Р Е Ш Е Н И Е
№І-149
13.12.2019 година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, гражданско
отделение, в публичното заседание на тринадесети ноември през две хиляди и
деветнадесета година, в открито
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ:
1. Пламена Върбанова
2.мл.с. Марина Мавродиева
Прокурора………….
При
секретаря Ани Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдия Пламена Върбанова въззивно гражданско дело №1478
по описа за 2019 година на Бургаски Окръжен съд, за да се произнесе , взе
предвид следното:
Производството
по делото пред настоящата съдебна инстанция е с правно основание чл. 258 ГПК и
сл. и е образувано по въззивна
жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с
ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление:гр.София, бул.“България“№49,
бл.53Е,вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт Радина Иванова Илиева, против Решение
№ 1748/08.07.2019г., постановено по гр.д.№ 1688/2018г. по описа на РС-
Бургас в частта, с която е прогласена нищожност на клауза за възнаграждение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги и са отхвърлени предявените срещу ответника П.Х.П. искове за сумата от 453,58 лева,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение и сумата от 1136,27
лева,представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги, за което е и обезсилена Заповед №4116/18.09.2017г. по ч.гр.д.№
6874/2017г. по описа на РС-Бургас; не са присъдени разноски за отхвърлените
размери искове, респ.-обезсилена заповед за изпълнение.
Във въззивната
жалба се твърди, че решението в
отхвърлителната му част е неправилно, като се сочи, че страните изрично
били уговорили пакета от допълнителни услуги; на длъжника била дадена
възможност да се откаже от този пакет услуги без да дължи неустойка, но П. не
е направил това.В жалбата са развити подробни съображения за това- че
клаузите за закупен пакет допълнителни услуги не били недействителни и не
противоречали на добрите нрави; излага аргументи, основани на принципа за
свободно договаряне чл.9 ЗЗД, както и за това, че добрите нрави при кредитиране от небанкови институции били спазени, за което в
тази връзка излага доводи и за размера на възнаградителната лихва и на
законната лихва към момента на сключване на конкретния договор за кредит.Моли
отмяна на решението в обжалваната част.В
проведеното пред БОС открито съдебно заседание въззивникът не изпраща
представител,с нарочна молба поддържа въззивната жалба ,моли присъждане на
разноските по делото и представя списък на разноските по чл.80 ГПК.
Постъпил е
писмен отговор по въззивната жалба, предявен от адв. Иван Стоянов от БАК,
назначен от съда за особен представител на ответника П., в който заявява
становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли за потвърждаване на
решението в обжалваната част.В проведеното пред БОС открито съдебно
заседание особения процесуален
представител на въззиваемия П.Х.П.- адвокат Иван Стоянов оспорва жалбата, не сочи доказателства.
Никоя от страните не заявява
доказателствени искания.
Предявени са били искове с правно
основание чл. 422
вр. чл. 415, ал. 1, т.
2 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При извършена проверка на
валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха
основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно законосъобразността на
първоинстанционното решение в обжалваната част, в рамките на служебно дължимата
проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид
предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
На
15.09.2017г., в РС- Бургас е било предявено заявление по чл.410 от ГПК от
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД срещу П.П.,
по което е издадена Заповед № 4116/18.09.2017г.
по ч.гр.д.№ 6874/2017г. на БРС за изпълнение срещу длъжника на парично
задължение по Договор за потребителски кредит№********** от 14.03.2016г., за сумата от 2878,85 лева,от която 2861,03
лева главница и 14,82 лева законна лихва за забава за периода от 16.10.2016г.
до 03.01.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението и разноски по делото в размер на 107,52 лева.
Заповедта е била връчена на длъжника по реда на чл.47,ал.5 от ГПК/чрез
залепване на уведомление/.
След указания на БРС в срока по
чл.415,ал.1,т.2 от ГПК, заявителят „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД е предявил иск по чл.422 от ГПК, по което е било
образувано гр.д.№ 1866/2018г. по описа на РС-Бургас.
В исковата молба на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ЕООД се излагат твърдения за дължимост на претендираните суми,
като отново се изтъква, че общия размер на погасеното задължение от ответника П.
е в размер на 991 лева, от които 988,57 лева са за погасяване номинала по
заема, а 2,43 лева е за погасяване на
лихвите за забава по кредита на основание т.12.1 от Общите условия на договора
.В исковата молба се сочи, че не се претендира сумата от 14,82 лева ,
представляваща лихви за забава; претендира се само законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното й изплащане.
Следователно, предмет на
установителната претенция на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ЕООД е сума в общ размер от
2861,03 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от предявяване
на заявлението до окончателното му изплащане.
При оставяне на исковата
молба без движение от първоинстанционния съд за уточняване на претендираната
сума по пера и по стойност с нарочна
молба ищецът е заявил исканията си както следва: 1/ неизплатена главница от 1271,18 лева, представляваща остатъка
от отпуснатата сума по заема от 1550
лева минус от сумата от 278,82 лева,
каквато била платената част от ответника
от главницата по делото.2/ неизплатено договорно възнаграждение от 453,58 лева и 3/ неизплатено
възнаграждение от 1136,27 лева за закупен пакет от допълнителни услуги.
С Определение№8557 от
19.11.2018г., на основание чл.47,ал.6 от ГПК, на ответника П. в първоинстанционното производство е назначен
особен представител- адв. Иван Стоянов от
БАК.В писмен отговор по исковата молба същата се оспорва, като се излагат съображения за нищожност на договора в частта за предоставяне на пакет „допълнителни
услуги“;моли се допускане на графологическа експертиза за изследване подписа на ответника,както и за допускане на
на ССчЕ за изясняване начина на пресмятане на погасителните вноски и
действителната сума, дължима от ответника.БРС е допуснал и назначил
съдебно-икономическа експертиза,като поради
отказ от това доказателствено искане на ответната страна
с протоколно определение от 06.06.2019г. е отменено допускането и извършването
на ССчЕ.
От представените с исковата молба писмени доказателства по делото
безспорно се установява, че на 14.03.2016г. между страните по делото е сключен
договор за потребителски
кредит №**********, по силата на който „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в качеството си на кредитодател, е предоставил на ответника П.Х.П.
сума в размер на 1550лева за срок от 24 месеца и с годишен лихвен процент от 41,17%, като кредитополучателят се е задължил
в рамките на посочения срок да върне предоставената му сума, като изплаща
вноска по кредита на петнадесети ден от месеца в размер на 96,82
лева, т.е. общо задължение, възлизащо на
2299,68лева.Годишния процент на разходите е уговорен на 49,89 %.
Не се спори по делото, че дружеството-
кредитор е предоставило на кредитополучателя пакет от допълнителни услуги (изчерпателно
посочен в сключеното споразумение- лист 11 от първоинстанционното производство)
срещу заплащане на цена в размер на 1549,92лева, която сума П.П. се е задължил
да върне също на 24 равни месечни вноски- всяка една по 64,58 лева, платима на
петнадесети ден от месеца(64.58х24=1549.92лв.).
Към сключения между страните
договор за потребителски кредит е представен и погасителен план/л.24 от делото
на БРС/, в който подробно са описани падежите на дължимите вноски, сумите по
вноските и размерът на възнаградителната лихва за всяка една от дължимите
вноски. От представения по делото погасителен план се установява, че общата
дължима сума по кредита,която длъжникът следва да върне на кредитора, е в размер на 3849,60 лева.
Видно от представените по делото Общи условия на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД към Договор
за потребителски кредит, на основание 12.3
страните са се съгласили в случай, че се просрочи една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни, да настъпи автоматично прекратяване на договора и
да се обяви неговата предсрочна изискуемост без да е необходимо кредитодателят
да изпраща уведомления, покана, предизвестие или др.известия.
Предоставената като заем сума в
полза на ответника П. е следвало да бъде
върната на 24 равни месечни вноски, с посочена дата на плащане на последната
вноска - 15.03.2018г.
Изготвено
е уведомително писмо от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД от 04.01.2017г. /л. 43 от
делото на БРС/,за уведомяване на кредитополучателя, че съгласно ОУ към сключения
между страните договор, считано от 03.01.2017г., последният едностранно се прекратява поради неизпълнение задълженията
от страна на кредитополучателя.По делото няма данни така изготвеното
уведомление да е връчено на ответника П., с оглед на което не може да се приеме
за основателно и доказано твърдението на
ищеца-въззивник за уведомяване на П. за настъпилата предсрочна изискуемост на
договора за кредит.С оглед обстоятелството, че въззивната инстанция не може да
влошава положението на въззивника/ и то досежно необжалваната част на съдебното
решение/ следва да се изтъкне само следното:
Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост следва да се
разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащане и упражнено от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от обстоятелството, че
ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от
ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват правно-логически
аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на
предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови
финансови институции и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от
ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредита за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение
спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя
сметка и на собствен риск. Липсва основание за поставяне на кредитополучателите
по договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити. По тези съображения
настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от
ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на
определен брой вноски, предсрочната изискуемост на вземанията по този договор
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до длъжника. В
допълнение на изложеното следва да се изтъкне и обстоятелството,че срокът на
договора е изтекъл на 15.03.2018г.,докато исковата молба е входирана в БРС на 6
дни по-рано/на 09.03.2018г./,но към датата на постановяване на
първоинстанционното решение безспорно срокът на договора е изтекъл, поради
което и с оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г.,
постановено по тълк. дело № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, следва да се
приеме,че всички вноски (всички с вече настъпил падеж), са били изискуеми.
При установената и изложена по-горе фактическа
обстановка и с оглед възраженията на въззивника срещу първоинстанционното
решение в обжалваната част настоящият
съдебен състав съобрази следното:
Първоинстанционният съд е счел за нищожна клаузата за уговаряне
заплащането на пакет допълнителни услуги
в размер на 1136,27 лева в процесния
договор за кредит.
Настоящият
състав намира, че Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е нищожно на основание чл. 146, ал. 1
от ЗЗП - поради противоречие със закона на основание чл. 10а, ал. 2
от ЗПК, а оттам - че възнаграждението по него е недължимо от
длъжника по договора. Възнаграждението по Споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги не е доказано да е предоставено
за ползване от страна на длъжника като заем, а представлява уговорка по
сключения договор за потребителски кредит, която предоставя възможност на
длъжника да се ползва от допълнителен пакет услуги по договора за заем.
Безспорно е и обстоятелството, че погасителната вноска по договора за кредит,
освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този
допълнителен пакет услуги. По делото не е доказано длъжника да се е ползвал от
някоя от предвидените в Споразумението допълнителни услуги. Съдът приема, че
възнаграждението, което ответникът П. се е задължил да заплати за предоставен
пакет от допълнителни услуги не отговаря на изискванията на закона, тъй като не
е формирана цена за всяка от услугите по отделно, т. е. така уговореното
възнаграждение не отговаря на императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4
от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
На второ място, в Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги са изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но
доколкото нито в самия договор, нито в Споразумението е предвидена клауза,
която да приобщава конкретно това Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги именно към процесния ДПК, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на чл. 10а, ал. 4
от ЗПК за посочване на всяко конкретно действие, за което се събират
такси или комисионни и размера на съответната такса или комисионна в процесния
договор за потребителски кредит. Уговореното възнаграждение за пакета заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като не представлява заплащане на услуга, а реално
представлява прикрити разходи по кредита и би се довело до надхвърляне на
ограниченията на закона по максимален размер на ГПР. Наред с това, заплащането
на това възнаграждение от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само
за "възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги,
както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните
Договор. Настоящият състав намира, че възможността за предоставяне на тези
допълнителни услуги не е равностойна на реалното им предоставяне. По така
изложените съображения, съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставяне на допълнителен пакет услуги представлява неравноправна клауза,
поради което е и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1
и 2 от ЗЗП.
Предвид на изложеното съдът приема, че уговорката за заплащане на
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 1136,27 лева е
нищожна като неравноправна и като противоречаща на императивни правни норми –
разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. второ и чл. 10а, ал. З и ЗПК,до който
правилен извод е достигнал и първоинстанционния съд.
След като
клаузата за възнаграждение по Споразумението за предоставяне на допълнителен
пакет услуги в размер на сумата от 1136,27 лева е нищожна, сумите по нея не са дължими от
ответника. От това следва, че на първо място ответникът не дължи посоченото в
договора и в погасителния план възнаграждение за допълнителен пакет услуги, и
на второ място – че ищецът неправилно е отнесъл част от доброволно заплатените
от ответникът суми за погасяване на това задължение. Ето защо цялата заплатена
от ответницата сума от 991 лв (съгласно твърдението на ищеца в исковата
молба и отразеното в представеното от ищеца
Извлечение по сметка), следва да бъде отнесена единствено към дължимата сума за
предоставен, но невърнат заем, т. е. за погасяване на главницата.
Относно претенцията за
възнаградителна лихва:
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит"..
Както се посочи по-горе,
договорът за потребителски кредит предвижда ГПР- 49, 90 % и годишен лихвен
процент 41, 17 %.
Определени по този
начин ГПР и годишната възнаградителна
лихва се явяват такива, уговорени в нарушение на добрите нрави, което е
основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД.
За да стигне до
този извод, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното: Във
всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се
достигне до заключение, че една клауза е сключена при условия, накърняващи
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
В случая клаузата, с която се договаря възнаградителната
лихва, е нищожна, тъй като с нея се нарушава принципът на справедливостта в
гражданските правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави. В
този смисъл заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 41, 17 годишно,
противоречи на добрите нрави.
Трайно е прието в
съдебната практика, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за забава) е ограничен
винаги от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави
се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници
в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да
се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
когато възнаградителна лихва е уговорена
по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог ), противно на добрите
нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва. В тази насока е практиката на ВКС, обективирана в Решение №
906/30.12.2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18.05.2006 г. по Г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по Г. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен
процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния
размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди
за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно,
уговарянето на възнаградителна лихва в
размер неколкократно над законната значително надхвърля размера на
действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга
(предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се
приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи се дължи само законната
лихва.
Освен изложеното
обаче следва да се отчете и обстоятелството, че принципно няма пречка страните
да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
С ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като
със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК,
ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
се въведе ограничението-" Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България".
Законната лихва по
реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент на
БНБ, плюс 10 пункта надбавка.
Към момента на
сключване на договора на 14.03.2016г. основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,
00 % и до месец март 2018 г. е в същия процент. Поради това най-високата
стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на договора от
момента на сключването му – 17.03.2017 г. е 10, 00%. Уговореният годишен лихвен
процент от 41, 17 % надвишава над 4 пъти този размер на законната лихва.
С оглед на приетото
по-горе, уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява добрите
нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга
разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между
страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД
има различни функции от възнаградителната
лихва. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ГПК е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските сделки,
доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по
отношение на тях. Обратното - чл. 288 от ТЗ
сочи, че за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Това изрично е посочено в решение № 88/22.06.2010 г.,
постановено по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. С оглед на това не
намира приложение и тезата, основана на разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ –че след като тази норма не ограничава изрично размера на лихвата
чрез поставяне на изискванията за съответствие с добрите нрави, това основание
за нищожност не можело да намери приложение по отношение на сключения между ищеца и ответника П. договор за кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК
той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в. т. ч. дължими на
посредници при сключване на договора /, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В случая ответникът е получил 1550 лв. заем при ГПР 49, 89%,който годишен
процент е с 0,11 % до размера от 50 %,
без , както се изтъкна и по-горе, да се твърди или установява наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди
за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя, поради което и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК договорките в тази насока също са нищожни.
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК
изрично препраща към разпоредбите на чл. 143
- 146 ЗЗП,
уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Неравноправните
клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
Следователно, за да
се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена,
трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора.
По аргумент от
противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително
и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП,
тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално
уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви
доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от
представените такива.
При този извод
следва да откаже зачитане правните последици на клаузата за възнаградителна лихва, поради което и с оглед
установената недействителност на договора за потребителски кредит в тази му
част и съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, т. е. неплатеният остатък
от главницата в размер на 559 лева, до който правилен извод е стигнал и
районния съд. По изложените съображения въззивната жалба на "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД срещу
първоинстанционното решение в неуважаващата исковете части е неоснователна.
С оглед изхода по
делото на въззивната страна не следва да се присъждат разноски.
Мотивиран от
изложеното Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1748/08.07.2019г.,постановено по
гр.д.№ 1688/2018г. по описа на РС-Бургас.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.