Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Перник, 28.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, III-ти състав, в публичното
съдебно заседание, проведено на тридесет и първи май, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИЯ МИЛУШЕВА
при участието на секретаря Биляна Миткова, като
разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 00791 по описа на съда за
2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове от „Топлофикация –Перник“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, кв. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, чрез
пълномощника си юрк. Радостина Димитрова, срещу „СИ ВИ КАР“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „“, бл. , вх. ,
ап. , с които се иска да бъде признато за установено, че ответника дължи
на ищцовото дружество сумата от 19215,01 лева, представляваща стойност на доставена,
ползвана, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден недвижим обект,
находящ се в гр. Перник, ул. „“, бл.– търговски обект, от които: главница в
размер на 6109,78 лева за периода от
01.10.2009г. до 30.04.2018г. включително, с включена изравнителна сметка в м.
Юли 2018г., касаеща периода от 01.05.2017г. до 30.04.2018г. включително, сумата от 3105,23 лева, представляваща законна лихва за забава
за периода от 30.11.2009г. до 25.10.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. дело № 07620/2018г. по
описа на Районен съд – гр. Перник е издадена Заповед за изпълнение на парични
задължения по чл. 410 от ГПК.
С исковата молба, в условията на
евентуалност, е направено искане да бъде осъден ответника „СИ ВИ КАР“ ЕООД да
заплати сумата в размер на 9215,01 лв., от които: главница в размер на 6109,78
лева за периода от 01.10.2009г. до 30.04.2018г. включително, с включена
изравнителна сметка в м. Юли 2018г., касаеща периода от 01.05.2017г. до
30.04.2018г. включително, сумата от
3105,23 лева, представляваща законна
лихва за забава за периода от 30.11.2009г. до 25.10.2018г., както и законната
лихва върху главницата от 6109,78 лв., считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на ЗИПЗ, до окончателното изплащане на задължението –
сума, представляваща стойността на доставена, ползвана, но незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден недвижим обект, находящ се в гр. Перник, ул. „Благой
Гебрев“, бл. 22 – търговски обект, съставляваща левовата равностойност на това,
с което ответникът се е обогатил за сметка на „Топлофикация-Перник“ АД, без
правно основание, до размера на това,с
което бе намалено имуществото на дружеството.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът „СИ ВИ КАР“ ЕООД, ЕИК: *********, чрез
пълномощника си адв. Р.Т., е депозирал писмен отговор, в който оспорва по
основание и размер предявените искови претенции, като се релевира възражение за
погасяване на част от вземанията по давност. Досежно предявения иск в условията
на евентуалност, ответника изразява становище за недопустимост.
В
съдебно заседание, ищеца поддържа предявените установителни искове, като
алтернативно иска уважаване на предявения в условията на евентуалност
осъдителен иск.
Представителя
на ответника пледира за неоснователност на предявените установителни искове и
недопустимост на иска, предявен в условията на евентуалност.
След като прецени събраните по делото доказателства
по реда на чл.235 ГПК, Пернишкият районен съд приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
За сумите по предявените обективно
съединени искове е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК с № 5665 от 02.11.2018г. по ч. гр. д. № 07620 по описа за 2018г. на
ПРС, която е била връчена на ответника (в хода на заповедното производство –
длъжник). В срокът по чл. 414 ГПК същият е депозирал писмено възражение, поради
което за ищецът по настоящото дело е възникнало задължение да предяви
установителните си искове в предвидения в разпоредбата на чл. 415 ал. 4 ГПК
срок. Настоящата искова молба е предявена предоставения от закона едномесечен
срок, поради което съдът намира предявените установителни искове за допустими и
следва да се произнесе по тях. Съдът намира за допустим и предявения в
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 вр. чл. 55 ЗЗД, поради
което, в случай на отхвърляне на главния иск, ще дължи произнасяне и по него.
По основателността:
Ищецът “Топлофикация-Перник”ЕАД, освен
производител на топлинна енергия, извършва и пренос на тази енергия, съгласно
легалната дефиниция на §1 т.44 ДР към ЗЕ,
поради което се явява и топлопреносно предприятие по смисъла на чл.129 ал.1
ЗЕ, чиято дейност е рамкирана от задълженията, предвидени в разпоредбата на
чл.130 от същия закон.
По делото са приети и неоспорени от
ответника Общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от
Топлофикация-Перник ЕАД от 2008 г., приети въз основа на Закона за енергетиката
(ЗЕ) от съвета на директорите на ищеца и одобрени с решение на ДКЕВР. Съгласно
чл. 21 от общите условия измерването на подадената топлинна енергия се извършва
непрекъснато през периода на продажба чрез средства за търговско измерване,
монтирани на границата на собственост на абонатната станция или на място
съгласувано между страните, които са с автономно захранване, като отчитането на
средствата за търговско измерване се извършва от продавача ежемесечно по
съгласуван между страните график, при което има право да участва и купувачът по
договора. Предвидено е също в чл. 31 и сл. от общите условия, че купувачите
заплащат цената на топлинната енергия, която се определя съгласно действащото
законодателство, ежемесечно въз основа на издадена данъчна фактура по начините
и сроковете, уговорени между страните.
Отношенията между топлопреносното
предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния
период се уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в
редакцията, релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се
осъществява въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в
които страна е клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него
и доставчика на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените
общи условия с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче
топлинната енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно
легалната дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред.
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това
да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди.
Регламентираната в императивна материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ
специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя
е форма за действителност на сделката.
Предвид представените по делото
доказателства (в това число и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 93,
том ІІ, рег. № 6257, дело № 247/2007г. на нотариус Валя Димова) и доводите на
страни по делото, несъмнено е, че ответникът е „небитов клиент“ по смисъла на
разпоредбата на §1, т.33а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) от ДР на ЗЕ. Легалната законова дефиниция за "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. Съгласно разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ "битов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в
отменената редакция на закона (§1, т.42 и т.43), така и в действащата, следва, че законодателят е
използвал като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида
правен субект (физическо или юридическо лице); нуждите, за които той
ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови – по арг. на
противното, такива които не задоволяват битови нужди).
Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. Дефинираните с двете
обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички
възможни случаи в практиката. В случая ответникът е търговец, като при
осъществяване на своята дейност, а не задоволяване на битови нужди, той е
придобил собствеността върху топлоснадения имот. Тук следва да се има предвид,
че понятието „стопански нужди“, или
„небитови нужди“ съгласно действащата ДР на ЗЕ е дори по –широко от
търговска дейност и се свързва с нуждите, които задоволява конкретния имот.
Несъмнено е, че ответното търговско дружество няма домакинство, няма собствени
битови нужди, нито топлоснабдения имот е предназначен за задоволяване на такива
(магазини), което сочи на
небитово ползване на топлоенергията.
От горното следва, че ответникът е
„небитов клиент“, спрямо когото е приложима разпоредбата на чл.149, ал.1, т.2
от ЗЕ, която изисква сключването на писмен договор за продажба на топлинна
енергия между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за
небитови нужди. Договорът се сключва при ОУ по чл.298, ал.1, т.2 от ТЗ, които
обаче стават задължителни за страните по търговската сделка –ако такава бъде
сключена. Разпоредбата на чл.149, ал.1,
т.2 от ЗЕ (както в действаща редакция – изм. ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г. – приложима към процесния период, така и в
предишната редакция) предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при
общи условия, сключени между производител и пряко присъединен потребител (клиент – ред. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) на топлинна енергия за стопански нужди (респ. „небитови нужди“ – ред., ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г.). Предвидената
писмена форма е такава за действителност на правоотношението.
Както се посочи, ответното дружество е
„небитов клиент“ по смисъла на §1,
т. 33а от ДР на ЗЕ /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г, която е
приложима през процесния период, или - “потребител за стопански нужди" §1,
т. 43 от ДР на ЗЕ /изм. и доп. ДВ, бр. 74 от 2006 г., отм. ДВ, бр. 54 от
2012 г./ и това обстоятелство е изрично признато в исковата молба и се извежда
не само от качеството му на търговец, а и по аргумент от противното на нормата
на §1,
т. 2а от ДР на ЗЕ /нова, ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./,
която определя битовия клиент като такъв, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди,
каквито ответното дружество няма и за каквито не би могло да я използва. Ето защо, доказване наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между
страните в настоящото производство е само с доказателства за сключването на
договор в изискуемата писмена форма, какъвто не е бил сключен между ищеца и
ответното дружество.
С оглед така установеното, при изричното
оспорване на ответника, че не е налице писмен договор с ищеца, при липсата на
доказателства, включително и за действия по плащане евентуално на топлинна
енергия от ответника за предишен период или за такива от които да се обоснове
прилагане на чл.
293, ал.3 ТЗ, не може да се приеме, че страните са обвързани от договор за
продажба на топлинна енергия за небитови нужди.
Тук следва да се посочи, че за разлика
от хипотезата на договор за търговска продажба на топлинна енергия за небитови
нужди, в хипотезите на договор за търговска продажба на топлинна енергия за
битови нужди същият се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл.
150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), т.е. писмена форма не е
предвидена. В този случай топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл.
150, ал. 2 ЗЕ. В този случай договорната връзка се предполага по силата на
закона, тъй като съгласно чл.
153, ал. 1 Закона за енергетиката (чл.
106а, ал. 4 ЗЕЕЕ /отм/) всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия; чл. 150
ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие. Това
обаче не важи за възникване на договорното правоотношение с „небитовите
клиенти“, тъй като спрямо тях не са приложими публикувани ОУ за продажба на
топлинна енергия за битови нужди по чл.150, ал.1 от ЗЕ, а се изисква изрично
сключването на писмен договор.
С разпоредбите на чл. 156
ЗЕ за уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите/клиентите на топлинна енергия в сгради - етажна собственост е
утвърден принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна
енергия. Всеки потребител дължи заплащане на реално потребената въз основа на
отчетени единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като топлинната енергия за отопление на
сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.
142, ал.2 от ЗЕ/.
На следващо място, за да дължи едно лице
цената на топлинната енергия на договорно основание следва да бъде установено,
че то е използвало топлинна енергия за небитови нужди – въз основа на сключен
писмен договор, или за собствени битови нужди като собственик или ползувател на
вещно основание – в който случай договорната връзка се предполага по силата на
закона, без да е необходимо писмена форма /чл.150 от ЗЕ/. Анализът на
действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по
чл.149 от ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда- етажна собственост-чл.153, ал.1 от ЗЕ. Тази хипотеза е
приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден
имот няма сключен писмен договор по
чл.149 от ЗЕ, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл.8 и чл.9 от ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на
топлинна енергия, като чл.149, ал.1 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на
топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за
небитови нужди- т.3, съответно- между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост- т.6. При наличието на
такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот,
е без значение дали освен страната по така възникналото договорно
правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права
върху имота. /Решение по гр.д.№ 8154/ 2016 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в/.
С оглед на горното, съдът намира, че
след като страните не са сключили писмен договор, съгласно изискването на
чл.
149, ал.1, т.3 от ЗЕ, между тях липсва възникнало валидно облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия, по силата на което да бъде
ангажирана договорната отговорност на ответника за заплащане на претендираните
суми. Това, от своя страна, е основание за отхвърляне на предявените
установителни искове, с които се иска да
бъде признато за установено, че ответника дължи на ищцовото дружество сумата от 6109,78 лева, представляваща
стойност на доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден недвижим обект, находящ се в гр. Перник, ул. „Благой Гебрев“, бл.
22 – търговски обект за периода от 01.10.2009г. до 30.04.2018г. включително, с
включена изравнителна сметка в м. Юли 2018г., касаеща периода от 01.05.2017г.
до 30.04.2018г. включително, респ. с оглед акцесорността на вземането - и за
сумата от 3105,23 лева, представляваща
законна лихва за забава за периода от 30.11.2009г. до 25.10.2018г., като неоснователни.
В настоящия случай, ищецът твърди в
исковата си молба наличието на облигационно правоотношение с ответника и
претендира заплащането на процесните суми
именно на това основание. Доколкото искът за неоснователно обогатяване
по чл. 55 от ЗЗД е субсидиарен и с оглед отхвърлянето на главния иск и
установяването на липса на договорна връзка между страните, съдът дължи
произнасяне и по иска за неоснователно обогатяване, предявен в условията на
евентуалност.
Съгласно разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД
всеки, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне.
От приетата и неоспорена по делото
съдебно-техническа експертиза се
установява, че ответникът притежава три имота на посочения от ищеца адрес - гр. Перник, ул. „Благой Гебрев“, бл. 22,
като и трите представляват търговски обекти и фигурират в топлофикационното
дружество под общ фирмен № 74040, на който се водят три подобекта с фирмени
номера съответно: № 74041, № 74042 и № 74043. Установява се, че за трите обекта
не е начисляван разход на топлинна енергия за БГВ, като и че в същите не е
потребявана топлинна енергия. Изключение прави единствено обекта под № 74043,
за който се установява, че за времето от м. Юли 2016г. до м. Юни 2017г.
горещото водоснабдяване е било възстановено. В имота е монтиран уред за
измерване на разхода на топла вода и за посочения период са правени прогнозни
начисления. След провеждане на годишният отчет, разхода на топла вода е
отчетен, количеството на потребената топлинна енергия е преизчислено, прогнозно
начислените суми са сторнирани и този факт е отразен като разход на топлинна
енергия за горещо водоснабдяване на имота в изравнителните сметки.
От заключението на обсъжданата експертиза се
установи, че количеството на топлинната енергия за СЕС е определено правилно.
Изравнителни сметки са изготвяни ежегодно, след проведени отчети за
потреблението на топлинна енергия в СЕС. Преизчислените суми са отразени в
индивидуалните сметки по имоти. Същите са предавани на представител на СЕС в
законоустановения срок. Вещото лице сочи, че няма разлика в сумите за
главницата, определени от него и тези, отразени в исковата молба на ищеца.
Размера на
дължимите суми за главница за исковия период се установява и от приетата по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза. От заключението
на същата се установява, че стойността на доставената и ползвана от ответника
топлинна енергия за периода от 01.10.2019г. до 30.04.2018г. е в размер на
6109,78 лева. Установява се също, че размера на дължимата лихва за забава на
месечните плащания за исковия период е в размер на 3105,23 лева.
Съдът намира, че
след като не е установен източник на облигационно договорно отношение между
страните, и след като е ползвана услугата за топлоснабдяване на процесния имот
от ответника, последния дължи сумите за използвана топлинна енергия на
основание чл.
55 от ЗЗД. Предвид приетите за установени (и обсъдени по-горе) обстоятелства,
съдът намира, че предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД иск за сумата от 6109,78 лева е основателен.
Съдът,
обаче, намира предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за
сумата от 3105,23 лева, претендирани като размер на дължимата лихва за забава
на месечните плащания за периода от 30.11.2009г. до 25.10.2018г., за
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Съгласно правилото на чл.
84 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава,
след като бъде поканен от кредитора. По делото не бяха ангажирани доказателства
от страна на ищеца, които да установят отправяне на покана за плащане на
дължимите суми, респ. за получаване от страна на ответника на такава.
С
писмения отговор, депозиран в установения в чл. 131 ГПК срок, ответникът е
направил възражение за погасяване на част от сумите поради изтекла давност.
Това възражение съдът намира за частично основателно.
С
оглед обстоятелството, че при първия фактически състав на чл. 55 ал. 1 ЗЗД –
основанието не е налице при самото извършване на престацията, давностният срок
започва да тече от деня на получаването й, от който момент вземането на ищеца
става изискуемо. Ето защо, към 01.11.2018г. – датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК, вземанията на ищеца за главница, чиято изискуемост е настъпила
преди 01.11.2013г. са погасени по давност. С оглед установените данни по делото,
съдът намира, че погасени по давност са вземанията за главница в размер на 3003,99
лева за периода от 01.10.2009г. до 01.11.2013г., поради и което осъдителният
иск за тях следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
За
останалата част от иска за главница – в размер на 3105,79лева за периода от
01.11.2013г. до 30.04.2018г., съдът намира, че ответникът е получил без
основание топлинна енергия за процесния търговски обект, поради и което
осъдителният иск за нея следва да бъде уважен.
На
основание чл.86 ЗЗД съдът намира, че се дължи и
законната лихва за забава върху главницата от 3105,79 лв., считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.11.2018г. до
окончателното й плащане.
По отговорността за разноски:
Съгласно
Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГКТ с решението по установителния иск
съдът се произнася по дължимостта на разноските, както в заповедното, така и в
исковото производство.
Ищецът претендира направените по делото
разноски, като същият е бил представляван от юрисконсулт както в заповедното,
така и в исковото производство. На основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1
Закона за правната помощ, вр. чл.26 Наредбата за правната помощ, съдът следва
да определи размера на юрисконсултското възнаграждение. В процесния случай,
след като взе предвид конкретния интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, ПРС намира, че следва да
определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00лв. общо за заповедното
и исковото производства, от които: 150.00 лева – за исковото производство и
50.00 лева – за заповедното.
Предвид гореизложеното съдът намира, че
ищецът е доказал разноски в общ размер на 868,60 лева, от които: 150,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, 184,30 лв. – държавна
такса в исковото производство, 300.00 лева за възнаграждение на вещи лица,
50.00 лева – юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и 184,30 лв.
– държавна такса в заповедното производство. В съответствие с уважената част от
исковете му, на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 292,75 лв. за
направените по делото разноски.
Предвид изхода на делото, разноски се
дължат и на ответната страна, съобразно отхвърлената част. Ответникът е доказал
разноски в исковото производство в размер на 800.00 лева, от които, съобразно
отхвърлената част, следва да му бъдат присъдени 530,37 лв.
Мотивиран
от горното, Пернишкият районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ исковете,
предявени от “Топлофикация- Перник”АД, с ЕИК:********* и със седалище и адрес
на управление: гр. Перник, жк. „Мошино“, ТЕЦ “Република”, срещу „СИ ВИ КАР“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „“, бл. , вх. , ап. , с които
се иска да бъде признато за установено, че ответника дължи на ищцовото дружество сумата от 19215,01 лева,
представляваща стойност на доставена, ползвана, но незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден недвижим обект, находящ се в гр. Перник, ул. „“, бл.–
търговски обект, от които: главница в размер на 6109,78 лева за периода от 01.10.2009г. до 30.04.2018г.
включително, с включена изравнителна сметка в м. Юли 2018г., касаеща периода от
01.05.2017г. до 30.04.2018г. включително,
сумата от 3105,23 лева,
представляваща законна лихва за забава за периода от 30.11.2009г. до
25.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за
които суми по ч. гр. дело № 07620/2018г. по описа на Районен съд – гр. Перник е
издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА „СИ ВИ КАР“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Брезник“, бл. 1, вх. Б, ап. 8,
да заплати на “Топлофикация-
Перник”АД, с ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр. Перник,
жк. „Мошино“, ТЕЦ “Република”, на основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД сумата от 3105,79
лева, представляваща стойност на получена без правно основание топлинна енергия
за топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр. Перник, ул. „“, бл.– търговски
обект за периода от 01.11.2013г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен поради изтекла давност иска в останалата му част, до
пълния претендиран размер от 6109,78 лева.
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН
иска с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД, предявен от “Топлофикация- Перник”АД,
с ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр. Перник, жк. „Мошино“,
ТЕЦ “Република”, срещу „СИ ВИ КАР“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Брезник“,
бл. 1, вх. Б, ап. 8т, за заплащане на сумата от 3105,23
лева, представляваща законна лихва за забава за месечните плащания на
стойността на получената без правно основание топлинна енергия, периода от
30.11.2009г. до 25.10.2018г.
ОСЪЖДА “Топлофикация-
Перник”АД, с ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр. Перник,
жк. „Мошино“, ТЕЦ “Република“ ДА ЗАПЛАТИ
на „СИ ВИ КАР“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Брезник“,
бл. 1, вх. Б, ап. 8, сумата от 530,37лв., представляваща направени
в исковото производство разноски за адвокатско
възнаграждение, в съответствие с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „СИ ВИ КАР“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Брезник“, бл. 1, вх. Б, ап. 8, ДА ЗАПЛАТИ на „Топлофикация- Перник”АД,
с ЕИК:********* и със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж.к.
„Мошино“, ТЕЦ “Република”, сумата от
292,75лв., представляваща направени исковото и заповедно производства разноски
за юрисконсултско възнаграждение, държавни такси и възнаграждение на вещи лица,
в съответствие с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЛЕД
влизане
на решението в сила ч. г. д. № 07620/2018г. на ПРС да бъде върнато на
съответния състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила решение
по настоящото дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала: Х.С.