РЕШЕНИЕ
гр. София, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „E” състав, в публичното заседание на десети декември две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия ЯНА В.
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Петър Сантиров гр. дело № 481 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение от 17.20.2020г., постановено по гр. д. № 57832/2018 г. по описа
на СРС, 118 с-в, са отхвърлени предявените от Б.В.Н. и Й.В. *** община, активно
субективно съединени искове с правно основание чл.124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за
признаване за установено спрямо ответника, че ищците са придобили по наследство
от В.Г.В.правото на собственост върху 58,80% ид.ч. от Поземлен имот с
идентификатор 68134.2824.466 по КК и КР на район „Връбница“, одобрени със
Заповед № РД-18-39/20.07.2011г., с площ 600 кв.м., находящ се в гр. София, ул.
„Справедливост“/********местност Полето-Модерно предградие, придобит от
наследодателя по давност за периода 05.10.1951г. – м. 02.1964г.
Със същото решение ищците са осъдени да заплатят на ответника Столична
община, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски
по делото.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищците Б.В.Н. и Й.В.В., с която са наведени
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Считат, че съдът не е съобразил факта, че Актът за
държавна собственост е издаден през 1964г. след като общият им наследодател вече
е придобил право на собственост върху имота в резултат на давностно владение
към 1961г. Посочват, че релевантен за определяне на придобиването по давност е
периода 05.10.1951г. – 05.10.1961г., в
който е изтекъл 10-годишния давностен срок и наследодателят им е придобил имота
по давност след като за този период от време са били налице субективният и
обективният признак като елементи от фактическия състав на придобивната давност.
Tвърдят, че актовете за държавна, респ. за общинска собственост
имат констативен характер и не създават права, както и че актуването на имота
като държавна/общинска собственост и посочването му като такъв в удостоверение
за отстъпване на правото на строеж върху държавна земя не опровергава
възможността за придобиване на собствеността върху поземления имот по давност.
Считат, че съдът неправилно се е позовал на заплатената сума от 150 лева за отстъпено
право на строеж върху държавна земя, тъй като към момента на отстъпването на
право на строеж е бил изтекъл 10-годишният давностен срок и правото на собственост
върху идеалните части от поземления имот е придобито по давност, поради което заплащането
на сумата е било без правно основание и не е от значение за придобиването на
процесния имот по давност. Ищците твърдят, че от събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че наследодателят им е владял процесната
реална част от имота постоянно и спокойно, с намерението да го държи като свой,
считано от 05.10.1951г. и с изтичането на 10-годишния давностен срок е придобил
правото на собственост върху 58,80 ид.ч. от поземлен имот. Молят съда да отмени
обжалваното решение и уважи иска.
Въззиваемият ответник С.О.е подала отговор
в законоустановения срок, в който оспорва въззивната жалба. Счита, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че процесният имот не е придобит по
давност от ищците, поради което законосъобразно е отхвърлил исковата претенция.
Посочва, че за процесния недвижим имот е
съставен АДС № 1743/02.1964г., от който момент фактическа власт върху него с
намерението да го държи като свой е осъществявала държавата, а в последствие
след съставяне на АОС от 1973г. общината. Като основание за издаване на Акта за
държавна собственост от 1964г. ответникът се позовава на чл. 6 ЗС в редакцията
му към /ДВ, бр. 92/1951г. и установеното в резултат на разпоредена проверка със
заповед № ИК – 1083 от 16.09.1996г. - а именно, че процесният недвижим имот към
момента на актуването му няма собственици. Ответникът посочва, че според съдържанието
на внесения доклад парцелите, които са били предмет на проверката, са разпродадени от недобросъвестни продавачи и отношенията
с лицата купувачи са уредени посредством разпоредбите на Правилника за
приложение на Закона за уреждане на правата на лицата, които са заели или
получили празни дворни места. Отбелязва, че тежестта за доказване на
обстоятелството, че към момента на актуване на недвижимия имот като държавна
собственост, същият е имал друг собственик тежи върху лицето, което оспорва
констатациите в акта за държавна, респ. общинска собственост. Недоказването на
обстоятелството, че към момента на актуване на имота той е имал друг собственик
от страна на ищците води до извод за правилност и обоснованост на
първоинстанционното решение. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Софийски районен съд 118-ти състав, е
бил сезиран от ищците с активно субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за установяване спрямо Столична община, че
ищците са собственици на 58,80% ид.ч. от Поземлен имот с идентификатор
68134.2824.466 по КК и КР на район „Връбница“, одобрени със Заповед №
РД-18-39/20.07.2011г., с площ 600 кв.м., находящ се в гр. София, ул. „Справедливост“/********местност
Полето-Модерно предградие, придобит от наследодателя по давност за периода
05.10.1951г. – 02.1964г.
За да отхвърли иска, първостепенният
съд, анализирайки събраните по делото свидетелски показания и писмени
доказателства, е приел, че са останали недоказани твърденията на ищците за
установено от техния наследодател владение върху процесния имот, което да е с
траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението
вещта да се държи като своя. В резултат на оценката на приетите доказателства в
хода на първоинстанционното производство е направен извод за оборване на
презумпцията на чл. 69 ЗС, според която владелецът държи вещта като своя.
Позовавайки се на това първоинстанционният съд е приел, че наследодателят на
ищците е упражнявал фактическа власт върху идеална част от процесния поземлен
имот с намерение да го държи за собственика – Държавата, от което констатира липсата
на субективния елемент от фактическия състав на придобивната давност като
оригинерно основание за придобиване на правото на собственост.
Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават част и от правните
съображения на настоящата съдебна инстанция, като с оглед наведените във
въззивната жалба оплаквания следва да се добави и следното:
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 4/17.12.2012 г.
по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита
на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане
на законовия срок. Възможно е да бъде придобито право на собственост на
недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на
давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите
наследници в съдебен процес по спор за собственост. Имуществото на наследодателя
преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически
състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС
срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност,
то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците
да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са
продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита
от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на
наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.
По отношение
оплакването в жалбата следва да се отбележи, че съгласно чл. 5, ал. 2 от Закона
за общинската собственост и чл. 5, ал. 2 от Закона за държавната собственост актовете
за общинска и държавна собственост по същността си представляват официални
удостоверителни документи, които се ползват с материална доказателствена сила
относно отразените в тях факти. Актовете за държавна и общинска собственост
нямат конститутивно действие относно възникването на правото на собственост. Видно
от чл. 114, ал. 1 от Правилника за прилагането на Закона за държавната
собственост обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост,
съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на
противното.
Издаденият Акт за държавна собственост № 1743 от 02.1964 г. и в последствие издаденият през 1973 Акт за общинска
собственост принципно не представляват годно правно основание за възникване на правото на собственост на
държавата/респ. общината върху процесния поземлен имот. Въпреки това правното
им значение се изразява в това, че след съставянето им от длъжностно лице по
ред и форма, определени в закона, доказват правото на собственост до установяване
на противното от страната, която твърди, че е засегната от незаконосъобразното
актуване. В тежест на ищците е доказването на твърдението, че са собственици в
резултат на реализиран фактически състав на института на придобивната давност и
че отразените в акта за държавна собственост обстоятелства са неверни. Имайки
предвид, че релевирания от ищците период на придобивната давност, който
определя предмета на делото е 05.10.1951г. – м. 02.1964г., то в доказателствена тежест на ищците е да
установят придобиването по давност именно до момента на издаване на Акт за държавна собственост № 1743 от 02.1964 г.
Затова позоваването на института на
придобивната давност от страна на ищците предполага при условията на пълно и
главно доказване да установят, че е осъществен фактическият състав на чл. 79,
ал. 1 ЗС. Институтът на придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно
придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице
владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални
предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно
основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години)
едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато,
несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ и
фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене. Придобиването
на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква
претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по
отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява
собственическите правомощия за себе си.
В конкретния
случай е обоснован извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства
не се установява по безспорен начин наследодателят да е упражнявал фактическа
власт с намерението да държи вещта като своя в периода 1951г. – 1964г. Свидетелските
показания Е.М.и В.Д.позволяват да бъде направен извод относно упражняването на
фактическа власт от наследодателя В.В.с намерение да държи вещта като своя върху
изградената постройка, върху която правото на собственост не се оспорва, но не
и по отношения на претендираните от ищците идеални части от процесния поземлен
имот, в който е изградена постройката. Обстоятелството, че наследодателят е упражнявал
фактическа власт върху притежаваната от него постройка не позволява само по
себе си да бъде направен извод за упражняване на фактическа власт с намерението
да държи вещта като своя и спрямо идеалната част от процесния недвижим имот.
Подобен извод за упражняване на фактическа власт от страна на наследодателя с
намерението да държи процесния недвижим имот като свой не следва и от представените
по делото писмени доказателства. В този смисъл е и направения от първоинстанционния
съд обоснован извод относно невъзможността да се приеме за установено, че
наследодателят е упражнявал фактическа
власт върху процесния поземлен имот с намерението, че го държи като свой, поради
отразеното в Удостоверение № 4137 от 27.09.1962г. и Протокол за съдебна
делба по гр.д. № 19031 от 1983 год. по
описа на СРС, в които изрично се сочи, че дворното място, предмет на първоинстанционното
дело, е държавен имот. При тези данни е несъмнен извода, че наследодателят на
ищците не е упражнявал фактическа власт върху 58,80%
ид.ч. от процесния
поземлен имот с намерение за своене. Напротив, същите разкриват, че обстоятелството,
че процесния поземлен имот е бил считан от наследодателя им за държавен, а не
за собствен.
Наведените
твърдения на ищците, че упражняването на фактическата власт продължава и към
настоящия момент от тях, не се намира в пряко отношение към формирането на
изводи по отношение на разглеждания спор, тъй като същите представляват
твърдения за нови факти, респективно на ново основание, различно от твърдяното
в исковата молба, поради което, и в изпълнение на задълженията си по чл. 6, ал.
2 ГПК, съдът не може да се произнесе в настоящето производство, респективно не
дължи произнасяне по тези оплаквания в жалбата, като само за пълнота следва да
се отбележи, че продължаването на владението би имало отношение само в
случаите, в които самият наследодател е придобил правото за позоваване на
придобивна давност.
С оглед на
гореизложеното настоящата съдебна инстанция приема, че ищците не са успели да
докажат придобиването по давност от техния наследодател на претендираните 58,80% ид.ч. от процесния поземлен имот в периода 1951г. – 1964г.
Предвид изложеното и тъй като правните
изводи на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на първостепенния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение потвърдено.
С оглед предмета на спора, въззивното решение
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 17.20.2020г., постановено по гр. д. № 57832/2018 г. по описа на СРС, 118 с-в.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано в 1-месечен срок от получаване на препис от решението от
страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: