Р Е Ш Е Н И Е
№……/……10.2019г.,
гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 1007 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано
е по въззивна жалба вх. №33384/10.05.2019г. от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление гр. София, район Лозенец,
бул.“Черни връх“ №51 срещу Решение №156/15.04.2019г. по гр.д. №19089/2018г. на ВРС, с което е уважен предявения от В.Ц.Г., ЕГН:
********** с адрес *** иск с правно основание чл.49 и чл.86 ЗЗД за заплащане на
сумата 200 /двеста/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на деликт,
съизмерим със стойността на заплатеното адвокатско възнаграждение по ИД
№523/2009г. по описа на ЧСИ С Д, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска –
20.12.2018г. до окончателното й изплащане.
В
жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано. Твърди се
недопустимост на решението поради липсата на правен спор между страните като
абсолютна проц. предпоставка, тъй като след настъпилата перемпция не са предприемани
изп. действия от страна на взискателя. Твърди се също, че настъпилата перемпция
прекратява само конкретното изп.дело, като няма погасителен ефект спрямо
вземането срещу длъжника, както и че сторените разноски в изп.производство
неправилно са преценени от съда като причинени вреди. В жалбата не са направени доказателствени
искания.
Отправената към съда молба е за отмяна на решението
и за отхвърляне на предявения иск изцяло, като се присъдят и направените
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемият В.Ц.Г.,
ЕГН: ********** с адрес *** иск, е депозирал писмен отговор, с който жалбата се
оспорва като неоснователна. Твърди се, че в хода на изп.производство са
предприемани изп.действия, дори към момента на отправяне на искането за
прекратяване са били действащи наложените запори и възбрана върху притежаван от
ищеца недвижим имот. Сочи се, че сторените от длъжника в изп.производство
разноски представляват неоснователно причинени имуществени вреди, които
подлежат на репариране по общия ред поради липсата на предвидена възможност в
рамките на изп.производство. Доказателствени искания не са направени.
За
да се произнесе,
съдът взе предвид следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от В.Ц.Г. срещу ЗК „Лев Инс“ АД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на деликт, съизмерим със стойността на заплатеното адвокатско възнаграждение по ИД №523/2009 г. по описа на ЧСИ С Д ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 20.12.2018г. до окончателното й изплащане.
Твърди се в исковата молба, че на 04.01.2010г. ищецът получил покана за доброволно изпълнение по ИД №523/2009г. по описа на ЧСИ С Д, образувано въз основа на издаден в полза на ответното дружество изп.лист от 28.08.2009г. В хода на изп.производство на 03.11.2009г. бил наложен запор на притежавано от ищеца МПС, била наложена и възбрана върху притежаван от ищеца недвижим имот, която все още не била вдигната. Сочи, че на 15.10.2018г. сключил договор за правна защита и съдействие с адв.С.П. с оглед представителство по неприключилото изпълнително дело, за което ищецът заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. С молба вх.№11412/18.10.2018г. от съдебния изпълнител било поискано на основание чл.433, ал.1, т,8 от ГПК вр. с ТР №2/2013г. на ОСГТК да прекрати изпълнителното дело. Заедно с това на основание чл.110 ЗЗД с молбата било оспорено, че вземанията за главница, лихви и разноски по изпълнителния лист са погасени по давност, тъй като е изтекъл повече от петгодишен срок, през който давността не е била прекъсвана или спирана. ЧСИ прекратил делото с постановление, което не било обжалвано от взискателя и влязло в законна сила. Сочи се в исковата молба, че ответникът като взискател носи деликтна отговорност за сторените от длъжника разноски, тъй като въпреки нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК след изтичане на период от две години, през които не са предприети изпълнителни действия, е изискал от ЧСИ да извърши проверка на имущественото състояние на длъжника и да предприема изпълнителни способи за събиране на вземането по ИЛ. Сочи, че на основание чл.79, ал. 1 ГПК при прекратяване на делото по чл.433 ГПК разноските по изпълнението следва да бъдат за сметка на взискателя.
В отговора на исковата молба ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е изразил становище за недопустимост и неоснователност на иска. Изложено е, че въз основа на издаден ИЛ по гр.д.№2173/2009г. по описа на ВРС било образувано ИД №523/2009г., по което длъжникът получил покана за доброволно изпълнение на 16.12.2009г., но въпреки това не изплатил задълженията си. Взискателят използвал всички законни възможности да удовлетвори вземането си, като предприел действия по налагане на възбрана върху собствен на длъжника недивижим имот и запори върху МПС. След настъпилата перемпция взискателят не бил предприел нови действия по изпълнение, които да провокират насрещни правни действия. Сочи се, че ответникът не е ставал повод за завеждане на делото, както и че ищецът не е обосновал правен интерес от завеждането на съдебен процес.
Варненският окръжен съд, с
оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбите оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решениe по отношение извода на съда
за недействителност на цесията, посредством която ищецът твърди да е придобил
процесното вземане.
С
оглед основателност на предявения иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД
ищецът следва да установи наличието на кумулативните предпоставки от
фактическия състав на чл.
45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност за обезщетяване на
причинените вреди, а именно настъпило увреждане, причинено от виновно и
противоправно деяние от страна на застрахования, причинна връзка между деянието
и вредоносния резултат, както и вида и размера на претърпените вреди. При
липсата на спор относно факта, че процесното изп.дело е образувано и
изп.действия са предприети вследствие на действията на служители на ответното
дружество, специфичните предпоставки по чл.49 от ЗЗД следва да се приемат за
установени.
Видно от представената от ЧСИ преписка
изп.дело №523/2009г. е образувано срещу длъжник В.Ц.Г. въз основа на молба вх.
№ 06344/ 21.08.2009 год. от пълномощника на ЗК „Лев Инс“ АД и издаден
изпълнителен лист по 2173/2009г. по описа на ВРС. В рамките на изп.производство
е извършено проучване на имущественото състояние на длъжника, наложен е запор
върху трудовото му възнаграждение и е вписана възбрана върху притежаван от него
недвижим имот, след което на 16.12.2009г. е отправена покана за доброволно
изпълнение, получена от длъжника на 04.01.2010г.
На 18.10.2018 год. ищецът В.Ц.Г., чрез пълномощника си адв.С.П. е депозирал молба до ЧСИ, с искане за
прекратяване на производството, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Към
молбата е представен договор за правна защита и съдействие от 15.10.2018г., съобразно който ищецът е
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева за процесуално
представителство и защита по ИД №523/2009г. по описа на ЧСИ №718. С
разпореждане от 24.10.2018 год. ЧСИ е прекратил изпълнителното дело на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съобщението за което е връчено на взискателя
на 12.11.2018г.
Установява се от представения договор за правна защита
и съдействие от 15.10.2018г., че В.Г. е ангажирал адв.П. за
проц.представителство по изп.дело №523/2009г. при ЧСИ Ст.Д., с рег. № 718 и район
на действие ОС Варна, за което е договорено и платено в брой възнаграждение в
размер на 200 лв.
При установяване на факта на заплащане на адв. възнаграждение,
претендирано като претърпяна от длъжника по изп.дело вреда, на разглеждане
подлежат възраженията на ответника за несъществуване на прехвърленото вземане,
твърдяно като възникнало на основание непозволено увреждане. Вредата се сочи да е причинена поради необходимостта
от ангажиране на адв. защита от длъжника В.Г. поради продължаване на действията
по изп.дело от ответното дружество като взискател и се твърди в размер на
договореното и заплатено адв. възнаграждение.
Вредата се определя като неблагоприятна правна последица от деянието,
която се изразява в намаляване на имуществото на едно лице или в невъзможността
то да се увеличи и да се получи печалба, ако увеличението със сигурност би
настъпило, ако неправомерното деяние не беше извършено. Разноските, които прави
страната във връзка с неоснователно предизвикания правен спор, водят до
намаляване на имуществото й. Страната, неоснователно предизвикала правния спор,
трябва да поправи вредата, която е причинила на противната страна, която я е
принудила с неоснователното си поведение да направи съдебните разноски, за да
защити правото си. В рамките на изп.производство не е предвиден ред за
претендиране на заплатено от длъжника адв. възнаграждение, което обосновава и
правния му интерес от исковия път за защита.
В Решение № 189
от 20.06.2014 г. по гр.д. 5193/2013 г. - 4-то гр. о. Върховният касационен съд
в производство по чл. 290 ГПК е
определил отговорността за разноски като деликтна, но уредена като ограничена
обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или
недопустим иск, тъй като включва само внесените такси и разноски по
производството, както и възнаграждението за един адвокат, но не всякакви други
разходи и пропуснати ползи от страната по делото, като е определил същата и
като обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал
повод за завеждане на делото.
Взискателят отговаря на общо основание за материалната
незаконосъобразност на изпълнителните действия, каквато е налице при
продължаване на действията по изп.дело, по което е настъпила перемпция поради
изтичане на двугодишен период при бездействие на взискателя. Съгласно чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, когато
взискателят в продължение на две години не поиска извършване на нови
изпълнителни действия, изпълнителното производство подлежи на прекратяване. Съобразно задължителното разрешение на ТР № 2/26.06.2015г. по
тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като този акт има декларативно, а не
конститутивно значение. Прекратяването на изпълнителното производство настъпва по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време
валидно изпълнително действие. Доколкото настъпването на предвидените в чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК последици
се предпоставя от липса на инициирани от взискателя изпълнителни действия през изтеклия 2-годишен период от време, другите
извършени от съдия-изпълнителя действия като изпращане на съобщения и
представяне на делото за послужване са без правно значение. При наличието на
посочените условия следва да се приеме за осъществен фактическия състав на
предвиденото в чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК прекратяване на изпълнителното производство.
Действията на взискателя, насочени към събиране на вземането, не могат
да бъдат квалифицирани като злоумишлени, доколкото са били обективно насочени
към реализиране на съдебно признатите му материални права, а не се установява
да са имали за цел причиняване на увреждане на длъжника свръх дължимото от него
изпълнение на съдебно установеното му задължение и законните последици от това.
Въпреки това ищецът е претърпял имуществена вреда, като е бил принуден да
направи разноски за ангажиране на адвокат, за да защити правата си, при това
след настъпване на законовите предпоставки на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване
на изпълнителното производство по изп.дело. По аргумент за противното от чл. 79, ал.1, т.1 от ГПК, разноските на
длъжника в този случай следва да бъдат понесени от взискателя по делото, който
е насрещната страна по прекратеното процесуално правоотношение.
С оглед
на гореизложеното и поради съвпадане на крайния извод на въззивния съд с този
на първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора и съобразно отправеното искане и представен
списък по чл.80 от ГПК следва в полза на проц.представител на въззиваемата
страна да бъдат присъдени разноски за въззивното производство в размер на 300
лв. адв. възнаграждение съобразно отправеното искане и разпоредбата на чл.38, ал1 от ЗАдв. във връзка с чл.7,
ал.2 от Наредба №1/2004г.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.272 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1561 от
15.04.2019г. по гр.д. №19089/2018г.
на ВРС, 25 състав.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление гр. София, район Лозенец,
бул.“Черни връх“ №51 ДА ЗАПЛАТИ на В.Ц.Г.,
ЕГН: ********** с адрес *** сумата 300 лв. /триста лева/ адв. възнаграждение за
въззивното производство, на основание чл.38, ал1 от ЗАдв.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл. 280,
ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: