№ 822
гр. Бургас, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Калина Ст. Пенева
Кремена Ил. Лазарова
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20232100500999 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Постъпила е въззивна жалба от С. В. Д. с ЕГН **********, и С. В. Т. с
ЕГН **********, двете с адрес: град С., ж.к. С., блок ***, етаж *, ап. д., чрез
процесуален представител адв. Антони Аврамов- САК, срещу решение №
85/27.02.2023 год. по гр.д.№ 692/2022 год. по описа на Несебърския
районен съд, с което е прието за установено по отношение на С. В. Д. с ЕГН
**********, и С. В. Т. с ЕГН **********, двете с адрес: град С., ж.к. С., блок
***, етаж *, ап. д., че Х. В. Т. с ЕГН **********, с адрес: град Б., улица Ш. №
***, етаж *, ап. л., е собственик на 1/4 /една четвърт/ идеална част от
следния недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.508.76.1.4 /петдесет и една хиляди и петстотин точка петстотин и осем
точка седемдесет и шест точка едно точка четири/ по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град Несебър, одобрени със Заповед № РД-18-
46/18.08.2006г. на Изпълнителния директор на АК, последно изменение на
кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния
обект е от 09.08.2019г.; адрес на имота: град Несебър, Промишлена зона –
1
Запад, вход 1, етаж 2, ап.А-3; самостоятелният обект се намира на етаж 2 в
сграда с идентификатор 51500.508.76.1, предназначение: Жилищна сграда –
многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор
51500.508.76; предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент;
брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ 65,22 кв.м., прилежащи
части: съответните идеални части от общите части на сградата, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – 51500.508.76.1.14 и
51500.508.76.1.3, под обекта – 51500.508.76.1.1, над обекта – 51500.508.76.1.6.
Осъдени са С. В. Д. с ЕГН **********, и С. В. Т. с ЕГН **********, двете с
адрес: град С., ж.к. С., блок ***, етаж *, ап. д., да предадат на Х. В. Т. с ЕГН
**********, с адрес: град Б., улица Ш. № ***, етаж *, ап. л., владението
върху 1/4 /една четвърт/ идеална част от недвижимия имот,
представляващ Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.508.76.1.4 /петдесет и една хиляди и петстотин точка петстотин и осем
точка седемдесет и шест точка едно точка четири/ по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град Несебър, одобрени със Заповед № РД-18-
46/18.08.2006г. на Изпълнителния директор на АК, последно изменение на
кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния
обект е от 09.08.2019г.; адрес на имота: град Несебър, Промишлена зона –
Запад, вход 1, етаж 2, ап.А-3; самостоятелният обект се намира на етаж 2 в
сграда с идентификатор 51500.508.76.1, предназначение: Жилищна сграда –
многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор
51500.508.76; предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент;
брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ 65,22 кв.м., прилежащи
части: съответните идеални части от общите части на сградата, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – 51500.508.76.1.14 и
51500.508.76.1.3, под обекта – 51500.508.76.1.1, над обекта – 51500.508.76.1.6.
Отхвърлена е претенцията на С. В. Д. с ЕГН **********, и С. В. Т. с ЕГН
**********, двете с адрес: град С., ж.к. С., блок ***, етаж *, ап. д., за
осъждане на Х. В. Т. с ЕГН **********, с адрес: град Б., улица Ш. № ***,
етаж *, ап. л., да им заплати направените по делото съдебни и деловодни
разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е
недопустимо, от една страна като постановено по нередовна искова молба и
при неизяснени фактически обстоятелства, на които се основава иска, а от
2
друга – поради разгледан непредявен иск. Твърди се, че въпреки указанията
дадени от районния съд за отстраняване на нередовностите по исковата
молба, те се са били надлежно отстранени, като по делото не е станало ясно
каква точно защита търси ищеца. От друга страна се твърди, че съгласно
изложените от ищеца в исковата молба и уточняващите моли обстоятелства,
търсената от него защита следва да се квалифицира по чл.109 от ЗС, а не по
чл.108 от ЗС. Изложени са и съображения за неправилност на съдебното
решение поради необоснованост. Твърди се, че в случая не е възможно
процесният имот – жилище да се ползва за задоволяване на нуждите на
всички съсобственици, поради което с мнозинство от 3/4 ид.ч. от
собствеността, ответниците, които заедно ги притежават, са взели решение по
чл.32, ал.1 от ЗС имотът да се ползва само от ответницата С. Т., а
въвеждането на ищеца във владение на процесния имот в случай на
уважаване на иска, би нарушило правата на останалите съсобственици и би
било в нарушение на взетото решение за реалното разпределение на
ползването. Твърди се, че взетото решение за реално разпределение на
ползването на имота само от С. Т., препятства възможността за уважаване на
ревандикационния иск и е основание за неговото отхвърляне. Сочи се, че
ответниците никога не са отричали правото на собственост на ищеца върху
1/4 ид.ч. от имота, като с осъществената фактическа власт върху имота, те
държат за него тази негова идеална част, поради което нямат качеството на
владелци на имота, което е още едно основание за отхвърляне на иска, а
отказът на ответниците да предадат на ищеца ключ от имота не превръща
държането им във владение. Направено е искане за обезсилване на
обжалваното решение като недопустимо, евентуално - за отмяна на
решението в осъдителната част и за отхвърляне на предявения
ревандикационен иск. Претендира се присъждане на всички направени по
делото разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на адв. Антони Аврамов, ведно с ДДС на осн. чл.38, ал.3, вр. чл.38, ал.1, т.3 от
ЗА.
В дадения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Х. В. Т. с
ЕГН **********, с адрес: град Б., улица Ш. № ***, етаж *, ап. л., чрез
процесуален представител Владимир Иванов Толев-баща на ищеца по делото.
В отговора са изложени подробни съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Сочи се голословност на твърденията на въззивниците за
3
недопустимост на постановеното решение, като се твърди, че правната
квалификация на иска е правилно определена от съда на база на изложените
обстоятелства в исковата молба и в хода на производството с уточняващите
молби. Сочи се неоснователност и на възраженията за неправилност на
решението, като се подчертава, че във въззивната жалба недопустимо е
коментирано, че мотивите към ТР 4/22 год. на ВКС са житейски неиздържани
и противоречат на практическите аспекти на правото. Изложени са
съображения за неотносимост на твърденията на ответниците за взето от тях
решение за разпределяне на реалното ползване на имота и за нищожност на
решението, а също – за изложени противоречиви на настоящите твърдения за
държане на имота от ответницата Д., в отговор на искова молба по друго
дело, в който тя се позовава на владение на имота с намерението за своене.
Твърди се допуснато от районния съд процесуално нарушение с неприемане
на представени от ищеца писмени доказателства, а именно – отговор от
искова молба по гр.д.№1170/2022 год. на БОС, сигнал /молба/ до обраните на
МВР от Х. В. Т. и постановление на БРП по него, като е направено искане за
приемането им от въззивния съд. Направено е искане за потвърждаване на
обжалваното решение и за присъждане на съдебните разноски в пълен обем.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, от упълномощен процесуален представител на
легитимирани лица за обжалване на решението, поради което е
ДОПУСТИМА.
С обжалваното решение Несебърският районен съд се е произнесъл по
иск с правно основание чл.108 от ЗС, предявен при условията на субективно
съединяване.
По направените доказателствени искания въззивният съд се е
произнесъл с нарочно мотивирано определение по делото, с което е прието
като доказателство по делото представеното от ищеца пред районния съд
копие от отговора на ответницата С. Д. по гр.д.№1170/2022 год. на БОС, а
останалите доказателствени искания са оставени без уважение.
Пред въззивния съд страните поддържат изразените становища и
исканията си за присъждане на разноски.
Районният съд е сезиран с искова молба от ищеца Х. В. Т. срещу
ответниците С. В. Д. и С. В. Т. за установяване на правото на собственост
4
на ищеца по отношение на 1/4 ид.ч. от недвижим имот представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.508.76.1.4 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър, с адрес на
имота: град Несебър, Промишлена зона – Запад, вход 1, етаж 2, ап.А-3, с
предназначение на самостоятелния обект: апартамент; брой нива на обекта: 1,
с площ от 65,22 кв.м., при съседни самостоятелни обекти: 51500.508.76.1.1,
51500.508.76.1.3, 51500.508.76.1.6 и 51500.508.76.1.14 и за осъждане на
ответниците – съсобственици в имота, за които се твърди, че са във владение
на целия имот и не допускат ищеца да ползва собствената си идеална част, да
му предадат владението върху негова 1/4 ид.ч. В исковата молба се сочи,
че страните са съобственици на процесния имот при квоти 1/2 ид.ч. за
първата ответница и по 1/4 ид.ч. за ищеца и за втората ответница, но от края
на м.06.2021 год. ответниците са отказали да допуснат ищеца в имота, не са
му предали ключове за него, като по този начин са го лишили от
възможността да ползва имота съобразно притежаваната от него идеална
част. Ищецът е поддържал предявения ревандикационен иск, ангажирал е
доказателства.
Ответниците са оспорили допустимостта на иска. Посочили са, че не
оспорват правото на собственост на ищеца върху 1/4 ид.ч., както и това, че
ответницата С. Т. упражнява фактическа власт върху процесния имот, но
твърдят, че като съсобственик на вещта тя осъществява владение върху
собствената си идеална част и държание относно частите на останалите
съсобственици. Твърдят, че ползването на вещта само от С. Т. е основано на
взето през 2018 год. решение по чл.32, ал.1 от Закона за собствеността от
ответниците, които заедно са собственици на общо 3/4 ид.ч. от процесния
имот, предвид неудобството имотът да се ползва от всички съсобственици.
Твърдят, че взетото решение по чл.32, ал.1 от Закона за собствеността от една
страна препятства възможността на защита на ищеца по чл.108 от ЗС, поради
което искът е недопустим, евентуално – сочи неговата неоснователност,
поради липсата на единия от елементите за уважаване на иска по чл.108 –
владение без основание. Ответниците са поддържали възраженията си,
направили са искане за прекратяване на производството поради
недопустимост на иска, евентуално – за отхвърлянето на иска и за
присъждане на съдебните разноски.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид изложеното по-горе и
5
събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна
страна следното:
Настоящият съд намира възражението на въззивника за недопустимост
на обжалваното решение за неоснователно. Не се споделя възражението, че
по делото е неизяснено каква точно защита търси ищеца. Търсената от ищеца
защита е изведена от районния съд като такава по чл.108 от ЗС на базата на
твърденията, обстоятелствата и исканията по исковата молба и последващите
уточняващи молби. С определението си по чл.140 от ГПК съдът е докладвал
на страните тази правна квалификация на предявения иск, впоследствие
няколко пъти отново е посочил, че правното основание на иска е чл.180 от ЗС,
и срещу този иск е проведена защитата на ответниците по делото, съобразно
дадените от районния съд указания за разпределяне на доказателствената
тежест. С уточняващата си молба /л.128 и сл./ ищецът изрично е заявил, че
претендира ответниците да бъдат осъдени да му предадат владението върху
неговата 1/4 ид.ч. от имота, тъй като те са го лишили от възможността да
ползва имота според правата си, както и това, че претенцията му е по чл.108
от ЗС. Ето защо няма основание да се счете, че произнасянето на районния
съд по иск с правно основание чл.108 от ЗС, е произнасяне по непредявен иск.
С оглед сочените от ищеца обстоятелства, не може да бъде споделено и
твърдението, че търсената защита е по чл.109 от ЗС, а не по чл.108 от ЗС.
Предвид горното, настоящият съд намира, че обжалваното решение е
постановено от компетентен съд в рамките на правомощията му, по
допустими искови претенции, като е валидно и допустимо.
Съгласно н.а. № **, т. **, рег.№ 3088, дело № ****/ 07.10.2015 год. на
нотариус №208, продавачът В. И. Т. действащ чрез пълномощника си Силвия
Вили Дойкова се е разпоредил в полза на купувачите и негови деца И. В. Т. и
С. В. Т. – първият непълнолетен, действащ лично и със съгласието на майка
си С. В. Д., а втората малолетна-действаща чрез майка си и представител по
закон, със собствената си 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот находящ се в
гр.Несебър, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 51500.508.76.1.4 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на град Несебър, одобрени със Заповед № РД-18-46/18.08.2006г. на
изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: град Несебър, Промишлена
зона – запад, вход 1, етаж 2, ап.А-3, като самостоятелният обект се намира в
6
сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 51500.508.76;
предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент; брой нива на
обекта: 1, с площ от 65,22 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж – 51500.508.76.1.14 и 51500.508.76.1.3, под обекта –
51500.508.76.1.1, над обекта 51500.508.76.1.6, заедно със съответните идеални
части от общите части на сградата, както и от съответните идеални части от
правото на строеж върху дворното място. Доколкото друго не е посочено,
всеки от двамата приобретатели по сделката-И. В. Т. и С. В. Т., е
придобил по 1/4 ид.ч. от имота.
Видно от представения н.а. № ***, т. *-ри, рег.№1696, дело № *** от
07.05.2012 год. на нотариус №600, описаният по-горе имот е придобит при
условията на съпружеска имуществена общност, по време на брака на В. И. Т.
със С. В. Д.. Бракът между последните двама е бил прекратен чрез развод с
влязло в сила на 11.08.2015 год., съдебно решение по гр.д.№728/2014 год. по
описа на Несебърския районен съд. С прекратяване на брака е била
прекратена и съпружеската имуществена общност между В. И. Т. със С. В. Д.
по отношение на процесния имот, като е трансформирана в обикновена
съсобственост при равни дялове – по 1/2 ид.ч. за всеки от бившите съпрузи.
След разпореждането на В. И. Т. по н.а. № **, т. **, рег.№3088, дело №
****/07.10.2015 год. на нотариус №208, с неговата 1/2 ид.ч. от имота, той е
изгубил правото на собственост върху имота, а другата 1/2 ид.ч. е останала в
собственост на бившата му съпруга.
Предвид горното, към момента на предявяване на иска и към настоящия
момент се установява твърдението на ищеца, че страните са съсобственици на
процесния имот, като той е собственик на 1/4 ид.ч. от имота, ответницата С.
В. Д. е собственик на 2/4 ид.ч. от имота, а ответницата С. В. Т. е собственик
на 1/4 ид.ч. от имота.Пред въззивния съд страните не спорят относно
съсобствеността върху имота и квотите си на съсобственост.
Не се оспорва също, че както към момента на предявяване на иска, така
и към настоящия момент имотът се ползва само и единствено от ответницата
С. В. Т., като се сочи, че за едноличното ползване е взето решение по чл.32,
ал.1 от Закона за собствеността от нея и от нейната майка – ответницата С. В.
Д., които заедно притежават 3/4 ид.ч. от правото на собственост върху имота,
поради което могат да вземат решение за ползване на общата вещ дори и без
7
съгласието на ищеца, тъй като той притежава по-малко от половината от
правото на собственост. Позовавайки се на това решение ответниците от една
страна твърдят, че при наличието му, предявеният от ищеца иск се явява
недопустим, евентуално считат, че взетото решение по чл.32, ал.1 от ЗС е
валидно правно основание за осъществяване на фактическа власт само от
ответницата С. В. Т., поради което предявеният от ищеца иск за предаване на
владението е неоснователен.
Противоречивото разрешаване в съдебната практика по въпроса, при
иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за
идеална част от съсобствен недвижим имот, може ли и в кои случаи съдът да
уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част е
преодоляно с Тълкувателно решение № 3 от 5.01.2022 г. на ВКС по т. д. №
3/2020 г., ОСГК, с което е прието, че при иск по чл. 108 ЗС, предявен от
съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен
недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението
върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил
фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил
владението на ищеца.
Посоченото тълкувателно решение е задължително както за съда, така и
за страните, поради което съдът не споделя възражението по въззивната
жалба, че тъй като е „житейски неиздържано“, това тълкувателно решение не
следва да се прилага при разрешаване на настоящия спор.
Мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 5.01.2022 г. на ВКС по т.
д. № 3/2020 г., ОСГК, дават отговор на възраженията на ответниците и сочат
тяхната неоснователност. В тях е разяснено, че, „тъй като правомощието на
съсобственика да владее е елемент от правото му на собственост върху
идеална част, с иска по чл. 108 ЗС, предявен срещу друг съсобственик, той
може да брани същия обект-съответната идеална част, върху която
съществува и правото му на собственост. Нито един друг иск не може да
замести защитата, която дава на съсобственик срещу друг съсобственик
ревандикационният иск – предаване владението върху идеална част от
недвижимия имот /наред с признаване правото му на собственост на
притежаваната идеална част/. Останалите искове са предвидени за защита на
други правомощия на собственика, а не на правомощието владение: Тъй като
8
съвместното упражняване на правото на собственост изисква съобразяване на
интересите на всички съсобственици, с разпоредбите на чл. 30 – чл. 32 ЗС
законодателят е уредил правила за съупражняването на съпритежаваното
право върху общата вещ. Разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС урежда правото на
всеки съсобственик да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение, както и задължението му да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване
/чл. 31, ал. 2 ЗС/. С чл. 31, ал. 2 ЗС е защитено правото на лично служене с
вещта, като е предвидена заместваща престация на това право. От своя страна
чл. 32 ЗС има за цел единствено да уреди начина, по който ще се разрешават
въпросите относно използването и управлението на съсобствената вещ при
липса на единодушно решение за това на съсобствениците. Разпределението
на ползването на съсобствената вещ по реда на чл. 32 ЗС предоставя
възможност на съсобственика да упражнява фактическа власт в реални
граници, т.е. да ползва общата вещ, което е различно от владението като
правомощие, елемент от състава на правото на собственост…Нито един
от неизчерпателно изброените по-горе способи за защита не изключва
възможността съсобственикът да прибегне до иска по чл. 108 ЗС срещу
друг съсобственик за предаване владението на идеална част от имота…
Интерес от иск по чл. 108 ЗС ще е налице както когато ответникът упражнява
фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и не допуска ищеца също да
упражнява фактическа власт съобразно правата му, така и когато владението
на ищеца не е отнето напълно, но е нарушено поради надхвърляне правата на
ответника, доколкото основанието да се владее един имот е обусловено от
обема на притежаваното право. Без значение е дали ответникът се явява
владелец или държател на частите на ищеца…Ако бъде изцяло отречена
възможността за уважаване на искането за предаване владението върху
претендираната идеална част, това би означавало да се отрече и
осъществяването на съвместно владение на имота /освен в случаите на
доброволно такова/, да се насърчи и на практика защити завладяването на
имота от един или няколко съсобственици, при неспазването от тяхна страна
на законовите задължения по чл. 31, ал. 1 ЗС; съсобствениците, завладели
първи имота, да се окажат с повече права от останалите.“
9
Както е посочено и в Определение № 39 от 1.02.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 2710/2021 г., II г. о., ГК, с Тълкувателно решение № 3 от 5.01.2022 г. по т.
д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС даденото тълкуване е, че при иск по чл. 108
ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от
съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване
владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е
установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е
нарушил владението на ищеца, като в мотивите е разяснено, че останалите
искове /включително иска по чл. 32 ЗС/ са предвидени за защита на други
правомощия на собственика, а не на правомощието владение.
Предвид горното става ясно, че взето решение по чл.32, ал.1 от ЗС, с
което се нарушават собственическите права на съсобственик по чл.31 от ЗС –
какъвто е настоящия случай, не е пречка последният да се брани с иск по
чл.108 от ЗС срещу останалите съсобственици ползващи вещта, независимо
от това дали последните са държатели на вещта или са променили
намерението си спрямо вещта и са станали владелци. Ето защо, дори да се
счете, че ответниците по делото са взели валидно решение по чл.32, ал.1 от
ЗС за ползване на вещта само от ответницата С. Т., това не отрича правния
интерес на ищеца да води срещу тях иска по чл.108 от ЗС за предаване на
владението на притежаваната от него идеална част от имота, поради което
възраженията на въззивниците в обратния смисъл за недопустимост на
иска, не се споделят от съда.
От друга страна, независимо от това дали ползващите цялата вещ
съсобственици са държатели или владелци, и независимо от това дали са
взели или не решение по чл.32, ал.1 от ЗС, ако осъществяваната от тях
фактическа власт върху имота не позволява на друг съсобственик също
да упражнява фактическа власт върху вещта съобразно правата си
/чл.31, ал.1 от ЗС/, предявеният ревандикационен иск е основателен до
размера на нарушените права по квотата на съсобственост.
Ето защо, без значение за изхода на спора са поставените от
въззиваемия въпроси относно вида на осъществяваната фактическа власт от
страна на ответниците - т.е дали те се явяват владелци или държатели за
неговата идеална част, като и относно валидността на соченото от
ответниците решение по чл.32, ал.1 от ЗС, поради което тези въпроси, както и
10
представените в тази връзка доказателства, не се обсъждат от въззивния съд.
По настоящото дело, включително от разпита на свидетелите Ц., Г., Р. и
Д. се установи, че след връщането на ищеца от чужбина през 2021 год.
ответниците са му отказали всякакъв достъп до процесния имот, не са му
дали ключ, а сестра му С. – ответница по делото му е казала, че само тя
ползва имота за свои нужди, тъй като така са решили двете с майка й –
другата ответница. Установено е, че владението като фактическа власт за
квотата на съсобственост на ищеца е било накърнено от останалите
съсобственици, които относно идеалната част на ищеца осъществяват
владение върху имота без правно основание по смисъла на чл.108 от ЗС.
Горното сочи, че са установени и трите изискуеми елемента по чл.108
от ЗС – ищецът е доказал собствеността си върху процесната идеална част от
имота, доказал е, че и неговата идеална част се владее от ответниците, като
осъществяваното владение за тази идеална част е при непротивопоставимо на
ищеца правно основание – т.е. при неговата липса, поради което
предявеният ревандикационен иск е основателен и следва да бъде
уважен, а като е стигнал до идентични правни изводи за основателност на
иска, Несебърският районен съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено от настоящия съд.
Въпреки, че изричното оспорване по същество на спора е само относно
осъдителната част на обжалваното решение, предвид заявеното с въззивната
жалба оспорване на допустимостта на цялото обжалвано решение,
предметът на въззивно произнасяне съгласно чл.269, ал.1 от ГПК е
постановеното решение във всички негови части, поради което то следва
да бъде потвърдено изцяло.
Съобразно изхода от делото, в полза на въззиваемия са дължими
съдебните разноски.
Пред настоящия съд въззиваемият е направил разноски в размер на
2000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е
възражението на въззивниците, че разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение не следва да се присъждат на въззиваемия, тъй като той е
защитаван от своя баща. Липсва пречка освен процесуалното
представителство по чл.32, т.2 от ГПК, защитата на страната да бъде
осъществена и от адвокат по реда на чл.32, т.1 от ГПК, като в този случай, по
11
правилата на чл.78, ал.1 от ГПК, се присъжда възнаграждение за един
адвокат. В открито съдебното заседание на въззивния съд защитата на
въззиваемия е осъществена освен от неговия баща и от адв. Стоянов-
надлежно упълномощен от въззиваемия с представено по делото
пълномощно. В договора за правна защита и съдействие е отразено, че на адв.
Стоянов е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. В тази
част договорът има характера на разписка и се зачита от съда като
доказателство за плащането. Във връзка с възражението на насрещните
страни за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, съдът взе предвид следното:
Видно от представената данъчна оценка на процесния имот, цената на иска за
1/4 ид.ч. е в размер на 12 613 лв. Съгласно чл.7, ал.5 от Наредба №1 за МРАВ,
при тази цена на иска е предвиден минимален размер на адвокатско
възнаграждение от 1500 лв. Като взе предвид също, че адв. Стоянов е
осъществил защита само в едно съдебно заседание, без изготвяне на съдебни
книжа, при отчитане на правната и фактическа сложност на делото, съдът
намира, че следва да намали размера на разноските на въззиваемия в частта,
за заплатеното адвокатско възнаграждение от 2000 лв. на 1500 лв. Ето защо
разноските на въззиваемия следва да бъдат присъдени в размер на 1500 лв. В
списъка за разноски на въззиваемия е включена и сумата от 50 лв. – платена
държавна такса пред РС за предявяване на иска. Тези разноски е следвало да
бъдат поискани за присъждане от районния съд и той е бил компетентен да ги
присъди. Дори да са били поискани, в случая разноски за платена от ищеца
държавна такса не са присъдени с обжалваното решение, като в тази част
съгласно чл.248 от ГПК ищецът е имал единствено възможност да иска
допълване на решението, но такова не е поискано. При горния изход от
делото, въззивният съд няма правомощие да присъди в полза на ищеца
направени пред районния съд разноски.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 85/27.02.2023 год. по гр.д.№ 692/2022
год. по описа на Несебърския районен съд.
ОСЪЖДА С. В. Д. с ЕГН **********, и С. В. Т. с ЕГН **********,
двете с адрес: град С., ж.к. С., блок ***, етаж *, ап. д. да заплатят на Х. В. Т.
12
с ЕГН **********, с адрес: град Б., улица Ш. № ***, етаж *, ап. л., направени
по делото разноски за адвокатско възнаграждение, след намаляването им на
осн. чл.78, ал.5 от ГПК, в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд, с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчване на препис от него на
страните .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13