№ 1456
гр. София, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Любомир В.
Членове:Калина Анастасова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100502341 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20004389 от 17.01.2022 г. гр. д. № 11161/2021 г. по описа на Софийски
районен съд, 118 състав е признато за установено по отношение на С.о. по иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, предявен от А.Г.А., че последната не дължи на С.о. сума в
размер на 200 лв. – глоба, наложена с наказателно постановление № 330248/13.02.2018 г.,
влязло в сила на 06.07.2018 г., въз основа на което е образувано изп. дело № 20208380406681
по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, поради погасяване на вземането по давност.
Осъдена е С.о. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А.Г.А. сумата от 450 лв. –
разноски по делото.
Недоволен от постановеното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК е уважен, е останал ответникът в първоинстанционното производство – С.о..
В подадената въззивна жалба излага оплаквания за неправилност на решението на СРС.
Жалбоподателят поддържа, че в случая се касае за действително извършено
административно нарушение, за което ищецът е бил санкциониран с влязло в сила
наказателно постановление. След влизане в сила на изпълнителното основание от страна на
кредитора са били предприети действия по принудително събиране на вземането и това е
станало преди да е изтекла погасителната давност за събиране на наложената глоба.
Поддържа се, че освен обикновена погасителна давност, съществува и абсолютна такава,
след изтичането на която се погасява възможността за принудително събиране на
публичните задължения, която абсолютна давност в случая не е изтекла. Счита, че
1
преценката за заличаване на дадено публично вземане като погасено по давност е в
компетентността на съответния административно - наказващ орган. По тези съображения
моли за отмяна на решението и за отхвърляне на иска.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – А.Г.А., с който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, взе
предвид наведените във въззивната жалба оплаквания и възраженията на насрещната
страна, приема следното:
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с който ищцата и
длъжник по изпълнително дело № 20208380406681 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на
КЧСИ оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземането.
Между страните не е спорно, че е било издадено наказателно постановление №
330248/2018 г. от 13.02.2018 г. на зам. кмета на С.о., с което на ищцата е било наложено
административно наказание - глоба в размер на 200 лв. съгласно чл. 35, ал. 7, т. 1
НРУПОГТТСО. Видно е от направеното отбелязване, че наказателното постановление е
влязло в сила на 06.08.2018 г.
Не е спорно на следващо място и обстоятелството, че за събиране на наложената на
ищцата по административен ред глоба въз основа на молба за започване на изпълнение с вх.
№ 61686/2020 г. от 05.11.2020 г. е образувано процесното изпълнително дело.
При така установеното от фактическа страната въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Разгледано по същество, решението е и правилно, като въззивният съд на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС, като във връзка с
доводите, изложени във въззивната жалба намира следното:
Предявеният иск намира правно основание в разпоредбата на чл. 439 ГПК, според която
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Длъжникът може да оспори чрез иск
изпълнението като искът може да се основава само на факти настъпили след стабилизиране
на наказателното постановление. В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване
наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
2
производството, по което е издадено изпълнителното основание, в това число и
предпоставките за прилагане на института на погасителната давност - датата на настъпване
на изискуемостта на задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. Срещу
това, ответникът следва да установи правоизключващите си възражения, вкл.
осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на давността.
Вземането за глоба по издадено от общинските власти наказателно постановление е
публично общинско вземане (чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК). Задълженията за публични вземания
се погасяват по давност с изтичане на петгодишен срок, който започва да тече от 1 януари на
годината, следваща тази, през която вземането е възникнало и е следвало да бъде платено,
освен ако в закон е предвиден по-кратък срок (чл. 171, ал. 1 ДОПК).
В случая се касае за наложено административно наказание по реда на ЗАНН, с оглед
което съдът приема, че уредбата на този закон е специална по отношение на ДОПК. Ето
защо дължимостта на сумите по публични вземания, съставляващи наложени по реда на
ЗАНН административни наказания, в това число глоби, следва да се преценява по
специалните норми, разписани в този закон.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б. „а“ и ал. 2 ЗАНН административното наказание глоба не се
изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на наказателното постановление.
Алинея две на същия текст гласи, че давността започва да тече от влизане в сила на акта, с
който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи,
предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на
действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. Съгласно чл. 82,
ал. 3 ЗАНН, независимо от спирането или прекъсването на давността административното
наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал. 1.
Текстът на чл. 82 ЗАНН е допълнен с разпоредбата на алинея 4 (Нова - ДВ, бр. 28 от 1982
г.), която изключва приложението на предходната алинея по отношение на глобата, когато
за събирането в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство. Това се отнася и
за висящите дела, давността по които не е изтекла до влизането на тази алинея в сила.
Както се посочи по - горе, между страните не се спори, че наказателното постановление е
влязло в сила на 06.08.2018 г. Следователно давността за изпълнението по чл. 82, ал. 1
ЗАНН е изтекла на 06.08.2020 г. Въззивникът, чиято е доказателствената тежест, не е
представил по делото доказателства, че в периода от влизане в сила на наказателното
постановление до образуване на изпълнителното дело е предприел действия, които по
естеството си са в състояние да прекъснат започналата да тече давност. Изпълнителното
дело за събиране на глобата е образувано на 05.11.2020 г., като ответникът не е ангажирал
доказателства за предприемане на действия по изпълнение на наложеното административно
наказание глоба преди 06.08.2020 г., за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4
ЗАНН. При това положение възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнено
принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на
образувано изпълнително производство, е била погасена към 05.11.2020 г. Ето защо и
решението в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
3
Неоснователни са оплакванията, изложени от въззивника с жалбата. Дали
административното нарушение, за което е наложено наказанието, действително е било
извършено или не, е въпрос, който попада извън предмета на настоящия спор, доколкото е
налице влязло в сила наказателно постановление, съставляващо изпълнително основание.
Същественото в случая е, че преди кредиторът да предприеме действия за събиране на
вземането за глоба, срокът на изпълнителската давност е бил изтекъл и за длъжника е
възникнало правото да се позове на това обстоятелство.
На следващо място неоснователно въззивникът се позовава на абсолютна погасителна
давност за вземането. Същата е приложима само в хипотеза, в която давността е била
спирана или прекъсвана преди да изтече срокът на по - кратката давност, тази за изпълнение
на наказанието. В производството от страна на ответника не са въведени твърдения за
настъпване на обстоятелства, довели до спиране или до прекъсване на давността, за да
изследва съдът въпроса за настъпването на абсолютна давност за погасяване на наложеното
наказание.
Относно възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на дадено
публично вземане като погасено по давност е в компетентността на съответния
административно - наказващ орган, следва да се посочи, че последното макар да е вярно, не
лишава гражданския съд от правораздавателната му компетентност да разгледа и разреши
правния спор, с който е сезиран. Обсъжданият въпрос е разрешен по задължителен начин с
определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен състав, съгласно
което редът за събиране на публичното вземане определя и компетентния съд, който следва
да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това вземане.
Възприето е, че когато на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК, вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното
вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител (както и в случая), то и
предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския
съд.
Поради изложеното въззивният съд намира, че искът е основателен и правилно е бил
уважен и първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1, предл. първо ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора, разноски се дължат единствено на въззиваемата страна в размер
на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от
28.02.2022 г., имащ характера и на разписка за заплащане на хонорара.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20004389 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 11161/2021 г. по
описа на Софийски районен съд, 118 състав.
4
ОСЪЖДА С.о., БУЛСТАТ ****, с адрес: гр. София, ул. „**** да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК на А.Г.А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София,
ул. **** сумата от 500 лв. (петстотин лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5