Р
Е Ш Е Н И Е № ....................
гр. София, ...........04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
девети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от младши
съдия Мария Богданова въззивно
гражданско дело № 10653 по описа за 2017 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С Решение № 104569 от 27.04.2017г., постановено по гр. д. № 72797/2015г. на СРС, ІІ-ро ГО, 53-ти състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 538 от ТЗ за установяване съществуването на
вземане в полза на “Д.” ЕООД срещу “П.” АД в размер на 22 374 лева, дължимо въз
основа на запис на заповед, издаден на 14.04.2010г. и с падеж на плащане –
31.12.2011г.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „П.“ АД. В същата са
изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на същия. Конкретно се сочи, че първоинстанционният съд не е
обсъдил всички събрани по делото доказателства, а е формирал изводите си върху
произволно избрани доказателства. Излага несъгласие с мотивите на съда относно
релевираното от ответното дружество правоизключващо възражение досежно датата
на издаване на менителничния ефект. В жалбата са изложени подробни съображения,
че при съобразяване на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
съобразно което процесният запис на заповед не е отчетен в баланса на
дружеството и не фигурира във финансовите отчети за периода от 2010г. до
2015г., се налага извод, че процесната ценна книга не е издадена на посочената
в документа дата на издаване. Въззивникът оспорва и приетата за установена
връзка между ценната книга и каузалното правоотношение, а именно, че записът на
заповед е издаден за обезпечаване вземането по предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, анексиран на 14.04.2010г. На следващо място,
поддържа се релевираното в първоинстанционното производство твърдение за
наличие на свързаност между Ц.Д.(бивш
органен представител на ответното дружество и лице, подписало за издател
процесният запис на заповед) и ищцовото дружество,
която е възникнала още през 2008г., когато Ц.Д.е бил член на Управителния съвет
на “П.” АД. Счита, че поради установената свързаност на Д. и ищцовото дружество
е налице основание да се приеме, че Ц.Д.е действал изключително в ущърб на “П.”
АД, чиито законен представител е бил към 14.04.2010г., с цел да се
облагодетелства незаконосъобразно. По тези съображения се прави искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят.
Ответникът по жалбата – „П.“ АД оспорва
същата като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на
първоинстанционното решение, като постановено в съответствие със заявените с
исковата молба фактически твърдения и наведените с отговора на исковата молба
възражения. Сочи, че съдът е извършил прецизна преценка на релевантните за
спора обстоятелства и доказателствения материал по делото. Счита, че
релевираното от ответното дружество оспорване на вземането е общо, доколкото
липсват конкретни възражения за недължимост на вземането, включително и относно
липсата на каузално правоотношение. Въззиваемата страна навежда доводи, че
възражението за “антидатиране” на записа на заповед няма никакво отношение към
предмета на делото. Счита, че установяването на последващо датиране или
антидатиране е правно ирелевантно за действителността на записа на заповед,
достатъчно е посочената в ценната книга дата да е възможна. В тази връзка
обръща внимание, че заявените от ответника възражения не касаят
действителността на записа на заповед от гледна точка на формалната му
редовност съобразно чл. 536, ал. 1, вр. чл. 535 от ТЗ, доколкото той формално
съдържа дата на издаване. Ищцовото дружество е развило подробни съображения, че
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ответникът
носи тежестта да докаже твърдяното “антидатиране” на записа на заповед,
доколкото “П.” АД не е трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК и в този смисъл
установените в нормата на чл. 181 от ГПК правила за достоверна дата са
неотносими към предмета на конкретния спор. В отговора на въззивната жалба се
поддържа, че възникването на задължение по запис на заповед не е обусловено от
включването му в счетоводните книги на дружеството-издател, поради което
изводите на експертното заключение в този смисъл са неотносими към съществото
на спора. Посочено е още, че липсата на документи и решения на органите на
управление на ответното дружество, които да обосновават издаването на запис на
заповед в полза на ищеца, не обуславя извод за невалидност на сделката. Като
неотносими към предмета на спора са преценени наведените от въззивника
твърдения за свързаност между Ц.Д.и ищцовото дружество. По тези съображения е
направено искане за отхвърляне на въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът е сезиран с предявен по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 538 от ТЗ и осъдителен иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, при която участват две лица – издател
и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на
менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими с
естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят не нарежда на
трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата, а поема сам задължението
да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й в определен срок. От естеството
на записа на заповед
– обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница.
Прекият менителничен иск принадлежи на
легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед. Чрез прекия иск кредиторът може
да претендира плащане на задължението по менителничния ефект, т.е. определената
в съдържанието на записа на заповед парична сума и евентуално законна лихва за
забава от датата на предявяване на записа на заповед за плащане.
Записът на заповед е абстрактна сделка, при
която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие
и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва
да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички
елементи, предписани от закона - чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл.
536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест /чл. 154 ГПК/, кредиторът /поемателят/ трябва да докаже факта, от който
произтича вземането му, а длъжникът /издателят/ – възраженията
си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни (например срещу формата или съдържанието на записа на
заповед, пороци във волята), така и лични, основани
на отношенията му с кредитора.
В разглеждания случай в срока по чл. 131 от ГПК ответникът е въвел следните възражения срещу претендирането вземане: Първо,
твърди се, че процесният запис на
заповед не е издаден на посочената в него дата – 14.04.2010г., а в по-късен момент,
когато Ц.Д.(лицето, подписало ценната книга в
качеството на органен представител на издателя)
вече не е разполагал с представителна власт по отношение на “П.” АД. Изложени
са съображения, че липсата на представителна власт води до липса на формирана
воля за поемане на менителничното задължение от страна на ответното дружество.
На следващо място, наведени са доводи, че към датата на издаване на менителничния
ефект Ц.Д.и ищцовото дружество са свързани лица по смисъла на пар. 1 от ДР на
ТЗ, което обстоятелство обосновава извод за недължимост на вземането по
издадения от посоченото лице менителничен ефект. Ответникът е направил и
възражение, че процесният запис на заповед е унищожаем поради липса на воля за
издаването му, тъй като в дружеството не се намират документи и решения на
органите на органите на управление на дружеството, които да обуславят
издаването на такъв дългов документ. Дружеството-издател твърди също, че
процесната ценна книга е издадена без основание, липсва задължение по каузално
правоотношение, т.е. записът на заповед е безпаричен.
Предметът на въведения с иска по чл.422 ГПК
правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което ищецът -
кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в
заповедното производство документ по чл. 417 ГПК. Сред документите по чл. 417 ГПК, чиято формална редовност е предпоставка за възникване на претендираното в
заповедното производство вземане, е записът на заповед /чл. 417, т. 9 ГПК/. За
да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за
плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да
притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ. Поради това, независимо
дали е сезиран с доводи в отговора на исковата молба или във въззивната жалба,
при разглеждане на иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, породено от
запис на заповед, въззивният съд следва да съобрази доколко представеният от
ищеца - кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 ТЗ,
които му придават значението на запис на заповед /чл. 536, ал. 1 ТЗ/ и на
източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. След като формалната
редовност на документа е предпоставка за възникване на вземането, произнасянето
по въпроса за действителността на записа на заповед при отсъствие на заявени в
отговора на исковата молба доводи не съставлява нарушение на правилата на
диспозитивното начало и не води нито до недопустимост, нито до неправилност на
въззивното решение, с което е разгледан искът по чл.422 ГПК /решение № 71 от
03.07.2012г. на ВКС по т.д. № 444/2011г., II ТО/.
В настоящия случай предмет на предявения
иск е вземане, основано на запис на заповед от 14.04.2010г., с който издателят
„П.“ АД се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Д.“ ЕООД
/поемател/ или на негова заповед сумата от 22 374 лева. В ценната книга е
посочено, че издателят безусловно и неотменимо се задължава да заплати на
31.12.2011г. на поемателя или на негова заповед сума в размер на 22 374 лева.
Менителничният ефект е подписан от Ц.Д.в качеството му на органен представител
/изпълнителен директор/ на дружеството-издател към 14.04.2010г.
Настоящият съдебен състав приема, че
представеният по делото запис на заповед съдържа всички задължителни реквизити,
установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ, представляващи условие за
действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа
наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието
им. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума. В
записа на заповед е посочена дата на издаване; място на издаване; място на
плащане; като кредитор е посочено ищцовото дружество, а като длъжник – „П.“ АД /издател/. Върху записа на заповед е положен
подпис на издателя, като волеизявлението е
направено от изпълнителния директор на дружеството-издател – Ц. Д.. Между
страните по делото не е спорно обстоятелството относно авторството на документа
и относно представителната власт на Ц.Д.по отношение на ответното дружество към
14.04.2010г.
|
По възражението за “антидатиране” на
процесния запис на заповед, обосновано с твърдението, че ценната книга не е
издадена на посочената в нея дата – 14.04.2010г., а в по-късен момент, когато
Ц.Д.вече не е разполагал с представителна власт по отношение на “П.” АД,
поради което поетото менителнично задължение не обвързва ответното дружество,
настоящият съдебен състав намира следното: Възражението за антидатиране на дълговия
документ не предполага откриване на производство по оспорване съдържанието на
документа по чл. 193 от ГПК, доколкото записът на заповед е частен
диспозитивен документ, който не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила относно удостоверените в него факти, в това число и
относно посочената в него дата на издаване. Ето защо при заявено оспорване на
датата на издаване на документа, приложение следва да намерят правилата за
разпределение на доказателствената тежест в производството, обективирани в
нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. По процесуалноправния въпрос явява ли се
трето лице по смисъла на чл.181 ГПК юридическо лице, което оспорва издаден от
негов бивш законен представител частен диспозитивен документ с твърдения, че
е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е
антидатиран, обвързваща ли е за това юридическо лице посочената в частния
документ дата и каква е защитата му срещу антидатиране на документи от
органен представител с прекратени правомощия, e формирана практика на
ВКС, която настоящият съдебен състав споделя. В Решение № 167 от 03.07.2018г.
по гр.д. № 4020/2017г. по описа на ВКС, IV ГО, е посочено, че „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал.1
ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които
то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им
предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на
документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.
Юридическото лице, на което се противопоставя документ, съставен с участието
на органния му представител, не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК (Решение № 309/13 /20.02.2014 по гр.д.№ 742/ 2012 г.,
І г.о.). В същото решение е посочено още, че такъв документ е частен и се
ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му. Той не
доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата
и мястото на съставянето на документа (Решение
№ 748/ 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/ 2009 г., IV г.о., решение № 197/
23.12.2014 г. по гр.д.№ 7364/ 2013 г., ІІІ г.о.). Тъй като частните документи
не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат
оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по
общите правила на ГПК (решение № 50/ 21.07.2017 г. по гр.д.№ 4880/ 2014 г.,
ІV г.о., решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр.д.N 7175/ 2014 г., ІV г.о.). В аспекта
на изложеното и предвид разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК следва да се
приеме, че когато се поставя въпрос за времето, когато е направено
волеизявление по едностранна сделка /конкретно – запис на заповед/ и за това
разполагал ли е в случая представителят с правомощия, датата на сделката
следва да се докаже от поемателя, тъй като от това доказване той ще извлече
изгодни за себе си правни последици. В цитираното по-горе решение е прието още, че юридическо лице, което
оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с
твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното
правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК
и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не
се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му
и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена
с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което
претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или
обективирани в частния документ. По тези съображения настоящият съдебен
състав не споделя изводите на СРС, че при въведеното оспорване на датата на
издаване на процесния запис на заповед, в тежест на издателя е да докаже, че
ценната книга е издадена на друга дата. В конкретния случай ищецът /поемател/ претендира
плащане по запис на заповед, което вземане твърди да е възникнало от волеизявлението
на Ц. Д., действащ като органен представител на “П.” АД и в това си качество поел задължение от
името на юридическото лице. Дружеството възразява, че волеизявлението на Д. е
извършено не на датата, означена в представения по делото документ, а в
момент, когато същият не е имал представителна власт поради освобождаването
му като управител и вписването на това обстоятелство в търговския регистър.
Ищецът претендира, че менителничният ефект е издаден към момент, в който Ц.Д.е
имал правото да представлява “П.” АД, той черпи права от това твърдение,
затова следва да проведе главно доказване на твърдяния факт. От
доказателствата по делото обаче настоящият съдебен състав не може да изведе
несъмнена фактическа констатация за датата на съставяне на документа. При
прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест съдът е длъжен да приеме за установено, че документът е съставен след като Ц.Д.е
изгубил представителните си права по отношение на “П.” АД. Поради това поетото
с него менителнично задължение не може да обвърже ненадлежно представляваното
юридическо лице, посочено за издател на същия, което е направило възражение
за недействителност по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. С оглед изложеното предявеният
иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид изхода на делото по иска с
предмет главното парично задължение, неоснователна се явява и претенцията за
заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За пълнота на изложението следва да се
посочи, че останалите правоизключващи възражения на ответното дружество са
неоснователни. Предвид доводите на въззивника следва да се посочи, че с оглед
липсата на възражение от длъжника-издател на редовен от външна страна запид
на заповед за съществуването на каузално отношение, за обезпечаване
изпълнението по което е издаден менителничния ефект, кредиторът-поемател и
ищец в настоящото производство не дължи доказването на каузална сделка. Този
извод е следствие от т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013г. по т.д. №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която предмет на делото при предявен
установителен иск по реда на чл. 417, ал. 1 от ГПК в хипотезата та издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът
на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е съдържанието на документа. При редовен от външна страна
менителничен ефект и заявено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът
не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и
да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника-издател, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца исковата молба
по чл. 422 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение
произтича от кокретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било
обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото.
Ищецът-кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо
каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. Интерес, но не и задължение от установяване на каузална
причина за издаване на записа на заповед, ищецът има само с оглед
разглеждането на релативните възражеия на ответника, с цел преодоляване
защитата на ответника – да обори доказваната от ответника, различна от
действителната каузална причина за издаването на ефекта; да обори
правоизключващите или правоунищажаващие възражения. Когато ответникът твърди, че липсват
каузални правоотношения между страните, които да са полслужили като причина,
заради която е издаден записът на заповед, той следва да изложи конкретна
житейска причина, поради която е подписал записа на заповед, респективно да
въведе твърдения за обстоятелствата, при които е подписан записът на заповед.
Липсата на посочването им се приравнява на общо оспорване и липса на
възражение, тъй като добросъвестното упражняване на процесуалните права
изисква едно възражение да бъде основано на конкретно осъществени факти. Ето
защо при липса на правно релевантно възражение от ответника, за ищеца въобще
не възниква задължение да сочи наличие на каузално правоотношение,
респективно да доказва съдържанието му. С оглед конкретното възражение на
ответното дружество за липса на каузални правоотношения във връзка, с които
да е издаден записът на заповед, и непозоваването му на причина за подписване
на ефекта от представителя на ответника, е налице именно общо оспорване и
липса на релативни възражения, поради което ищецът не следва да доказва
каузалното правоотношение. Релевантно с оглед доказването на каузалното
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, е не
обстоятелството коя от страните е разкрила съществуването му, а дали
ответникът в процеса е навел своевременно възражение относно това
правоотношение, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.
Дори ищецът сам да разкрие каузалното правоотношение с исковата молба или на
по-късен етап в процеса /напр. в първото по делото открито съдебно заседание/
въпросът за съществуването на това правоотношение и наличието на вземане по
него, за което е издаден записът на заповед, не подлежи на изследване ако
ответникът е релевирал единствено общо оспорване на вземането по
менителничния ефект. В аспекта на изложеното се налага извод, че всички
релевирани от ответното дружество възражения относно валидността на
каузалната сделка /в случая ищецът е въвел твърдения и е ангажирал
доказателства за наличието на каузална сделка/, която записът на заповед
обезпечава, са неотносими към предмета на спора. Без значение за менителничния
ефект на редовен запис на заповед при първоначално общо възражение е
валидността на каузата, която записът на заповед евентуално обезпечава /Решение
№ 87 от 11.07.2016г. на ВКС по т.д. № 1093/2015г., II ТО/. На
следващо място – наличието или липсата на съгласие на колективните органи на
управление на дружеството за сключване на сделката не влияе върху нейната
действителност. Този извод следва от нормата на чл 236, ал. 4 от ТЗ и чл. 235, ал. 4 от ТЗ, която урежда обема на представителната власт на
изпълнителния директор в отношенията му с трети лица. Неотносими към предмета
на спора са и наведените възражения за липса на документи при ответното
дружество, които да обосновават необходимост от издаването й. Без значение е
и възражението, че Ц.Д.и ищцовото дружество са свързани лица по смисъла на
пар. 1 от ДР на ТЗ, тъй като дори и това твърдение да е вярно, то сделките
сключени между тези субекти не са недействителни на това основание /чл. 240
б, ал. 3 от ТЗ/. Отразяването на вземането по записа на заповед в
счетоводните регистри и в годишните финансови отчети на дружеството не е
условие за възникването и съществуването му. |
|
|
По изложените съображения се налага извод,
че обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови
друго, с което предявените искове да се отвърлят.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и предвид изричното
искане, на ответното дружество следва да се присъдят направените в
първоинстанционното производство разноски в общ размер на 150 лева за
възнаграждение за вещо лице. Въззивникът има право и на направените в
производството пред СГС разноски в размер на 530, 90 лева за държавна такса за
въззивното обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 104569 от
27.04.2017г., постановено по гр. д. №
72797/2015г. по описа на СРС, ІІ-ро ГО, 53-ти състав, и
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
“Д.” ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, срещу “П.”
АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск
с правно основание чл. 538 от ТЗ за установяване съществуването на парично вземане
в полза на “Д.” ЕООД за сумата от 22 374 лева, произтичащо от запис на заповед, издаден
на 14.04.2010г. с падеж на плащане – 31.12.2011г., въз основа на който са
издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от
14.10.2014г. и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 52517/2014г. по описа на СРС, ІІ-ро ГО, 53-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от “Д.” ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление ***, срещу “П.” АД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 195, 96 лева, представляваща обезщетение за забавено изплащане на главницата по
запис на заповед от 14.04.2010г., дължима за периода от 25.11.2012г. до
28.09.2014г.
ОСЪЖДА “Д.” ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление ***, да заплати на “П.” АД, с
ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 150 /сто и петдесет/ лева
– съдебни разноски за първоинстанционното производство, и на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата от 530,
90 /петстотин и тридесет лева и 90 ст./ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.