Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №144
гр. ВРАЦА,13.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско отделение ,в
публичното заседание на 20.03.2019г. , в състав:
Председател:Татяна Александрова
Членове:Мирослав Досов
Пенка Т.Петрова
в присъствието на:
прокурора секретар М.Ценова
като разгледа докладваното от съдия П.Петрова
в.гр. дело
N` 138 по
описа за 2019 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258 и
сл.ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба,подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София,чрез
процесуален представител юрисконсулт К.А.,срещу решение на РС гр.Мездра
17.12.2018г.,постановено по гр.д.№ 327/2018г.,с което е отхвърлен предявения от
въззивника иск с правно основание чл.422 вр.чл.410 ГПК вр.чл.79 ал.1 предл.1
вр.чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК за сумата 2415,84 лв.,ведно със законната лихва
върху главницата,считано от 20.11.2017г.до окончателното изплащане на
задължението,за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1725/2017г.по описа на РС Мездра.
Поддържа се във
въззивната жалба,че решението е неправилно,необосновано и незаконосъобразно –
постановено при неправилно приложение на материалния закон и доказателствата по
делото,и при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Иска се
отмяна на обжалвания съдебен акт,и решаване на спора по същество от настоящата
инстанция с уважаване на предявения от въззивника иск.
Противната
страна не е ангажирала становище по въззивната жалба.В с.з.процесуалния и
представител оспорва същата.Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Настоящият
състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и процесуално
допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страна в
процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество същата се явява
частично основателна.
„Профи Кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, е предявило иск за установяване съществуване на вземане
против М.Б.Й. ***, за
сумата от 2415.84 лв. главница, ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от 20.11.2017 г. (датата на депозиране
на заявлението) до окончателното изплащане на вземането.Вземането според
изложеното в исковата молба произтича от неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит № ********** от
12.04.2017 г. Според изложеното
въззиваемият не е направил нито една погасителна вноска. В подкрепа на това
твърдение е представено Извлечение по сметка към Договор за потребителски
кредит № ********** от 12.04.2017 год. След изпадането на кредитополучателя в
забава съгласно уговореното в чл.12.3 от ОУ към договора за потребителски
кредит, а именно „в случай, че КС/СД просрочи
една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост“, на
18.07.2017 год. договорът за кредит е
прекратен автоматично , като до въззиваемия М.Й. е изпратено уведомително писмо
от 20.07.2017г. В последствие кредитодателят е предприел необходимите действия
за събиране на вземането си по съдебен ред. Въз основа на подаденото заявление
за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, е образувано ч.
гр. дело № 1725/2017 г. по описа на МзРС, по което е издадена Заповед № 894/
21.11.2017 год за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е
връчена на длъжника при условията на
чл.47 ал.5 ГПК. На заявителя е указано, че на основание чл. 415 ал.1 т.2 ГПК може да предяви иск за установяване на вземанията си. Последният в срока по
чл.415 ал.4 ГПК е предявил настоящия иск.
В определеният от ГПК срок от назначения особен представител на
въззиваемия е постъпил отговор, с който оспорва предявените искове по основание
и размер.В с.з. особеният представител навежда доводи,че по делото липсват
данни въззиваемият реално да е получил договорената сума. Според изложеното в
отговора не е настъпила предсрочна изисуемост на заема, тъй като уведомителното
писмо не е достигнало до длъжника.
Събирани са писмени доказателства.Приложено
е ч.гр.д.№ 1725/2017 год. по описа на МзРС.
МзРС
приел предявеният иск за допустим
предвид действащата към момента редакция на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК.
Установено е от приложеното към делото искане за
отпускане на потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ , че въззиваемият М.Й.
на 12.04.2017 год. е кандидатствал пред въззивното дружество за отпускане на
потребителски кредит. За условията на искания заем въззиваемият е информиран
чрез Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити „Профи Кредит Стандарт“ с пакет допълнителни услуги Бонус
за сумата от 900 лева от дата 12.04.2017 год. След запознаване с условията
страните са сключили Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
********** от 12.04.2017 г, съгласно който “Профи Кредит България” ЕООД
предоставя на М. Б.Й. кредит в размер на
900 лв., при лихва и други условия, подробно уговорени с договора. „Профи
Кредит България ” ЕООД изпълнило
задълженията си по договора за кредит, като превело по посочената от длъжника
банкова сметка ***. За удостоверяване на факта, че сумата е предоставена на
въззиваемия е представено копие от Преводно нареждане с банкова референция 270РBWP171020031 от 12.04.2017 г. Видно от
представения договор, същият е сключен между страните по делото за срок от 24
месеца,с месечна вноска по погасителния план в размер на 55.64 лева ,платима на всяко 15-то число от
месеца. Договорът е подписан при действието на Общи условия /ОУ/, които са
неразделна част от него, за което въззиваемият е подписал декларация, че е
запознат със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се задължава
да ги спазва. На същата дата страните
са подписали споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги.
В деня на подписване на договора е
изготвен погасителен план, който също е подписан от страните по договора.
Установено е от доказателствата
по делото,както се изложи,че въззиваемият – кредитополучател не е погасил нито
една вноска по погасителния план,поради което за въззивника се е породило
правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.За обявената предсрочна
изискуемост на задълженията по заема е изготвено уведомително писмо до въззиваемия.
По делото няма представен документ
който да удостовери , че до длъжника
е достигнало волеизявлението на кредитора да направи кредита предсрочно
изискуем. Такова е и основанието на предявения иск - автоматична
предсрочна изискуемост, настъпваща без отправяне на известие от кредитора до
длъжника.
При така изяснената фактическа обстановка и
събрани доказателства първоинстанционният съд приел предявения иск в частта
касаеща отпуснатата по договора главница за неоснователен и го отхвърлил.Изложил
е, че искът, в посочената хипотеза, е лишен от основание на този етап. Доколкото
кредиторът не е уведомил писмено кредитополучателя, че кредитът става
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, искът по чл.
422 ал.1 ГПК, съобразно постановките на т.18 от ТР № 4/2014г.на ОСГТК на ВКС се
явява преждевременно предявен и съответно неоснователен.
По отношение претенцията за дължимост на възнаграждение за договорена лихва и закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1080.48 лв.първоинстанционният съд също
отхвърлил иска,излагайки,че възнаграждението, което се е задължил да заплати
потребителят за предоставения му кредит и пакет от допълнителни услуги се явява
прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. Същите клаузи са неравноправни
и като такива – нищожни.
Правилни са изводите на първоинстанционния
съд,че съгласно т.18 на ТР № 4/2013 г./18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, като уведомлението следва да предшества
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
Разрешението, дадено в т.18 на ТР се прилага и по отношение на небанковите
финансови институции, какъвто е въззивника,в каквато насока е налице
многобройна съдебна практика,вкл.и на Съда на Европейския съюз по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори,както и изводите,че в настоящия случай
въззивното дружество не е представило доказателства по делото да е уведомило
длъжника – настоящ ответник за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при което
сключеният с ответника договор не следва да се счита за автоматично прекратен
на нито едно от основанията в ОУ и съответно липсва основание въззивникът да
претендира от ответника вноските по кредита, чиито падеж не е бил настъпил към
датата на депозиране на заявлението в съда.На това основание
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения обективно съединен иск за
главница по отпуснатия кредит.
Настоящата инстанция намира,обаче,че в конкретния
случай следва да се съобрази с ТР № 8/2017 на ОСГТК на ВКС,според което е
допустимо предявения иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимост
на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
присъдено нещо,ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.В конкретния
случай,както се изложи задължението на длъжника за главница по договора за
кредит възлиза на 900 лв.На толкова възлизат и падежиралите вноски за главница съгласно
погасителния план към договора за кредит към 15.04.2019г.В този размер би
следвало да се уважи предявения установителен иск за главница.
По отношение останалите елементи на претендираното
вземане извън главницата по кредита/договорна лихва и допълнителен пакет услуги,
настоящата инстанция намира предявения иск за неоснователен по изложените от
първоинстанционния съд съображения за нищожност на неравноправни
клузи.Отпуснатият на въззиваемия като физическо лице заем представлява
предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и въззиваемият има качеството
потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон, според който потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като
потребител въззиваемият разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно,по който въпрос
също е налице категорично установена съдебна практика , която задължава и
първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни .Съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В Закона
за защита на потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия е дадено
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от
посочената разпоредба. Според чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2
от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при
общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3
от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.
В случая е видно, а и не се спори от ищеца, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи. Доколкото самият
договор е бланков,настоящата инстанция намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че ответникът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил подписан
стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от
самия въззивник. Видно още от договора е, че кредиторът – настоящ въззивник се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР и
годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения
в договора ГПР от 49,90 % /. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи
за потребителя /настоящи или бъдещи/, доколкото в погасителната вноска е
включено и изплащане на задължения по споразумение за допълнителни услуги.Към датата на
сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,01
%, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е.
уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от
четири път законната лихва. В настоящият случай договорената между страните
лихва в размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер
на законната лихва.
С оглед предходното, и настоящата инстанция приема,
че липсата на индивидуално договоряне на параметрите в Раздел VI от договора за
потребителски кредит, както и уговерен ГЛП в размер на 41,17 %, правят въпросните договорни клаузи неравноправни и
на основание чл.146 ал.1 ЗЗП същите са нищожни.
В Раздел VI от договора
е уговорено и заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в общ размер на 1080,48 лева.
Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят – настоящ ответник за предоставения му пакет от допълнителни
услуги също се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На
първо място, предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е изискването
на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите по отделно. Следва да се има
предвид, че в чл.10а ал.4 ЗПК
е предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит." В настоящия случай в договора за потребителски
кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се събират
съответните такси. В сключеното между страните Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги /стр.29/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор, нито в споразумението е предвидена клауза, която
да приобщава последното към процесния договор за
потребителски кредит, то не би могло да се приеме,
че е изпълнено изискването на горепосочената
правна норма - за посочване на
всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски
кредит. В противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги
е определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на
изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор. Следва да се има предвид, че принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. С оглед предходното, настоящият състав намира, че е
налице неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги.
Предвид гореизложените съображения и установената
нищожност на клаузите на договора за кредит,и настоящият състав намира,че
претендираните вземания извън главницата от 900 лв.,представляващи-договорно
възнаграждение/лихва/ и възнаграждение по допълнителен пакет услуги са
неоснователни поради нищожността на клаузите,свързани неравноправния им характер при сключване на
договора.Въззивната жалба в тази и част е неоснователна.Като такава следва да
се остави без уважение в тази и част,а решението – потвърдено.
Изложи се по горе,че искът касаещ непогасена
главница следва да се уважи за падежиралите
вноски,които към 15.04.2019г.възлизат на 900 лв. За тази и част е основателна и
въззивната жалба,и следва да се уважи,като в останалата и част се явява
неоснователна,и следва да се остави без уважение,а обжалваното решение – да се
потвърди.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта относно
разноските,като въззиваемият бъде осъден да заплати на въззивника деловодни
разноски по компенсация в размер на 390 лв.за исковото и заповедно
производства.
Въззивникът следва да заплати на особения представител на въззиваемия
сумата 400 лв.- адвокатско възнаграждение за явяването му пред въззивна
инстанция,а въззиваемият следва да заплати на въззивника деловодни разноски по
компенсация за въззивна инстация в размер на 204,27 лева.
Водим от горното,ВОС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решението на РС Мездра от 17.12.2018г.,постановено по гр.д.№ 327/2018г. в
частта,в която е отхвърлен предявеният
от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София иск за установяване
съществуване на вземане против М.Б.Й.,***,
за сумата от 900 главница,представляваща падежиралите вноски към дата 15.04.2019г.вкл.по
договор за потребителски кредит № **********
от 12.04.2017 г, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от
20.11.2017 г. (датата на депозиране на заявлението) до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена заповед за
изпълнение № 894 / 21.11.2017 год. по ч.гр.д.№ 1725/2017 год. по описа на МзРС,
и вместо него в тази му част
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,че М.Б.Й.,***, дължи на „Профи Кредит” ЕООД гр.София, сумата от 900
лв.главница,представляваща падежиралите вноски към дата 15.04.2019г.вкл.по
договор за потребителски кредит №
********** от 12.04.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата,
начиная от 20.11.2017 г. (датата на депозиране
на заявлението) до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение № 894 / 21.11.2017 год. по ч.гр.д.№ 1725/2017
год. по описа на МзРС.
ПОТВЪРЖДАВА
решението на РС Мездра в останалата му част.
ОСЪЖДА М.Б.Й. *** да заплати на ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В
сумата 390 лв.,представляваща разноски по компенсация в заповедното
производство и пред първа инстанция в исковото производство.
ОСЪЖДА ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В да заплати на адв.И.К.Ж.
от ВрАК сумата 400 лв.,представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
правна помощ на М.Б.Й. ***
пред въззивна инстанция.
ОСЪЖДА М.Б.Й. *** да заплати на ,,Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В сумата
204,27 лв.,представляваща разноски по компенсация пред въззивна инстанция в
исковото производство.
Решението
е окончатгелно и не подлежи на обжалване.
Председател:........... Членове:1..........
2..........