови книжки.
В случая трудовата книжка
на ищцата не
е била издадена
от ответното дружество,
поради което и при
връщането й не важи изискването на
чл.6, ал.2, изр.2 от НТКТС
за отбелязване на това
обстоятелство в дневника. Отделно от
това по делото
се установява, че
след неуспешния опит
за връщане на трудовата
книжка на 14.12.2018г.,
работодателят е изпратил
по пощата покана
на ищцата, получена
от нея на
19.12.2018г., с която
същата отново е била
поканена да се
яви в офиса на дружеството и
да получи трудовата си книжка,
на която покана обаче
тя не се
е отзовала, с
което сама се е
лишила от възможността да получи
същата. Не могат да бъдат
кредитирани твърденията на ищцата
и показанията на св. А.,
че посещението й във
фирмата е било на 20.12.2018г. след
получаване на поканата, тъй
като от показанията
на св. К. и св.Д. се
установява, че същото е било на
14.12.2018г., като тези
показания се подкрепят
от обективните данни по
делото- представената и неоспорена
справка от проведени
телефонни разговори от св.
К., от
която е видно, че
на 13.12.2018г. тя е
провела телефонен разговор с ищцата, както
и от представената
и неоспорена справка от
проведени телефонни разговори
от управителя на
фирмата И. О.,
от която е
видно, че в
деня на изпращане на
поканата- 18.12.2018г. същият е провел
телефонен разговор с
ищцата. Предвид горното
и доколкото по делото се
установява, че работодателят
е положил необходимите усилия
да върне на ищцата
трудовата й книжка, което
обаче не е
станало по причина
на нейното поведение, то не
са налице основанията
за ангажиране на
отговорността на работодателя
по чл.226, ал.2 от КТ и предявеният
иск за заплащане
на обезщетение в размер на
2000 лв. следва
да се отхвърли.
Неоснователна е
и претенцията на ищцата
за заплащане на
обезщетение в размер на
500 лв. за причинените й
вреди от безотговорното отношение
на дружеството към личните й
документи и изпращането
им по куриери без нейно писмено разрешение. По
делото не са били ангажирани
никакви доказателства от страна
на ищцата за установяване на
твърденията й, че трудовата й книжка
е била изпратена
от ответното дружество по куриер.
Представените към исковата
молба разпечатки от
имейл- кореспонденция между ищцата
и служители на
куриерската фирма „Еконт“
съдържат единствено твърдения
на самата ищца, че куриерът й бил казал,
че е взел за доставка трудовата
й книжка, които
твърдения нямат доказателствена стойност. Отделно от
това същите се
опровергават от показанията на св. С.
Д., според когото
до ищцата са били
изпращани само покани
да се яви
във фирмата за
получаване на трудовата си книжка, а не и
самата трудова книжка, която
била съхранявана в дружеството. Даже
и да се приемат за доказани твърденията
на ищцата, че
ответникът е изпратил
по куриер трудовата й
книжка без нейното писмено
съгласие съгласно чл.6, ал.3, изр.2 от
НТКТС, то липсват
доказателства тя да е
претърпяла някакви имуществени
или неимуществени вреди
от това, поради което
искът й е неоснователен и
на това основание.
Неоснователни са
и доводите във
въззивната жалба срещу
присъдените от първоинстанционния съд разноски
за адвокатско възнаграждение в
полза на
ответника в размер на
600 лв. Пред първата инстанция
ответното дружество е било
представлявано от адвокат,
на когото е заплатило адвокатско възнаграждение в размер
на 600 лв.,
видно от приложения
договор за правна защита и съдействие,
като за претенцията за посочените
разноски преди даване ход на устните състезания
е бил представен
списък по чл.80 от ГПК,
съдържащ се в
писмена молба. Съгласно разпоредбата
на чл.78, ал.5 от ГПК при прекомерност на
заплатеното от страната
адвокатско възнаграждение спрямо
фактическата и правна
сложност на делото
по искане на
противната страна съдът може
да присъди по- нисък
размер на разноските за
адвокатско възнаграждение.
Възражението за прекомерност на
заплатеното от противната
страна адвокатско възнаграждение следва да
бъде направено до приключване на устните
състезания пред съответната инстанция,
за да може
съдът да го вземе предвид при
присъждане на разноските.
В настоящия случай до
приключване на устните състезания пред първата
инстанция от страна на ищцата не
е било направено
подобно възражение, поради
което при постановяване
на решението съдът
е присъдил пълния размер
на направените от
ответната страна разноски
за адвокатско възнаграждение. При
положение, че жалбоподателката е
пропуснала да направи
своевременно искането си,
то правото й
е преклудирано и
не може да се
упражни след постановяване
на решението с
подаване на жалба
срещу същото.
Предвид горното
обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, като
на основание чл.272 от
ГПК се препрати и
към мотивите на
първоинстанционния съд.
С
оглед неоснователността на въззивната
жалба жалбоподателката
следва да бъде осъдена да заплати
на въззиваемата страна направените
по делото разноски
за адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лв. От
страна на жалбоподателката е
направено възражение за
прекомерност на посочените
разноски, но същото
е неоснователно, тъй като
заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение за въззивното
производство е съобразено
с фактическата и правна сложност на
делото.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №246 от 04.07.2019г.,
постановено по гр.д. №299/2019г. по описа на Районен съд- Карлово.
ОСЪЖДА М. А. Ч. ***, ЕГН **********, да
заплати на „Автоелектрик
България“ ООД, ЕИК
*********, сумата от 400 лв.-
разноски по делото.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.