Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.12.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на десети ноември през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 11004 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 72360 от 14.04.2020 год., постановено по
гр.дело № 30984/ 2014 год., на СРС, І Г.О., 50 състав са отхвърлени предявените
от Н.Й.Н., ЕГН **********, срещу А.И.К., ЕГН **********, искове с правно
основание чл.45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2809,98 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат от
непозволено увреждане, изразяващо се в гласуване на решение 20.03.2009 г. от А.И.К.,
като член на УС на БНЕА, и непредприемане на необходимите действия за заплащане
на дължимо от БНЕА възнаграждение и разноски по изпълнение на договор №
276910/00/22.07.1997 г. по програма ФАР, представляващи сбор от сумата 2182,98
лева- лихва към НОИ за ДОО за самоосигуряващо лице за
периода 09.06.2009 г. - 09.06.2014 г., 169,00 лева - дължими от Н.Й.Н. съдебни
разноски по гр.дело № 31649/2010 г. по описа на СРС, и 458,00 лв. лихва върху
просрочени главници за периода 09.06.2009 г.- 01.06.2012 г. за непогасени
парични задължения на Н.Й.Н. *** ЕАД. С решението на съда е осъден Н.Й.Н., ЕГН **********,
да заплати на А.И.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата
648,00 лева – съдебни разноски.
Срещу решението на СРС, 50 с-в е постъпила въззивна жалба от Н.Й.Н., подадена чрез
пълномощника адв.Г.С., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено
друго, с което предявения иск с правно
основание чл.45 от ЗЗД, бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В
жалбата се излагат доводи, че решението е нищожно и неправилно, като постановено в нарушение
на материалния и процесуалния
закон.
Въззиваемата страна-
ответник А.И.К.,
чрез пълномощника си адв.Л.Т. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата на
ищеца, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни
норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ
в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно
решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за
постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни
процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е
постановено в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя
изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявения от ищеца Н.Й.Н. срещу ответника А.И.К., иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2809,98
лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от
него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят
доводите за недопустимост и нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната
съдебна практика – т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение,
което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по
същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен
иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на
търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен
съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от
легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални
предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо – не са
нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно,
тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение –
постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно
съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно
решение. Вярно е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно,
но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде
прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното
решение като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е практика на
ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е
нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато
излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може
да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668
от 15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение №
73 от 18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и
др./. Съгласно правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се
приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е
случаят, когато: решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в
ненадлежен състав; решението е постановено извън пределите на
правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената форма на решението
или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно неразбираема и не може
да бъде изведена чрез тълкуване.
Нищожността
е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не
съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в съдебната
практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело №
1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г.
о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010
г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по
тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено
съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис
или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо
до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на
формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение
към съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество.
Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на
Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на
съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а
обуславя единствено неправилност, която се релевира
по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна
и касационна жалба.
На
следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната
жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните
по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата
съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства.
Непозволеното
увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние извършено виновно,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка
между настъпилата вреда и деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД,
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на
така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен
начин от страна на ищеца, че е налице действие на ответника, от което като
пряка и непосредствена последица да са му били причинени твърдяните
в исковата молба имуществени вреди.
Отговорност за непозволено
увреждане по чл.45 от ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез
свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение
на всеки да не вреди другиму.
То произтича непосредствено
от закона / чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл
следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна
норма, като при деликтите
то се изразява в накърняване
на предписанията на тази
норма да не се вреди другиму. При неговото
неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване
на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник- А.И.К.. Следователно,
за да са налице основания
за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна
връзка между противоправното
и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди. Вината се предполага
до доказване на противното,
но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване
на общо основание.
При доказаност при условията на кумулативност
на изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя
основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от
горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е било в
тежест на ищеца – аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията му за
наличието на противоправно поведение на ответника.
За да възникне отговорност за вреди от
непозволено увреждане следва да е установено наличието на елементите от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, които са: поведение/деяние/ - действие или
бездействие/непредприемане на определено правно изискуемо действие/, противоправност на поведението, претърпяна вреда, причинна
връзка между противоправното поведение и претърпяната
вреда, вина. Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното. Противоправността
е обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а вината
е субективен елемент. В правната теория относно института на непозволеното
увреждане противоправността се определя като
противоречие на деянието с императивна правна норма, формулирана като забрана
или определяща задължения на лицата. Когато поведението на едно лице е в
отклонение от предписаното с посочените правни норми е налице противоправно деяние. Противоправността
в тези случаи се изразява в нарушаване на изрично формулирана в правната норма
забрана, в неизпълнение на задължения, които според императивната норма е следвало
да се изпълнят. В теорията се приема, че най-важната забранителна норма в
областта на непозволеното увреждане е чл.45 от ЗЗД. Според цитирания текст
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Разпоредбата въвежда забрана да се причиняват вреди другиму. Ако едно лице
наруши тази забрана и причини вреди деянието осъществява състава на чл.45 от ЗЗД
– т.е. деянието е противоправно. Поради това в
правната теория противоправността на непозволеното
увреждане е определена и като нарушение на общата императивна забрана да не се
вреди другиму. Противоправно е причиняването на вреди
другиму, само ако вредите са настъпили в правно защитената сфера на друго лице.
При преценка дали е противоправно поведението на едно
лице от значение е и признаването на абсолютните права, каквито са правата по
глава втора от Конституцията на Р.България, например правото на живот, правото
на лична свобода, неприкосновеност на личния живот и др. Абсолютните права
обезпечават защита срещу всеки. Когато деянието нарушава абсолютно право на
едно лице, например правото на неприкосновеност на личността, правото на
собственост, неприкосновеността на личния живот и др. деянието е противоправно. В практиката на ВКС, изразена в решения,
постановени от състави по чл.290 ГПК е прието, че като източник на облигационни
отношения непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни
елементи са: деяние /действие или бездействие/, противоправност
на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната
вреда, както и вина, която съгласно чл.45, ал.2 от 33Д се предполага до
доказване на противното. Прието е, че противоправността
се изразява в такова поведение /действие или бездействие/ на дееца, което
засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно
следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. В практиката на ВКС се
приема също, че противоправно поведение по смисъла на
чл.45 от ЗЗД е всяко действие или бездействие /непредприемане на правно
изискуемо действие/, обусловено от волята на извършителя, което нарушава
установената в цитираната разпоредба обща забрана да не се вреди другиму и
накърнява правно защитено имуществено или неимуществено благо на друго лице.
В настоящия случай, съдът приема за изцяло неоснователни
доводите на ищеца, изложени във въззивната жалба, че в
случая е налице противоправно поведение на ответника А.И.К.,
изразяващо се в гласуване на решение от 20.03.2009 г., като член на УС на БНЕА/
Българска национална енергийна агенция/, и непредприемане на необходимите
действия за заплащане на дължимо от БНЕА възнаграждение и разноски по
изпълнение на договор № 276910/00/22.07.1997 г. по програма ФАР.
Съдът
приема при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че в процесния случай не се установява по безспорен начин
обстоятелството, че в случая е налице противоправно
поведение на ответника. В настоящия случай по делото са останали напълно
недоказани твърденията на ищеца за наличието на противоправно
поведение на ответника. В тази връзка, при липса на доказателства за противоправно поведение от страна на ответника, само на
това основание, предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на сумата от 2809,98 лв.
се явява изцяло неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил
отхвърлен от първоинстанционният съд.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се
следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72360 от 14.04.2020 год., постановено по
гр.дело № 30984/ 2014 год., на СРС, І Г.О., 50 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на осн.
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.