Р Е Ш Е Н И
Е № .....
Гр. София, 11.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Роси Михайлова
при секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 1406/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 256605 от
28.10.2019 г. на СРС, 118 с - в, по гр. д. № 11854/2016 г. признава за установено по
предявения от С.Р.Ф. с ЕГН ********** против Д.В.Р. с ЕГН **********,
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ТПК, че Д.В.Р.
с ЕГН ********** не е собственик на 1/2
идеална част от апартамент № 49, намиращ се на 2 - ри етаж (първи
надпартерен), във вх. „Е“ от блоковата жилищна сграда с административен адрес
гр. София, район „Възраждане", ул. „********, със застроена площ от 132, 51
кв. м., описан подробно в решението, както и на 1/2 идеална част от прилежащите таванско помещение с площ от
16, 56 кв. м, при съседи: от север - таван, от изток - ул. „Цар Самуил",
от юг - таван, от запад - общ коридор, и мазе е площ от 14, 67 кв. м, при
съседи: от север - мазе, от изток - ул. „Цар Самуил", от юг - мазе, от
запад - общ коридор, както и съответните идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена същата,
представляващ УПИ IX-19, в кв. 198 по плана на гр. София, местност „Център-
Западно направление", е площ от 1 885 кв. м, при граници: ул. „Цар
Самуил", УПИ X- 20, УПИ - II за хотел и КОО и УПИ VIII-18,
представляващо ПИ с идентификатор 68134.300.523 с
административен адрес: гр. София, ул. „******** и е ОТМЕНЕН, на
основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост върху недвижим имот
придобит на основание давност № 37, том VI, рег. № 39880, дело № 939 от
28.12.2015г. на нотариус Р.Д.е район на действие СРС, в частта с която е
призната Д.В.Р. с ЕГН ********** за собственик на основание давност за 1/2 идеална
част от апартамент № 49, намиращ се на 2-ри етаж
(първи надпартерен), във вх. „Е" от блоковата жилищна сграда с
административен адрес гр. София, район „Възраждане", ул. „********, описан
подробно в решението, както и на 1/2 идеална част от прилежащите таванско помещение е площ от 16, 56
кв. м (описано подробно в решението), както и на съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е
построена същата, представляващ УПИ IX-19, в кв. 198 по плана на гр. София,
местност „Център - Западно направление", с площ от 1 885 кв. м, при граници:
ул. „Цар Самуил", УПИ Х-20, УПИ II за хотел и КОО и УПИ VIII - 18.
Ответницата е осъдена за заплащане на разноски.
Решението се оспорва
от ответницата Д.В.Р. с доводи, че на първо място е недопустимо, а освен това е
неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се поддържа, че неоснователно СРС не
е съобразил направеното от ответницата възражение за липса на интерес за ищеца от
предявяване на отрицателен установителен иск, по чл. 124, ал. 1 ГПК. Позовава
се на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС като твърди, че съдът не е изложил
конкретни аргументи защо счита, че е налице интерес от предявяване на иска за
ищеца. По същество в жалбата се излагат доводи за
нарушения на материалния закон и необоснованост на решението и постановяването
му при едностранна преценка на събраните по делото
доказателства от СРС и по - специално, че съдът е възприел само свидетелските
показания на доведените от ищеца свидетели относно упражняване на фактическата
власт върху имота в периода 2003 г. – 2013 г. Поддържа, че пред СРС не е
установено по категоричен начин, че Р. Ф. или сина му С.Ф. са владели
непрекъснато и необезпокоявано и за себе си 1/2 ид. част от процесния
апартамент в необходимия от закона давностен срок. Излагат се съображения, че
съдът е дал вяра само на писмени доказателства, които са изготвени с оглед
правния спор и са били оспорени от ответницата, като не е изследвал в
съвкупност всички събрани по делото доказателства. Поддържа се още, че по
делото е установено, че тя е владяла имота непрекъснато и безпроблемно от 2003
г. до 2015 г., като решението е изцяло необосновано. Моли
да се отмени решението и иска да се отхвърли чл. 124, ал. 1 ГПК. Не претендира
разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна – ищец С.Р.Ф., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен
отговор, подаден по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е постановено
при съобразяване на събраните по делото доказателства, в тяхната цялост и е
съобразено с процесуалния и материален закон. Излага съображения, че в исковата
молба е посочен интереса от завеждането на иска, тъй като ищецът е владял,
заедно с баща си, 2 от стаите в жилището и общо с ответницата - кухнята и
сервизните помещения. В отговора се излагат основно доводи относно направената
от съда преценка на свидетелските показания на двете страни, събрани в
производството. Съдът не обсъжда останалите доводи на ищеца в отговора на
жалбата като намира, че те са неотносими към правния спор, доколкото искът е
изцяло уважен и решението е в полза на ищеца, който няма правен интерес да се
позовава на процесуални нарушения на СРС по събиране на доказателствата в
производството. Мотивите на съда за уважаване на иска ще бъдат предмет на
проверка по въззивната жалба на ответницата. Моли да се потвърди решението на
СРС. Непретендира разноски.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съдът е
сезиран и се е произнесъл по отрицателен установителен иск за собственост по
чл. 124, ал. 1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна и е
допустима. Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно.
Решението е
постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, която настоящият състав
не намира за необходимо да преповтаря в цялост, а препраща към нея, съгласно
възможността по чл. 272 ГПК. Въззивният съд ще обсъди само доказателствата,
относими към спора на страните, пренесен във въззивното производство.
Във връзка с основното възражение в жалбата на
ответницата - за недопустимост на заявения от ищеца отрицателен установителен
иск, в допълнение към изложеното от СРС въззивният съд намира следното :
Понеже искът е
установителен, допустимостта му действително е предпоставена от наличие на
правен интерес у ищеца за установяване на принадлежност на правото на
собственост. Според разрешението дадено в
Тълкувателно
решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, „допустимо е предявяване на установителен иск срещу лице, което владее чужд имот. Това би довело до спиране, а
уважаването на иска - до прекъсване на течащата в полза на същото лице
придобивна давност (чл.
116, б. „б“ ЗЗД). Макар и ответникът да не бъде
осъден да върне фактическата власт върху имота, изтеклият до прекъсването
давностен срок губи правното си значение. Правен интерес от предявяване на установителен иск има и владеещият
собственик, когато страните спорят за пространствените предели на правото на
собственост. Допустим
е и установителен иск от съсобственик срещу владеещ имота ответник. С него ищецът ще прекъсне
придобивната давност в тяхна полза и установи ли, че е съсобственик, ще започне
да владее имота чрез тях (чл.
31, ал. 2 ЗС), като
може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има
интерес лично да ползва имота и поради това да го държи. Правен интерес е налице и когато
съсобствениците спорят за обема на притежаваните права върху общата вещ“.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че правен
интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е
налице както когато отричането на собственическите права на ответника със сила
на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на
самостоятелни субективни права на ищеца, така и когато ищецът избира защита в
по - ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се
слага край на правния спор.
Доколкото с отрицателния установителен иск се цели да
се отрече правото на собственост на ответника върху част от спорния имот
следва, че за ищеца е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен
иск за собственост. Този интерес произтича от претендирането от страна на ответницата
на отричаното от ищеца право.
В заключение въззивният състав намира, е при правилно
приложение на процесуалния и материален закон СРС е приел, че възникналия между
страните правен спор за собственост на имота на основание придобивна давност, обосновава
наличието на интерес у ищеца от предявяване на иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК. СРС е съобразил задължителното тълкуване, дадено в ТР
№ 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. Възраженията на
ответницата в обратния смисъл, направени във въззивната жалба, са
неоснователни.
Отделно от изложеното СРС е съобразил и
обстоятелството, че с Определение от 24.11.2017 г. по ч. гр. д. № 12619/2017 г.
на СГС, ІІ - Е състав, постановено във връзка с обжалване прекратяването на
делото, вече е разгледан въпроса за правния интерес от иска, като е прието, че
иска е допустим и следва да се разгледа.
По
съществото на спора по отношение собствеността на спорната 1/2 ид. част от
процесния имот, въззивният състав намира следното :
В
случая ищецът оспорва съществуването на право на собственост за 1/2 ид. ч. от процесния
имот, признато на ответницата с нотариален акт № 37, том VI, peг. №
39880, дело № 939/2015 г. на Р.Д., нотариус с peг. № 274, с който Д.В.Р. е призната
за собственик по давност на целия гореописан апартамент. С нотариалния акт
нотариусът е удостоверил, че Д.Р. е придобила по давност правото на собственост
върху целия имот.
По
делото не се е спорило и от писмените доказателства се установява, че със
Заповед № 1272/16.11.1962 г. на СГНС Р. И.Ф. заедно с
тричленното му семейство е настанен в една източна голяма стая от апартамента с
ползване на всички сервизни помещения.
В
същото време, със Заповед от 12.12.1988 г. ответницата,
заедно със семейството си, също е настанена да ползва две стаи и общи сервизни
помещения в същия апартамент.
Не
е спорно, че със Заповед РД-57-319/27.06.2002 г. на Кмета на Столична община е
наредено да се отпише от актовите книги за общински недвижими имоти в Район
„Възраждане" акт № 2703/20.04.1949 г. и да се предаде на наследниците на
бившите акционери на акционерното дружество „Имобилияра" владението на
деветнадесет броя апартаменти в жилищната сграда на ул. „********, в това число
и на процесния четиристаен апартамент № 49, във вх. Е, който се обитава от Р. И.Ф.,
М.Х.И./М./ - по една стая и ответницата Д.В.Р. заедно с тричленното й семейство
- две стаи - съгласно Протокол от 31.10.2002 г.
Съгласно
акт за смърт № 0087/27.02.2015 г., на СО - Район „Възраждане", Р. И.Ф. е
починал на 26.02.2015 г. и е оставил за свои наследници по закон децата си С.Р.Ф.,
Л.Й.К.и Д.Й.К..
И
двете страни са установили, че имат адресна регистрация на адреса на процесния
апартамент, като за ответницата този адрес е регистриран като постоянен,
считано от 04.09.2000 г., а като настоящ адрес на 02.02.2018 г., а според удостоверения от Сектор БДС, процесният
апартамент е адрес на ищеца и на баща му Р. Ф., като за ищеца тази регистрация е
от 11.04.2000 г.
Пред СРС са представени фактури,
разписки за извършени плащания, както и Писма от 31.08.2018 г. и 08.11.2018 г.
на „ЧЕЗ Електро България"АД от които е видно, че за периода от
21.12.2001 г. до 28.04.2010 г. и от 08.10.2010г. до 30.06.2016 г. партидата за
доставка на електрическа енергия до апартамент № 49, в гр. София, ул. „********,
вх. Е, се е водила на името на Р. И.Ф..
Това
обстоятелство не е оспорвано от ответницата, която в становището си от
04.06.2018 г. заявява, че до 2015 г. в жилището е имало три партиди за ток на
името на три различни лица, в това число и на Р. Ф..
Според становището на ответницата Д.Р. в отговора на
исковата молба, от 1989 г. до реституирането на апартамента през 2002 г., тя е ползвала
две стаи от имота и общи сервизни помещения по силата на настанителна заповед и
решение за развод, които е продължила да ползва и след това, понеже никой от
собствениците не предявил правата си. Твърдяла е, че останалите наематели са
напуснали жилището, съответно - М.Х.И./М./ в края на 2002 г., а Р. И.Ф. през
2003 г., след което ответницата започнала да владее жилището за себе си, като е
упражнявала трайна фактическа власт върху целия имот. Владението било явно и
спокойно, продължава и до днес, поради което тя е придобила правото на собственост
върху целия апартамент по давност, за което се снабдила и констативен
нотариален акт № 37, том VI, peг. №
39880, дело № 939/2015 г. на Р.Д., нотариус с peг. №
274 за собственост върху целия имот. Ищецът не е оспорвал, че ответницата е
стопанисвала, през сочения от нея период, част от апартамента, като твърди, че е
владяла само две стаи от него, а останалата половина (другите две стаи) е
владяна от него и баща му.
Следователно
в производството е спорно обстоятелството, че след 2003 г. ответницата е упражнявала явно, спокойно и
несмущавано владение върху целия апартамент, по силата на което го е придобила
по давност.
По този въпрос въззивният съд, в допълнение към
изложеното от СРС, намира следното :
Съгласно т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 Г., ОСГК на ВКС, „придобивната давност е способ за
придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез
фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок
от време. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва
както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния
елемент вещта да се държи като своя“.
Обективният елемент на владението -
упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният
елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличие на намерение да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт
чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с
чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез
процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в
гражданския оборот и т. н. До момента, в който предполагаемото от закона
намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се
придобие и правото на собственост.
Освен това, в
практиката на ВКС последователно се приема, че за да се придобие качеството владелец, не е достатъчно държателят
на вещта да реши да свои
имота, защото владението не може да бъде скрито
- то трябва да е явно и несъмнително. Това изисква
промяната в
намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия,
които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. Владелецът следва да демонстрира, че счита имота за свой пред всички,
включително и държавни органи. Според задължителната практика на ВКС : решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС,
ІІ г. о. и решение № 12 от 19.02.2014
г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г. о. и
т. н. когато страната,
която е пусната да живее в имота, се позовава на придобивна давност, тя трябва да докаже, че е променила намерението си, но не
скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са станали известни на
собственика. (решение № 136/16.06.2014 г. по гр. д. №
436/2014 г. на І ГО, ВКС).
Като краен
извод ВКС приема, че като елемент от придобивната давност владението трябва да се
демонстрира явно и
несъмнително, да се осъществява постоянно - да няма инцидентен
характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят
вещта.
В обобщение на
изложеното, който се позовава на давност следва да установи, пълно и главно, упражняване в определен период от време по - дълъг от 5 или
съответно 10 години
на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus).
В настоящото производство ответницата заявява, че давностното й владение
върху имота е започнало през 2003 г. Ищецът не оспорва, че ответницата е
стопанисвала през този период част от апартамента, но противопоставя
възражение, че тя е владяла само две стаи от него, а останалата половина -
другите две стаи, са владени от него и баща му.
Доказването
на посочените по - горе предпоставки за придобиване на имота по давност е в
тежест на ответницата, която е следвало да установи, че е осъществявала владение върху целия имот
необезпокоявано, явно и с намерение за своенето му от 2003 г. насетне, доколкото
ищецът твърди отрицателният факт, че ответницата не е собственик на
претендираното от нея основание.
За
установяване на владението върху имота пред СРС са разпитани две групи
свидетели : Е.В.Е.- М.и П.Й.Т.- на ищеца, както и К.Д.А. и Н. Г.С.- на
ответницата. Съдът не обсъжда показанията на свидетелите, които касаят период
извън процесния, като намира, че те са неотносими към правния спор.
Като
съобрази показанията на всички разпитани по делото свидетеля в тяхната
съвкупност, в това число и тези на ответницата, заедно с приетите пред
първоинстанционния съд писмени доказателства, въззивният съд споделя решаващия
извод на СРС, че от тях не се установява непротиворечиво след 2003 г.
ответницата да е установила пълна
фактическа власт върху целия имот за себе си.
Действително
от доказателствата събрани пред СРС не се установява категорично ищецът и баща
му Р. И.Ф. да са живеели в апартамента в периода от 2003 г. до 2009 г.
След
този период обаче се установява, че бащата на ищеца е живял в имота. Според
показанията на свидетелката Е.Е.-М., тя се е запознала с Р. Ф. година - две
след като е започнала работа в магазина, в съседство на входа (на същата улица)
през 2008 г., тоест в периода 2009 г. -
2010 г. След тази дата и до смъртта на Р. на 26.02.2015 г., свидетелката е
категорична, че той и синът му С. са живеели в апартамента на ул. „Цар Самуил“.
Няма основание да не се кредитират показанията на свидетелката, доколкото тя
заявява, че е ходила в апартамента, описва го подробно, в това число двете стаи
на С. и Р. и общите му части. Според свидетелката ищецът и баща му са живели в
апартамента, като последният е живял там до смъртта си през 2015 г.
Данните получени от тази свидетелка се подкрепят от
показанията, дадени от свидетелката П.Т.за същия период. Тази свидетелка е
заявила, че познава ищеца повече от 30 години. След като С. се развел с първата
си съпруга, средата на деветдесетте години, той се върнал да живее в
апартамента на ул. „********, където живеел баща му. След развода, С. поживял и
известно време в апартамент в ж. к. „Люлин" за да се грижи за болния си
син, който апартамент впоследствие продали, някъде 2002 г. – 2003 г. Свидетелката също е посещавала жилището
на ул. „Цар Самуил“ като също дава подробни показания за вида и разпределението
на стаите на Р. и С. и общите части
на апартамента. Някъде 2007 г. - 2008 г. С. й споделил, че отива да живее в
жилището на втората си жена - К., но няколко месеца след това казал, че се
връща на ул. „Цар Самуил" тъй като не се разбирали добре с дъщерята на К..
Свидетелката също не знае дядо Р. до смъртта си да е живял някъде извън София и
дава показания, че е починал в процесния апартамент. Била чувала само за вилата
в кв. Симеоново, която за първи път видяла през 2016 г., когато С. останал
извън апартамента и нямало къде да живее. Вилата била видимо необитаема и в
окаяно състояние, а свидетелката и съпругът й помагали на С. да я пригоди за
живеене. Свидетелства, че когато е ходила в апартамента на ул. „Цар Самуил“ освен дядо Р. и С. не е виждала други хора.
Двете
свидетелки дават показания, че след смъртта на Р., на С. е отказан достъп до
апартамента през 2016 г., когато той е започнал ремонт на вилата в кв. Симеоново,
която към този момент е изглеждала необитаема.
Нищо
различно не се установява и от показанията на свидетелите на ответницата К.Д.А.
и Н. Г.С..
Свидетелката
К.А., която живее в сградата на ул. „******** от 1984 г. също е заявила, че познава
страните по делото, като за първи път е видяла Р. в апартамента през 1984 г.,
тогава там имало и друго семейство, а по - късно дошла и Д.. Около 2000 г. - 2002
г. другата жена в апартамента - М. се изнесла, а там останали само Р. и Д..
Дава показания, че през 2002 г. имали проблем с покрива на сградата и Д.
казала, че тя ще даде пари за ремонта, както и оттук - нататък тя ще плаща
разходите за поддръжка на имота. Свидетелства, че след 2003 г. не е виждала Р.
във входа, но той се появил по - късно, някъде 2012/2013 г. За С. заявява, че
го е виждала да идва, най - често в двора на кооперацията, рядко във входа.
Според
показанията на свидетелката Н. Г.С., която също е съсед на имота във вход „Е“
от процесната сграда, като е и касиер на входа, а съпругът й е домоуправител, ответницата Д.
дошла в апартамента 1989 г. - 1990 г., като там вече били Р. и М., които
останали докъм 2000 г. След това, в апартамента останала само Д. с детето си.
Свидетелства, че около 2002 г. се появил адвокат на реституираните собственици
на сградата, които поискал наем от живущите и тогава М. и Р. се изнесли, но Д.
останала. Потвърждава, че парите за ремонта на покрива през 2003 г. дала Д.,
която и плащала режийните разноски. Дава показания, че Р. пак се появил в
апартамента някъде към 2010 г. - 2011 г. След 2004 г. сумите за поддръжка на
общите части в техния вход ги събира само тя и за процесния апартамент е
плащала само Д.. По отношение на С. заявява, че го е виждала във входа след
2010 г., когато баща му се върнал в апартамента.
И
двете свидетелки не отричат факта, че след 2009 г. - 2010 г. Р. е живял в
имота. Съдът не възприема показанията на двете свидетелки, които не
възпроизвеждат техни непосредствено впечатления.
В
подкрепа на факта, че в периода 2009 г. до 2015 г. Р. Ф. е живеел в апартамента
са налице и писмени доказателства (обсъдени от СРС) представени от трети за
спора лица „Глобул България“ и „ЧЕЗ Електро България“, удостоверяващи наличието
на облигационни правоотношения между Р. Ф. и дружествата доставчици по договори
за телекомуникационни услуги и доставка на електрическа енергия, с обект на
доставката процесният апартамент на ул. „********.
В
тази връзка и ответницата признава, че до 2015 г. за апартамента е имало три
партиди за ток, едната от които на името на Р. Ф..
На
следващо място, въззивният съд споделя и изводите на СРС, че в производството е
доказано, че ищецът също е живял в апартамента до 2016 г. Този факт се
установява от показанията на свидетелите Е. иТ., които са категорични, а и
свидетелите А. и Станоева не отричат, че са го виждали в сградата.
Изводът
на съда, че след 2009/2010 г. Р. и С. са живели в апартамента, съответно до
смъртта на Р. на 26.02.2015 г. и до 2016 г. за С., не се разколебава от факта,
че по възложение на ответницата е изготвен Инвестиционен проект за вътрешно архитектурно
заснемане на процесния апартамент, който е послужил в едностранното нотариално
производство по издаване на нотариалния акт, констатациите на които именно са
предмет на оспорване по настоящото дело.
Изводът
не се променя и от факта, че адресната регистрация на ответницата е на този
адрес, тъй като ищецът не оспорва, че ответницата стопанисва две стаи от апартамента, а освен
това неговата и на баща му адресни регистрации също са на този адрес.
Обстоятелството,
че Д. е дала пари за ремонт на покрива през 2002/2003 г. и е плащала разходите
за поддръжка на общите части би било основание за облигационни претенции срещу
останалите съсобственици на имота, но не опровергава факта, че след 2009 г. - 2010
г. в апартамента заедно с нея са живеели Р. и С.Ф..
Дори
да се приеме, че за периода от 2003 г. (за който период ответницата се позовава
на придобивна давност) до 2009/2010 г. в апартамента е живяла само ответницата,
от 2003 г. до 2010 г. не е изминал предвиденият в нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС
срок за придобиване на имота по давност. Освен изложеното, волевото изявление на субективния
елемент на владението, чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, е извършено едва през 2015 г.
от ответницата.
В обобщение настоящият състав споделя крайният извод
на СРС, че в производството не се установява, пълно и главно, след 2003 г.
насетне ответницата да е установила върху
имота владение само за себе си, с намерение да го свои. Не се доказват твърденията й, че e владяла имота непрекъснато, необезпокоявано, явно, за срок от поне 10 години преди делото, без противопоставянето на собствениците му, с намерение да го свои,
което да е демонстрирано пред собствениците, ищеца и пред трети лица.
При това е станало
недоказано ответницата да е придобила правото на собственост с владение, имащо
обективните и субективните белези за оригинерното придовибаване по чл. 79, ал.
1 ЗС.
От изложеното до момента в
съвкупност, въззивният състав споделя крайните решаващи изводи на СРС, че отрицателният
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен.
Уважаването
на иска обосновава и частична отмяна на констативния нотариален акт за
собственост, издаден в полза на ответницата, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК
Съгласно ТР № 3 от
29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г., ОСГК на ВКС, на отмяна по реда на чл. 431,
ал. 2 ГПК (отм.), подлежат само
констативните нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост
върху недвижим имот и тези, които са издадени по обстоятелствена проверка. С оглед
обстоятелството, че с констативните нотариални актове се констатира право на
собственост въз основа на факти, които в исковото производство са оборими, при
уважаване на иск за собственост с предмет установяването на принадлежността на
същото това право, издаденият констативен нотариален акт следва да се отмени.
Тъй като изводите на СГС изцяло съвпадат с тези на СРС, оспореното
решение е законосъобразно постановено - в съответствие с материалния и
процесуален закон и следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските :
С оглед изхода
от спора и направеното искане, право на разноски има въззиваемата страна – ищец.
Тъй като той не претендира разноски за настоящото производство, такива не се
присъждат в негова полза.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 256605 от
28.10.2019 г. на СРС, 118 с - в, по гр. д. № 11854/2016 г.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.