Р Е
Ш
Е
Н
И
Е
№233
гр.ВРАЦА,18.07.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в публичното заседание на 17.04.2019
год. в състав:
Председател:Татяна
Александрова
Членове:Мирослав
Досов
Пенка
Т.Петрова
при секретаря Миглена
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия М.Досов въззивно гр. дело №61 по
описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,подадена
от Ф.К. М.,с настоящ адрес
Република Австрия,чрез адв.Д.С. ***,срещу решение №778/23.10.2018 год. на РС-Враца,постановено
по гр.дело №439/2018 год.,с което са уважени предявените от
дружеството-въззиваем установителни искове
с правно основание чл.422,ал.1 ГПК вр.чл.415 ал.1 т.2 ГПК вр.чл.79 ал.1 предл.1
и чл.86 ал.1 ЗЗД.
Поддържа се
във въззивната жалба,че решението в обжалваната му част е невалидно/нищожно/, недопустимо
и неправилно – постановено при неправилно приложение на материалния закон и
доказателствата по делото,и при допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд. Поддържа се също, че постановеното решение е в противоречие с правото на ЕС, като
се цитира практика на ЕС, относима към правния спор, заповедта за изпълнение
била издадена в нарушение на чл.411,ал.2,т.2,3 и 4 ГПК и чл.26 ЗЗД /в
противоречие с добрите нрави/, и без да е налице изричен съдебен акт в тази
насока – разпореждане. Постановеното решение било нищожно и като постановено в
противоречие с Конституцията на РБългария и ЗЗП.
Иска се
въззивният съд да приеме, че издадената заповед за изпълнение е нищожна, а
предявения установителен иск недопустим. При разглеждане на спора по същество
се иска отмяна на съдебния акт от настоящата инстанция и отхвърляне на предявените и уважени искове. Претендират
се и разноски за двете съдебни инстанции.
С въззивната
жалба се иска събиране на доказателства с
довод, че исканията са направени с отговора по чл.131 ГПК,но първоинстанционният
съд не ги е допуснал.
Иска се също
съдът да отправи преюдициално запитване до съда в Люксембург по въпроса относно
действието на директивите с императивен характер в периода на задължителното им
транспониране и допуска ли директивата с императивен характер /в случая Д
2011/83/ в периода на задължителното й транспониране в националното
законодателство законодателен орган на страна членка /в случая НС на РБългария/
да създаде законова конструкция /чл.153,ал.1 вр.чл.150,ал.2 ЗЕ/ в противоречие
със самата директива.както и по въпроса допустимо ли е доставчик на универсална
услуга /в случая топлинна енергия/ едностранно да определя цената й в горна
граница, определена от регулатора /в случая КЕВР/. Въззиваемата
страна "Топлофикация-Враца"ЕАД-гр.Враца не е ангажирала становище по
жалбата.В с.з.чрез процесуалния си представител юрк.В.Н. оспорва същата.
Настоящият състав намира въззивната жалба за редовна от
външна страна и процесуално допустима. Подадена е в преклузивния срок по
чл.259,ал.1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и
против акт на съда,подлежащ на обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.
Искането за събиране на писмени
доказателства по реда на чл.190 от ГПК настоящият състав е приел за
неоснователно,доколкото не е налице хипотезата на чл.266,ал.3 ГПК и е отказал
събирането им,както и искането за преюдициално запитване, с оглед характера на
въпросите и разпоредбата на чл.629 ГПК.
Производството е образувано по искова молба на „Топлофикация-Враца“ ЕАД гр.Враца
срещу въззивницата. В исковата молба се поддържа, че страните се намирали в
облигационни правотношения, по силата на които въззиваемият е доставял на
въззивницата през процесния период топлинна енергия за битови нужди. От своя
страна последната се явява неизправна страна, тъй като останала задължена за
стойността на доставената й и потребена топлоенергия за процесния период.
Междувременно въззиваемият поддържа, че се е снабдил със Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 4505/2017 г.
на Врачански районен съд, която била
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК-чрез залепване на уведомление
на постоянния й адрес. Искането към съда е да приеме за установено в
отношенията между страните, че въззивницата дължи на въззиваемото дружество
сумата 1 076,96 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода от
31.12.2014 г. до 30.06.2017 г. за имот, находящ се в гр.Враца,сумата 147,72
лв., представляваща мораторна лихва върху главното задължение за периода от
31.01.2015 г. до 13.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главното
задължение, считано от 27.09.2017 г. до окончателното им изплащане.
В срока по чл.131 ГПК въззивницата е подала писмен отговор, с който е противопоставила следните
възражения: че искът е процесуално недопустим, тъй като с него се цели
установяването на вземане по процесуално недопустима заповед за изпълнение,
издадена при липса на индивидуализация на родово определената вещ-топлинна
енергия, както и в противоречие с правото на Европейската общност, включително
Регламент (ЕС) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета от 27 октомври 2004 година за
сътрудничество между националните органи, отговорни за прилагане на
законодателството за защита на потребителите и с разпоредбите на Конституцията
на Република България и Закона защита на потребителите; че искът е недоказан по
основание, тъй като ответницата никога не се е намирала в договорни отношения с
ищеца и не е подписвала договор за доставка на топлинна енергия; при
съпоставката и тълкуването на чл. 62 от Закона защита на потребителите и чл.
153, ал. 1, във вр. с чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката не може да се
приеме, че ответницата има качеството „ползвател на топлинна енергия“;
посоченият в исковата молба недвижим имот не е бил ползван от
ответницата-собственик през периода, за който се отнасят претендираните
вземания на ищеца, а е ползван от брата на ответницата, който е живял в него
със семейството си, както и недоказан по размер, предвид липсата на представени
убедителни доказателства за размера на вземането; направено е и изрично възражение
за погасяване на процесните вземания с изтичането на кратката погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Първоинстанционният съд приел предявения иск за допустим и основателен и го
уважил,излагайки подробни съображения.
Въззивната инстанция не
възприема крайните фактически и правни изводи на първата, и намира,че решението
й е постановено при неправилно приложение на материалния и процесуален закон.От
приложеното ч.гр.д.№ 4505/2017г. на РС Враца се установява,че заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК е издадена на 29.09.2017г.Преди издаването й
заповедният съд е направил служебна справка за постоянния и настоящ адрес на
въззивницата-длъжник,от която е видно,че постоянният й адрес е в гр.Враца,а
настоящия – от 2000-та година – в Р Австрия.Т.е.въззивницата-длъжник от 2000-та
година и към момента на издаване на заповедта за изпълнение няма обичайно
местопребиваване в РБългария. Въпреки тези доказателства и данни,съдържащи в
служебната справка,съдът издал заповед за изпълнение - №3079/29.09.2017г., в
нарушение на разп.на чл.411 ал.2 т.4 ГПК. При връчване на заповедта,тъй като
длъжницата не е намерена на посочения постоянен адрес,издадената заповед за
изпълнение й е връчена чрез залепване на уведомление по чл.47,ал.1 ГПК ,и на
заявителя дадени указания за предявяване на установителен иск, предвид разп.на
чл.415,ал.1,т.2 ГПК. Такъв е предявен,и това е иска,предмет на настоящето
производство.
Така предявения иск обаче
настоящата инстанция намира за процесуално недопустим.Издадената заповед за
изпълнение е незаконосъобразна, тъй като длъжникът няма обичайно
местопребиваване в РБългария от 2000-та година, и връчването й по какъвто и да
е начин не е в състояние да я стабилизира.В конкретния случай въззивницата е
узнала за издадената заповед за изпълнение с получаване на препис от исковата
молба. С отговора на исковата молба същата прави възражение по чл.423,ал.1,т.2 ГПК,което според настоящия състав няма пречка да се разгледа в настоящето
производство и което по същество е основателно. По категоричен начин се
установява от доказателствата по делото,че заповедта за изпълнение не е връчена
лично на длъжницата,и че тя от 2000-та година няма обичайно местопребиваване на
територията на РБългария. Заповедта за изпълнение,предвид разп. на чл.423 ал.3
изр.последно от ГПК, следва да се обезсили от настоящата инстанция.При обезсилена
заповед за изпълнение,равносилно на липса на заповед за изпълнение, предявеният
установителен иск за установяване дължимостта на вземането по нея е процесуално
недопустим.Процесуално недопустимо е и издаденото решение по недопустимия иск,какъвто
е конкретния случай.Като такова обжалваното решение следва да се обезсили и
производството по делото – да се прекрати.
Водим от горното, Окръжен
съд-Враца
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА заповед за
изпълнение № 3079/29.09.2017г., издадена по ч.гр.дело № 4505/2017г.на РС- Враца
против длъжника Ф.К. Михаи,ЕГН **********.
ОБЕЗСИЛВА решение №778/23.10.2018г.,
постановено по гр.дело №439/2018г. по описа на Районен съд - Враца и ПРЕКРАТЯВА
производството по същото дело.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.......... 2..........