Решение по дело №12176/2018 на Районен съд - Варна

       Р Е Ш Е Н И Е

 

№                            05.02.2020г.       гр. Варна

 

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненски районен съд                                                                      гражданско отделение

На девети януари                                                                  две хиляди и двадесета година

В открито съдебно заседание в състав:

                                                          

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН СТАМАТОВ

при секретар Ана Ангелова

Като разгледа докладваното от съдията М. Стаматов

гражданско дело №  12176  по описа за 2018 год.

И за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” ГПК.

            Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, п. к. 1527, с която претендира да бъде прието за установено по отношение на Д.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 7853/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от:   500.00 (петстотин) лева, представляваща дължима главница по договор за гаранция от 17.09.2015 г., сключен между „*****и Д.Б.Г., във връзка с договор за кредит № 303571/17.09.2015 г., сключен между „*****и Д.Б.Г., вземането по който е прехвърлено с Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) от 01.12.2017 г. и Приложение Г/01.12.2017 г., сключени между „А.з.к.н.п.з.“ ООД и „*****; сумата от 16.90 (шестнадесет лева и деветдесет) лева, представляваща договорна лихва за периода от 17.10.2015 г. до 17.10.2015г.;  сумата от 80.00 (осемдесет) лева, представляваща такси; сумата от 71.83 (седемдесет и един лева и осемдесет и три стотинки) лева, представляваща гаранция по кредитната сделка; сумата от 21.38 (двадесет и един лева и тридесет и осем стотинки) лева, представляваща мораторна лихва за периода от 18.10.2015г. до 17.05.2018г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 25.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането. Моли да му бъдат присъдени разноските в настоящото и в заповедното производство.

            В исковата молба се сочи, че на 17.09.2015г. между „*****и Д.Б.Г. бил сключен договор за кредит № 303571/17.09.2015 г., съгласно който дружеството като заемодател предоставил на ответника сума в размер на 500 лв. за срок от 30 дни. За ползваната сума била начислена договорна лихва в размер на 16,90 лв. На 17.09.2015г. между Д.Б.Г. и „*****бил сключен договор за поръчителство /озаглавена гаранция/ на задължението по кредита срещу възнаграждение в размер на 71,83 лв. Поради неизпълнение на задължението за погасяване на задължението на падежа му, гарантът го погасил и встъпил в правата на заемодателя съобразно договора. Поради забавата продължила повече от 20 дни на заемателя била начислена съобразно т. 10 от ОУ и такса разходи за събирането на задължението от 80 лв. По силата на  Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) от 01.12.2017 г. и Приложение Г/01.12.2017г., сключени между „А.з.к.н.п.з.“ ООД и „*****цялото непогасено вземане по договора за заем било придобито от ищеца. За извършеното прехвърляне на вземането, ответникът бил уведомен с писмо с обратна разписка, евентуално и с приложено към исковата молба писмо.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от редовно уведомения ответник, с който го оспорва. Сочи, че в договора за цесия не е посочено вземането срещу ответника и той не е бил уведомен за това прехвърляне съобразно чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Сочи, че са налице извършвани от него плащания по заема. Оспорва задължението за лихви и такси, тъй като не е посочено как са формирани.

Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:

От приложеното ч.гр.д. № 7853/2018г. на ВРС се установява, че в полза на „*****ЕИК/Булстат ***** е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжник Д.Б.Г..

От писмените доказателства -  копия от: заявка за кредит;  договор за гаранция № 303571 от 17.09.2015г. ведно с общи условия; договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити – (цесия) и приложение Г от 01.12.2017г. между  „А.з.к.н.п.з.“         ООД,(цесионер) и „*****(цедент) с регистрационен номер № С 56251, уведомление за цесията и потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3  от закона за задълженията и договорите,   се установява, че:  на 17.09.2015г. между „*****и Д.Б.Г. бил сключен договор за кредит № 303571/17.09.2015г., съгласно който дружеството като заемодател предоставил на ответника сума в размер на 500 лв. за срок от 30 дни. За ползваната сума била начислена договорна лихва в размер на 16,90 лв. На 17.09.2015г. между Д.Б.Г. и „*****бил сключен договор за поръчителство /озаглавен гаранция/ на задължението по кредита срещу възнаграждение в размер на 71,83 лв. С Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) от 01.12.2017г. и Приложение Г/01.12.2017г., „*****прехвърлил вземането н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД.  

От заключението по приетата ССчЕ се установява, че в счетоводството на  „*****и „*****към датата на подаване на заявлението и към момента на изготвяне на заключението няма отразени плащания по договор за кредит № 303571/17.09.2015г. Задължението според уговорките в него към датата на исковата молба е 500 главница, 16,90 – договорна лихва, 71,83лв. – гаранция.

 Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, за вземане произтичащо от чл. 143 ал. 1 ЗЗД вр. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.

 Искът е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените материалноправни норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на установено от ищеца наличие на валидна договорна връзка между ответника и третото лице – цедент, по силата на договор за потребителски кредит, по която заемодателят е изправна страна и от която е възникнало задължение на ответника за заплащане на претендираните суми, които са били обявени за предсрочно изискуеми; размера на договорната лихва, неустойка, такси и претендираното обезщетение за забава – главница върху която се изчислява, размер на лихвен процент, период; валиден договр за цесия между заемодателя и ищеца, извършеното по реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия, респ. ответникът следва да докаже плащане или др. положителни правнорелевантни факти, изключващи отговорността му.

В случая са налице неоспорени писмени доказателства за наличието на сключен между страните договор за заем. Не се спори и относно получаването на сумата от заемателя, наличето на сключен договор за поръчителство относно заема и изпълнение от поръчителя на задължението по него. Настъпил е падежа на задължението –  на 17.10.2015г. Липсва проведено доказване, въпреки изрично указаната доказателствена тежест, за връщане на суми по договора. Такива не се установяват и от назначената ССчЕ.

Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на съществуващо облигационно правоотношение – занапред кредитор става приобретателя - цесионер, на когото стария кредитор - цедент е прехвърлил вземането си по силата на сключения между тях договор. Договорът за цесия по своята същност е двустранен, консенсуален, неформален и каузален договор. От това следва, че законът не предвижда като предпоставка за действителността му изискване за специална форма, в която да бъде изразено съгласието на страните по договора или установяването на извършени престации по него /за разлика от реалните договори/, не е задължително да бъде и възмезден – арг. чл. 100 ЗЗД. За валидността му е достатъчно наличието на основание и съгласие, които са налице в случая. Достатъчно е индивидуализирано прехвърленото вземане в приложения документ на електронен носител, който е изготвен според уговорката на страните.

Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Съобразно тази норма, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария кредитор/. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Няма норамтивна пречака за това да бъде упълномощен цесионера. В случая това изискване следва да се счита спазено, тъй като съобщаването е извършено с получаването на преписа от исковата молба с приложения към нея договор за цесия и уведомление от цедента. Още повече, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението /в този смисъл решение № 3/16.04.2014г.  по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, Определение №987/ 18.07.2011г. по гр.д. №867/ 2011г. на ВКС и др./.

 При наличие на облигационно правоотношение - договор за заем, по който заемателят действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредиторът действа по занятие, т.е. предоставянето на кредити е основният му предмет на търговска дейност, меродавни са и изискванията на Закона за потребителския кредит, според нормата на чл. 22 от който, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

От ответника са въведени твърдения за противоречието на договора с императивни норми на ЗПК и ЗЗП, за съответствието с които, съдът следва да следи и служебно.

В тази насока ВРС намира, че клаузите от договора, с които е уредена договорната лихва и  таксата за гаранция, противоречат на императивните норми за съдържанието му регламентирани в чл. 5 ЗПК /относно дължимата от кредитора преддоговрна информация/  и чл. 11 ал.1 т.11 /условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването от ЗПК./  В предложението за сключване на договора и в самия договор липсва информация за стойността на референтния лихвен процент от 16,90%, и стойност на ГПР, както и механизъм на формиране и парична стойност на посочената в процент такса за гаранция.

Отедлно от това уговорката за такса гаранция противоречи на нормата на чл. 143 ал. 1 т. 5 ЗЗП. Независимо, че е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предварително предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, таксата  би следвало да се включи в годишния процент на разходите. Налага се извода, че тази клауза от договора противоречи на добрите нрави, като директно уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и като такава на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК - непораждаща права и задължения за страните по заемното правоотношение.

Съобразно специалната норма на чл. 22 ЗПК това противоречие не води до недействителност само на тези части от договора по реда на чл. 26 ал. 4 ЗЗД, а целия договор е недействителен.

Нормата на чл. 23 ЗПК разпорежда изрично, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Въз основа на гореизложените доводи, искът следва да бъде уважен частично до размер на претендиранота главница.

Съобразно с изхода на спора, разпоредбата на чл. 78 ал. 1 от ГПК и направеното  искане на ищеца за присъждане на разноски, такива следва да му бъдат определени според представените доказателства в размер на 225 лв. за авансово внесената държавна такса, 200 лв. - депозит за експертиза,  и 264лв. – адвокатско възнаграждение, като съразмерно на уважената част от иска стойността им е  499,20  лв. Следва да му се присъдят и разноските в заповедното производство за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса, съразмерно на уважената част от иска  -  54,33  лв.

Мотивиран от горното, Варненският районен  съд

 

Р   Е   Ш  И

 

 

            ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в отношенията между страните „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***  и Д.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, че съществува ЧАСТ ОТ ВЗЕМАНЕТО присъдено с издадената по ч.гр.д. №  № 7853/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК за сумата от:   500.00 (петстотин) лева, представляваща дължима главница по договор за гаранция от 17.09.2015г., сключен между „*****и Д.Б.Г., във връзка с договор за кредит № 303571/17.09.2015г., сключен между „*****и Д.Б.Г., вземането по който е прехвърлено с Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) от 01.12.2017г. и Приложение Г/01.12.2017 г., сключени между „А.з.к.н.п.з.“ ООД и „*****,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 25.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,  КАТО  ОТХВЪРЛЯ  ИСКА ЗА сумите от:  16.90 (шестнадесет лева и деветдесет) лева - договорна лихва за периода от 17.10.2015г. до 17.10.2015г.; сумата от 80.00 (осемдесет) лева - такси; сумата от 71.83 (седемдесет и един лева и осемдесет и три стотинки) лева - гаранция по кредитната сделка; сумата от 21.38 (двадесет и един лева и тридесет и осем стотинки) лева, - мораторна лихва за периода от 18.10.2015г. до 17.05.2018г.

 

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Д.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***  да заплати н. „ А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***  сумата от  499,20 лева представляващи разноски по настоящото дело и сумата от  54,33  лева разноски по ч.гр.д. №  7853/2018г. по описа на ВРС.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: