№ 42726
гр. София, 15.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. А.
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. А. Гражданско дело №
20231110119548 по описа за 2023 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 15.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
петнадесети октомври през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ А.
като разгледа докладваното от съдия Васил А. гр. д. № 19548/2023 г. по описа на СРС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е молба с вх. № 267799/07.08.2025 г. от З. Г. К. за изменение на Решение №
14021/18.07.2025 г., постановено по гр. д. № 19548/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти
състав в частта за разноските. Твърди, че от представените по делото доказателства не се
установявало действително заплащане на адвокатското възнаграждение на процесуалният
представител на ответника, което аргументира. Поддържа, че ответника не е представил
доказателства за реално извършени деловодни разноски. Навежда доводи, че ако се приеме,
че са представени доказателства, то адвокатското възнаграждение било прекомерно с оглед
фактическата и правната сложност на делото. Иска изменение на решението в частта за
разноските.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се сочи, че молбата
е неоснователна. Твърди, че по делото са ангажирани доказателства за сторените деловодни
разноски, което обосновава подробно. Инвокира доводи, че е налице произнасяне от съда по
възражението за прекомерност, което също било неоснователно. Иска молбата да бъде
отхвърлена.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл.
1
248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Ответникът е представил фактури и банкови извлечения (л. 640-649 в кориците на
делото) за плащане на процесната сума за адвокатско възнаграждение, поради което, съдът
намира, че се установява, че са ангажирани доказателства за действителното заплащане на
адвокатското възнаграждение. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е
вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в
договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“. Следователно в
случая са налице достатъчно доказателства, че адвокатското възнаграждение е действително
заплатено.
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на
делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
2
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на
чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на
адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от
делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия
от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната
норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията,
установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos
Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени,
като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват
икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват
„предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С-
399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи
се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за
осъществяване на икономическа дейност.
Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право
на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за
правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в
точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на
Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-
428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в
една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и
поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата
попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на
конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо
ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет
ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно
3
правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове,
определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на
обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно
практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).
СЕС обаче допуска изключение от това правило, като излага в точки 40 - 44 от
мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16, че когато държавата е натоварила
частноправен орган да приеме с нормативен акт подобни минимални тарифни ставки, това
може да бъде оправдано, ако тарифите се определят въз основа на „установени със закон
критерии от обществен интерес". За да може да се приложи това изключение обаче, следва
да се установи целта, с която са приети съответните разпоредби, както и дали предлаганите
от Висшия адвокатски съвет минимални размери на възнагражденията са присъщи на (т.е.
годни да постигнат) поставените цели и дали те засягат конкуренциятa в минимално
необходимата за постигането на поставените цели степен (т.нар. тест за пропорционалност) -
изрично посочен в точки 52 - 55 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16.
Следва да се има предвид, че под „легитимна цел" правото на Европейския съюз
разбира такива интереси на обществото, които изискват особена защитата от страна на
държавата, каквито представляват, от една страна, основните права на гражданите, а от
друга – норми, уреждащи основите на функционирането на държавната власт като
инструмент за защита на правата на гражданите (напр. правилата относно обществения ред,
запазването от епидемии, националната сигурност) - виж точка 8 от мотивите на решението
по дело 120/78 Cassis de Dijon. Доколкото правомощието на Висшия адвокатски съвет да
определя минимални размери на адвокатските възнаграждения е дадено с нормативен акт –
ЗАдв., преценката дали същото е приета в изпълнение на легитимна цел и дали
овластяването именно на професионалната организация на адвокатите дава възможност да
се постигне тя, настоящият съдебен състав намира, че проверката следва да бъде направена с
оглед на мотивите, изработени при приемането на ЗАдв - нормативният акт, който дава на
Висшия адвокатски съвет правомощия да приеме подобни минимални ставки.
В мотивите на Законопроекта за адвокатурата (вх. № 9 254-01-116), които са достъпни
в интернет на адрес: http://parliament.bg/bills/39/254-01-116.pdf, правото на определяне на
възнаграждение на адвоката е споменато само бегло, като се посочва, че то е уредено в
закона и са посочени рамките му, без да са изложени мотиви защо са били необходими тези
рамки и кое е наложило приемането им именно във вида, в който са въведени в чл. 36 ЗАдв.
— чрез приемане на тарифа от Висшия адвокатски съвет. В стенограмата от пленарното
заседание на Народното събрание от 10 юни 2004 г. (достъпна в интернет на адрес:
http://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/l/ID/1106) също не са посочени коментари относно
разпоредбата на чл. 36 ЗАдв., както и обосновка защо същата е въведена в този си вид.
Стенограмата от обсъжданията на законопроекта в правната комисия на Народното събрание
не е налична от общодостъпен източник. С оглед на изложеното не е ясно кое е наложило
законодателният орган да делегира на Висшия адвокатски съвет правомощието да приеме
наредбата.
Косвена преценка за това законодателно решение следва да направи и с оглед
декларираните в ЗАдв принципи при определяне на тарифите от Висшия адвокатски съвет, а
именно общият принцип на самоуправление на адвокатурата, както и въведените в чл. 36,
ал. 2 ЗАдв. изисквания размерът на възнаграждението да е „справедлив и обоснован". За
разлика от други обществени сфери (като например висшето образование), за които
законодателят е дефинирал изрично какво разбира под професионално самоуправление, нито
Конституцията, нито ЗАдв. изрично са установили особено значение на този термин при
адвокатурата. Затова по силата на чл. 9 ЗНА понятието следва да се тълкува в
общоупотребимото си значение. „Самоуправление" означава в този смисъл възможността на
една общност сама да взема решения по въпроси, които я засягат. Доколкото обаче понятието
4
„самоуправление“ има и правно значение, следва да се приеме, че то не изключва напълно
прилагането на държавното право спрямо самоуправляващите се общности. Всички
предвидени от Конституцията и законите такива общности (професионални общности,
висши училища, общини) имат ограничения по въпросите, по които тяхното самоуправление
действа. В случая следва да се приеме, че това важи и за адвокатурата, и то особено по
чувствителния въпрос за определяне на минимални цени на предлаганите от цялата общност
услуги. Очевидно е, че решението по този въпрос не засяга само вътрешен за общността
проблем, а включва и трети страни - клиентите на адвокатите, поради това наличието на
самоуправление на адвокатурата не може само по себе си да обоснове правото на органите й
да приемат разпоредби, засягащи конкуренцията.
Що се отнася до уредените в чл. 36, ал. 2 ЗАдв. критерий за „справедливост и
обоснованост" на възнаграждението на адвокатите, същите не разкриват особени
съображения от обществен интерес, които да налагат именно орган на адвокатурата да
определи минималните размери на адвокатските възнаграждения. Вярно е, че тези органи
имат по-преки наблюдения върху наложилата се на пазара цена на адвокатския труд, тъй
като са адвокати, избрани от професионалната си общност. Именно това им качество обаче
ги поставя и в сериозен конфликт на интереси, тъй като членовете на Висшия адвокатски
съвет имат естествена склонност да защитават единствено правата на самата адвокатска
общност. Така не може да се очаква определяне на „справедливо“ възнаграждение от орган,
който представлява само едната страна по договорното правоотношение за предоставяне на
адвокатска защита.
Тези аргументи дават основание и на настоящия съдебен състав да приеме, че не е
обвързан от правилото, че при присъждане на възнаграждение, следва задължително да се
съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на адвокатските
възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива минимални тарифни
ставки противоречи на правото на Европейския съюз (чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС) и поради
това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на на чл. 36 ЗАдв. и чл. 38, ал. 2 ЗАдв в
тази й част. Съобразно принципа на предимството на правото на Европейския съюз,
установен от СЕС в решението по дело 6/64 Costa v ENEL националната разпоредба ще се
приложи в останалата си част, тъй като липсата на препратка към Наредбата за размерите на
минималните адвокатски възнаграждения не пречи да се изведе възможно за приложение
правило и от останалата част от разпоредбата - а именно, че съдът определя адвокатското
възнаграждение по своя преценка.
В случая фактическата сложност на делото е достатъчно да се облуслови от факта, че
към настоящият момент, същото е в три тома, като и двете страни са ангажирали множество
доказателствени средства – в голямата си част ирелевантни, което обаче обуславя тяхната
оценка както от съда, така и от страните. Отделно от това по делото са проведени множество
съдебни заседания, процесуалните представители на ответника са били активни, като са
правели доказателствени искания, изразявали са множество становище, вкл. в о. с. з. и са
ангажирали писмени защити по делото. Тоест, процесуалната активност на процесуалният
представител също се взема предвид от съда, за да се определи справедливият размер на
адвокатското възнаграждение.
По отношение правната сложност, съдът намира, че следва да се отбележи, че макар
на пръв поглед спорът да не касае приложението на особени правни институти или фигури,
то с оглед сложността на материалните отношения, постигната изначално между страните с
оглед сключения между тях трудов договор и дължимите по същия вземания, то се касае за
сложност от гледна точка разграничаването на отделните вземания, като правни фигури,
съответно преценката на тяхната дължимост. Не винаги фактическата сложност и обратно
не винаги правната сложност на едно производство са неизменно свързани или обусловени.
Но в случая фактическата сложност на производството обуславя и правната такава, като в
5
случая следва да се посочи, че в производството са налице повече от три обективно
съединени иска, което самостоятелно индицира извод за наличието на правна сложност.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно.
Следователно молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна и като такава следва да бъде
оставена без уважение.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 267799/07.08.2025 г., подадена от З. Г. К.,
ЕГН: ********** за изменение на Решение № 14021/18.07.2025 г., постановено по гр. д. №
19548/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6